Сергей Волф
Сутрин след чая (9)

8

Късно вечерта ние се връщахме към Земята.

Странно, но аз не мислех за нищо друго, освен за лалугера, за това, че той сигурно седи гладен там, при чуждите хора; не мислех нито за Натка (макар че бих могъл да помисля — та нали все пак лалугерът остана при нея?), нито дори за баща ми — единствено само за моя гладен лалугер.

От време на време, внезапно изтръпвайки си спомнях, че всички, които седят в кораба, всички, освен Зинченко, са мои подчинени (мои подчинени!!!), но в следващия момент забравях за това.

Всички седяха тихо, изморени, разговорът в групата „ел-три“ беше страшно дълъг и се въртеше главно около пластмасата на Дейч-Лядов — как да я преобразуваме пущината, защото, каза Рафа, (а Зинченко кимна в знак на съгласие), половината от работата е свършена: самата форма на „ел-три“ е начертана, а размерите и кривите са пресметнати от нашия миличък, мъничък, симпатичничък, скромничък, в безкрайна степен свръхсупер най-гениален, роден, любим и уважаван от всички — от училището, градчето, Висшата Лига, страната, планетата и — особено! — от семейството, нашият чудесен Рижкин-младши — гениално вярно. (Между впрочем, кое го накара да споменава за семейството — не зная, но можеше и сам да съобрази, че това е излишно).

Когато баща ми влезе в стаята, където стояха „Аргусите“ и веждите му се вдигнаха с ъгълчетата нагоре, като стрехи на старинни къщички (толкова се учуди той, като ме видя на Аякс „Ц“, а аз веднага разбрах, досетих се, че той още нищо не разбира и направо се вцепених, превърнах се в пън), всички започнаха да се представят и да се запознават с току-що пристигналите специалисти по пластмаси. И тук стана ясно, че инженерът от Висшата Лига, пристигнал на Аякс „Ц“ под паролата „Тук е гълъб“, е Рижкин, също Рижкин, значи освен мене още един.

— Рижкин?! — учуди се Зинченко, когато се представяше и стискаше ръката на баща ми. — Забавно. И този е Рижкин — той кимна към мене.

— Това е моят син — каза баща ми.

Аз бързо погледнах към Зинченко, Юра и Рафа — за секунда или повече, не зная, лицата им бяха неузнаваеми, като че ли се бяха сплескали, аз се извърнах, а Зинченко каза тихо:

— Упълномощен съм да съобщя на присъствуващите решението на Висшата Лига: за това, че правилно е решил формата на детайл „ел-три“ и е дал предварително вярна идея за състава на материала „ел-три“ — промяна в строежа на трета, девета и седемнадесета молекула в структурата на Дейч-Лядов — до завършване на работата над детайла „ел-три“ за ръководител на групата „ел-три“ се назначава ученикът от шести „б“ клас на Специалното висше техническо детско училище номер две Митя Рижкин. На работа, другари.

Но още цяла вечност всички стояха мълчаливи и в стаичката беше толкова тихо, че на мене ми се стори като че ли чувам шума от въртенето на този Аякс „Ц“ около Земята — и да му се не видеше.

Зад илюминаторите се стъмни, от време на време с периферното си зрение наблюдавах как седи баща ми, отпуснал се дълбоко в креслото и пуши, затворил очи, а аз мислех за гладуващия лалугер.

Изведнъж баща ми каза (аз трепнах, извърнах се към него, но той продължаваше да седи така, затворил очи):

— Днес обядвах в къщи, дойдох си от работа с ролера. Мама е направила пирог с цвекло.

— Ка-ак с цвекло?!

Аз дори се надигнах от изненада. Вече десет години откакто на Земята не растеше цвекло, нещо се бе случило с почвата, вредно за цвеклото, не успяха да я опазят и сега го отглеждаха или в парниците на междинните станции, където почвата бе занесена много отдавна, или на другите планети, разбира се, по-близките, изобщо добиваха го в малки количества и го докарваха много рядко. Наистина, пусна се слух, че някъде в Дания и на Коморските острови отново се научили да го отглеждат, и там било малко, но все пак хората били доволни, че не е необходимо по сложни пътища да се договарят с други страни за доставка на цвекло от космоса и ако решавали да продават от своето, то било само срещу злато: да се купува от тях цвекло беше твърде скъпичко.

— Да — каза баща ми. — Докараха една партида. Разправят че е от Селена, парниково. Днес цялото градче яде пирог с цвекло, макар че вече е есен и не е така горещо. Много хора се канят да го мариноват.

— Навлизаме в зоната на приземяването! — извика пилотът. — Стегнете ремъците!

Никой дори не се усмихна — шегата беше изтъркана, както в миналото са казвали — „брадата“: вече доста отдавна малките космолети кацаха сигурно, без аварии.

Приземихме се меко, почти незабележимо; беше тъмно, пръскаше дъжд, някъде в другия край на космодрума плавно се откъсна от земята и замина в космоса красавецът ТеЕрЕсЕф-Супер осми (познах го по сигналните светлини), всички се сбогуваха, баща ми запали ролера и ние се понесохме по мокрото шосе в тъмнината към къщи: това беше главният космодрум на нашето градче, на дванадесет километра от центъра.

Навярно поради това, че баща ми караше ролера много бързо, след слабоосветеното шосе ние се втурнахме в градчето като в друг свят: свиреше музика, въртяха се и проблясваха в тъмнината светлините на цветните реклами, пред кинотеатъра стоеше тълпа от момчета и момичета — всички ядяха сладолед и бяха в разкошни, блестящи от дъжда шлифери. Под козирката на кинотеатъра някакво момче беше свалило шлифера си и правеше стойка на една ръка, а всички — аз дочух — брояха на висок глас. Над нас, разсичайки дъжда, преминаваха такситата-амфибии, от прозорците им се разнасяше смях, а мен изведнъж ме налегна такава мъка, такава мъка, че аз притиснах гърдите си към гърба на баща ми, поставих брадичка на рамото му, близо до ухото му и за да може да чуе, почти извиках:

— Спри пред „Шоколадницата“!

— Какво?! — попита той. — Не чувам! По-високо!

— Спри пред кафенето! Пред „Шоколадницата“!

Той спря.

Аз слязох от ролера.

— Ти къде? — попита той. — Нима няма да дойдеш в къщи?

— Тате! — казах аз. — Ще дойда по-късно, може ли? Ние… Е, с две думи, аз и едно момче от старото училище отдавна се бяхме уговорили за тази вечер да порешаваме задачки, така, да му помогна…

— А яденето? Чака те пирогът с цвекло.

— Обядвах на Аякс веднага след занятията — излъгах аз.

Според мен той разбра, че всичко е лъжа.

— Все пак пирог с цвекло е, Митя — каза той.

— Добре де, няма да избяга. Ще ям като се върна.

— Не закъснявай, майка ти ще се тревожи! — извика той вече на тръгване.

Аз свих надясно и покрай луксозния магазин „Дарове на Земята“, където имаше голяма опашка за цвекло, и по пресечката „Дружба“ стигнах бързо до наткината улица; смешно е, но аз не знаех названието й, макар че тя май е най-красивата в градчето, много тиха, въпреки че е близо до центъра, цялата в зеленина и с много симпатични вили, където живеят светилата на науката. Наткиният баща е също светило, но това никак не й личи.

Изведнъж започна да ме тресе от това, че ей-сега ще я видя и още от това, че може изобщо да не си е в къщи. Аз намерих вилата им, през зеленината все пак успях да забележа че у тях свети, открих копчето и тутакси до вратичката светна мъничък телеекран. Ужасно се вълнувах. После от дълбочината на екрана пред мен изплува лицето на светилото — имах щастието да го срещна един път.

— Не се виждаш добре — каза той. — Образът не е ясен.

— Вие също — казах аз. — Може би там, при вас, е паднало винтчето на копчето за контрастност?

— А, не — каза той. — Това е нова система с постоянна настройка. Изглежда има нещо в контактите. Чукни по-силно по вратичката. По-силно, не бой се.

Аз ударих по вратата с все сила, така че ръката ме заболя и контрастността се възстанови.

— Благодаря — каза той. — Е?

— Извинете, Натка… Наташа Холодкова в къщи ли е? — попитах аз. — Аз съм Рижкин от нейното училище. Спомняте ли си, един път идвах при вас, когато тя боледуваше и й донесох звукови кинозаписи на пропуснатите лекции?

— Да, в къщи е — каза той. — Влез, тя е в стаята си, учи.

Във вратичката нещо щракна, тя се отвори, аз влязох, вратичката се затвори и по една пътечка, отначало направо, направо, сред високи храсти, а после наляво и надясно, стигнах до вилата.

Отворих вратата, в антрето беше тъмно, но в гостната светеше едната секция на осветлението; макар и смътно, спомних си къде е вратата на нейната стая и кой знае защо, без да почукам, влязох.

Тя седеше с гръб към мене пред огледалото и си правеше някаква фантастична, невероятна прическа.

— Привет — каза тя. — Как е, силно ли вали?

— Средно — отвърнах аз. — Знаеш ли, исках да те попитам нахранила ли си лалугера? Къде е той?

— Тихо, тихичко — каза тя. — Заспал е.

— Гладен?!!!

— Не, разбира се.

— С пирог с цвекло ли го нахрани?

— Какво говориш? Той омете един огромен кренвирш, ей-такъв.

— В полиетилен ли беше кренвиршът?

— Да.

— А ти обели ли го? Обели ли го? Иначе, като се натъпче с полиетилен, ще умре.

— Глупчо — каза Натка. — Ще вземе да ти яде полиетилена. Обелих, обелих кренвирша, успокой се.

— Иначе той…

— Хайде, стига — каза Натка.

Тя си седеше все така с гръб към мен, без да се обръща. Тягостно ми беше да гледам идиотската й прическа.

— Харесва ли ти? — попита тя. — Седни де.

— Не много. По-хубаво ти е както преди.

— Много разбираш! Прическата е като на Дина Скарлати. Напомня малко на тази бясна формула на Малиган от системата на Рубинчик, нали? Същото сложно преплитане на прости групи.

— Плюл съм им на формулите — казах аз.

Натка се засмя, разроши прическата си, бързо се среса човешки, скочи, чукна ме по носа, хвана ме за ръката и ме замъкна в градината. Дъждът беше спрял, беше тихо и само далече там, в центъра, свиреше музика.

— Ела — каза тя. — Ще ти покажа моето кътче.

Хванати за ръка ние обиколихме в тъмнината вилата, скоро очите ми малко привикнаха и аз започнах да различавам дървета, храсти, цветни лехи, тясна алея; тя ме поведе по тази алея някъде в дълбочината на градината, беше мокро и студено, алеята стана още по-тясна, изведнъж тя свърши, храстите — също, отпред имаше голяма поляна с ниска мокра трева. Зад поляната се тъмнееше нещо, прилично на горичка. Натка ме поведе нататък.

— Назначиха ме за ръководител на групата — изведнъж изтърсих аз.

— Каква група? — попита Натка.

— Група „ел-три“, онзи детайл там. Помниш ли?

— Н… не.

— Е, това дето стана днес на Аякс „Ц“.

— А-а-а.

— Моята идея се оказа правилна — всичко съвпадна.

— Много добре! — каза тя. — Аз не скачам от радост, защото за мене това не е важно, но изобщо това е феноменално. Значи ти си ни талант и половина. Във всеки случай сега аз не бих си давала много зор: те ще ти лепнат такъв бал, че полезният ти коефициент ще бъде много по-висок, отколкото на всеки от нас.

— За мен това няма значение — казах аз.

Ние тръгнахме по мократа трева към храсталаците и в този момент нещо в мене се сви, сгърчи се, запърха като птичка, размахала крилца, защото изведнъж почувствувах колко топла е ръката й и мисълта да й кажа най-важното — за баща ми — в миг излетя от главата ми.

Криво-ляво ние се промъкнахме през храстите (тя все така държеше ръката ми в своята); тук беше вече съвсем тъмно, изглежда храстите се съединяваха над главите ни.

Аз нищо не виждах, но се досетих, че се намираме в нещо като стаичка без прозорци: стените и таванът са от листа, а подът е земята.

Изведнъж в очите ме удари светлина.

— Не бой се, това е фенерче — каза тя.

— В тебе ли беше? Защо не го запали досега? — попитах аз.

— Не, то стои тука. Седни.

— Къде? — От ярката светлина в очите ми плуваха бели кръгове и аз все още не виждах. После различих две дървени пънчета, седнах на едното, Натка — на другото (чак сега тя пусна ръката ми и на мене ми стана някак си празно) и аз най-накрая видях, че това наистина е мъничка стая от листа, без прозорци, а в средата — дървен сандък с капак.

— Какъв е тоя сандък? — попитах аз.

Тя стана мълчаливо, отново ме хвана за ръката, вдигна ме от пънчето, изключи фенера и аз чух в тъмнината, как тя отвори със скърцане капака на сандъка.

— Наведи се — каза тя шепнешком.

Аз се наведох и едва не подскочих: тя включи фенерчето и две тъмни лица, нейното и моето (аз не се досетих веднага, че това сме ние) и жълтата равномерна светлина на фенерчето над главите ни се отразиха в едно не много близко, но не и много далечно огледало в черна рамка.

— Какво е това? — прошепнах аз.

Тя отново изключи фенерчето, захлопна капака на сандъка, ние седнахме, тя пусна ръката ми и пак запали фенерчето…

— Това е кладенец — каза тя. — А дълбоко, почти на дъното му има вода. Знаеш ли какво е това кладенец?

— Чел съм — казах аз. — В миналото от него са вадели вода.

— Да. Водата му е много вкусна, някой ден ще ти дам да опиташ — не може и да се сравнява с водопроводната. Преди нас, аз дори си спомням, тука имаше нещо като оранжерии или пък опитно стопанство — изглежда тук са работили много симпатични хора, може би някакви побелели старци и баби — непрекъснато са черпели вода от кладенеца, грижили са се за него — иначе водата никога нямаше да бъде толкова прясна — аз зная, чела съм… После, когато преместили оранжериите, а територията дали на Висшата Лига и започнали да строят тези вили, строителите хич и не се пъхали тук — къде ти, навсякъде храсти и само храсти. И баща ми, и майка ми нищо не знаят, аз не им казвам.

— Защото е тайна? — досетих се аз.

— Да, но не съвсем. Страхувам се, че ще поискат да го засипят.

— Защо? — попитах аз. — Какво им пречи на тях?

— Не, просто не е функционално: дупка в земята — за какво служи?

— Да се засипва също не е функционално — казах аз. — Излишна загуба на време и сили. А трябва и да се докара пръст.

— Не зная, не зная — каза тя. — Не съм сигурна, че ще поръчат да се засипе, но все пак се страхувам. Понякога, когато е топло, или просто така, аз взимам канче, връзвам го на връвчица, черпя вода и пия — знаеш ли колко е приятно да я теглиш нагоре; канчето се клати, водата се разлива и пльок-пльок-пльок обратно в кладенеца. И изобщо тук е приятно да се седи така, без да правиш нищо. А когато баща ми пътува за Щатите или за Франция, или пък лети в космоса и взима мама със себе си, тогава аз изваждам повече вода и мия пода на вилата, не с ПМ-3 — тази ужасна машина, която вечно пръска паста „Жази“ на всички страни — а с обикновен парцал. Пълзя, пълзя, мия… Нашият под не е от пластмаса, а от дъбов паркет — така искаше баща ми, а за моята стая дори не стигна, там са прости дъски, забеляза ли. Ужасно е приятно — влажен, чист под и мирише, ох как само мирише, просто…

Неочаквано тя млъкна и ние дълго седяхме мълчаливи, на мене ми се искаше да я хвана за ръката или да й разкажа за баща ми, по-точно и едното, и другото, но никак не можех да се реша, никак, всичко в мене се беше свило и тогава тя каза с чужд глас:

— Да тръгваме, ще те изпратя до вратичката.

Ние се измъкнахме от храстите и през мократа полянка, по пътечката сред храстите и цветните лехи (аз си помислих, по всичко личи — че тя, Натка, се грижи за цветята), после по пътеката стигнахме в тъмнината до вратичката и тя я отвори. Аз излязох на улицата, известно време ние стояхме мълчаливо, след това тя каза:

— Пи-логическо в четвърта фаза неизбежно клони към нула. Неизбежно!

И в този момент на мен ми се прииска да зарева за това, че тя сега ще си отиде, а аз ще трябва да се върна в къщи, изобщо за това, че всичко беше, беше и изведнъж — свърши.

— Натка! — неочаквано за себе си извиках шепнешком. — Аз те обичам, влюбих се в тебе!

Уж хукнах да бягам, но не успях.

Тя се засмя, хлопна вратичката и тръгна бързо към вилата. Нещо в мен пропука, строши се, изведнъж аз се успокоих и казах с висок, неприятен, такъв някакъв нахакан глас:

— Подарявам ти лалугера. Вземи го, той е твой. Нека да живее при тебе!

И дочух някъде от тъмнината:

— Благодаря.