Сергей Волф
Сутрин след чая (8)

7

В неголямата светла стая, където ме заведе Плешивия, стояха три малки програмиращи машини тип „Аргус“, край едната, работещата, се въртеше около осемнадесетгодишен младеж с големи черни очила — навярно Юра. Шишкото целият светеше от щастие, а в ъгъла, в едно кресло седеше малък, сипаничев, тих човечец.

Плешивия каза името ми, шишкото и Юра дойдоха при мен и дълго ми друсаха ръката, човечецът в ъгъла стана, но не се приближи до мене, а Плешивия ме побутна към него. — Зинченко — каза той, усмихна се някак стеснително и леко ми стисна ръката. Понеже не дойде сам при мене и понеже си спомних името му, досетих се, че е най-главният тука. Той отново седна в креслото и шишкото ме заведе при Юра и работещия „Аргус“.

— Виждал ли си някога „Аргус“? — попита той.

— Не, само на картинка.

— Вгледай се внимателно, което не разбираш — питай.

Аз започнах да разглеждам „Аргуса“, като се мъчех да разбера как е устроен и как работи (машини от подобен тип изучаваме в училище) и изведнъж съвсем неочаквано, ей-така, абсолютно внезапно, много остро и по някакви съвсем неясни причини почувствувах, че страшно съм влюбен в Натка Холодкова. Влюбен съм в нея и туй то. Дори ми стана горещо и косите ми замърдаха по главата.

— Е, как е? Схвана ли? — каза Рафа, шишкото.

— Какво? — попитах аз. — А-а… да. Да, в общи линии.

— Дявол знае какво става — намеси се Юра. — Отначало всичко върви идеално, а после — истинска дивотия.

Рафа ми обясни, като на дете, че те слагат в „Аргус“ всички (по-точно почти всички) изчисления на новия микрокосмолет, които лигата е приела за идеални, и заедно с тях предполагаемия вариант на детайла „ел-три“, тогава машината дава характеристиката на натоварването и възможностите на кораба. Преди да се роди моята, Рижкинова идея, всички варианти давали минус-ефект и едва сега „Аргус-М“ дава непрекъснати плюсове но… до определен момент: по-нататък започват безсмислици, непрекъснати минуси, а какво става всъщност не се знае.

— Ако — каза Рафа — машината не е в ред, ще бъде ужасно смешно, че в началото дава непрекъснат плюс-ефект, та нали всички показания са грешни, всички!

„Тогава на какво се радват? — помислих си аз. — По-добре беше да ме пуснат да си отида в къщи, лалугерът ми седи гладен“ — И тук аз отново си спомних за Натка.

— А защо трябва да се променя именно седемнадесетата молекула? — ме попита Юра. — Сърцето ми чувствува, че тук е разковничето. Пък и слоевете се изменят до четири, но не във втора зона.

— Във втора — казах аз. — И изобщо, ако вземем друга, а не седемнадесетата, още от самото начало машината ще дава минус-ефект. Разбира се, не съм го пресметнал, но така ми се струва и аз…

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Но може да се провери.

Аз взех тебешира и пред тях направих изчисленията.

— Да — кимна Зинченко. — Всичко е вярно и гениално просто.

Рафа и Плешивия се съгласиха, че сега е още по-неясно защо след това всичко се променя — едва ли причината е в „Аргус“, тъй като тогава той би давал неверни данни още от самото начало.

— Цветята! — така изкрещях аз, че всички трепнаха. — Цветята! Кой ги е сложил тук? — аз се хвърлих към „Аргуса“ и се пъхнах под него (той беше висок, на изящни крачка); зад него на прозореца, имаше цветя в буркан с вода. До мене застана Юра и аз чух гласа на Рафа:

— Това са фантазиите на Юра. Донесе ги от Земята. Какво има?

— Боже мой — казах аз, измъквайки се заедно с цветята и с Юра изпод „Аргуса“. — Изнесете ги за малко оттука!

— Не давам — наежи се Юра.

Рафа ме гледаше с изблещени очи.

— Само за малко — казах аз на Юра. — Не се тревожи.

Юра излезе, върна се без цветята и докато аз седях и се заливах от смях като ненормален, всички ме гледаха така, като че ли бях ухапан от куче, или като че ли ей-сега сам щях да ги ухапя. После се успокоих и казах:

— Пуснете отново програмата.

С треперещи ръце Юра постави данните на групата и моите данни и включи „Аргуса“. Всички се събраха около прозорчето, където се появяваха резултатите и започнаха внимателно да следят всеки нов ред от изчисленията.

— Ето тук — прошепна Рафа. — Точно тук всичко се проваляше.

— А сега? — попитах аз, като се появи новият ред.

— Ей — възкликна Рафа, като ми стисна лакътя. — Ей!

Юра (аз бързо погледнах към него) стоеше бледен. Зинченко беше спокоен, без каквото и да е изражение на лицето.

— Е, а сега? — попитах аз, когато пак се появи нов ред.

Рафа изохка и ме шляпна по дупето — аз почервенях.

— Рафа — закани се Зинченко. — По-внимателно.

— Ах ти, пале! — каза Рафа, като ме прегръщаше (а пък аз се мъчех да се отскубна; целият бях червен — ужас). — Ех ти, наше съкровище!

— А сега отново ли е вярно? — попитах аз. — Съвпада ли?

— Момче — ти си прелест — нареждаше Рафа. — Къде си бил по-рано?

И по-нататък, до самия край, всичко вървеше като по масло.

— У-ф-ф-ф! — каза Рафа. — Слушай, Рижкин, а какво беше това? А?!

— Ами такова — казах аз. Изведнъж се почувствувах страшно изморен. — Общо взето дреболия. Цветя… Жива природа. Биология все пак. Та те и оказват…

— А-а-а-а — закрещя Рафа, превивайки се от смях. — Олеле, дръжте ме!… Биологическо влияние. „Аргус“, макар и „М“ си е все пак „Аргус“, какво да се прави, параметрите на биополето на машината се изменят…

Сега вече всички се кикотеха, после се успокоиха. Зинченко изтри сълзите си и каза:

— Преди да дойдеш, ние тук решихме, че ако грешката бъде открита, за времето до завършване на работата по „ел-три“ ти да станеш ръководител на група от шестнадесет човека. Шестнадесет възрастни мъже ще ти бъдат подчинени! Само не се възгордявай, макар че такива случаи са редки в практиката. А с училището ние ще се разберем. Рафа, свързахте ли се със Земята, какво става там?

— Те ще пристигнат с четиридесет и осми рейс след две минути.

— А специалист по пластмаси ще получим ли?

— Да, двама.

— Добре че са двама, тъй като главоболията с тази двуслойна ще бъдат достатъчни. Между впрочем, те трябва да бъдат равноправни членове на групата на Рижкин — поръчайте им постоянни пропуски преди да се върнат на Земята.

— Ще бъде изпълнено.

— Браво!

Скоро зад вратата се дочуха гласове, на вратата се почука. „Да, да“ — каза Зинченко и влязоха четирима мъже.

— Това е нашият герой, момчета — представи ме Зинченко. — А защо е герой вие ей-сега ще узнаете — това е сюрприз и ние нарочно нищо не ви съобщихме на Земята.

Аз стиснах мълчаливо ръката на всеки от тях, не съзнавайки напълно, в какъв побъркан свят изведнъж бях попаднал.

— А къде са специалистите по пластмаси? — попита Зинченко.

— Идват след нас.

Вратата отново се отвори, влезе някакъв прегърбен чичко, а след него… след него — баща ми.