Сергей Волф
Сутрин след чая (7)

6

Ние се скачихме с Аякс „Ц“ много меко, почти незабележимо и в този момент в салона стана тъмно: нашият „Врабец“ плавно се плъзна през тъмнината на трите съседни секции за приемане на малки космически кораби в контролната зала. Изкуствената светлина в контролната зала кой знае защо не беше силна, бе някак си вяла, не както в Днестър-четвърти. Аркадий Палич изскочи от кабината за управление, за да предаде наряда на приемащия диспечер, после отвори люка на нашия салон и ние започнахме да излизаме един по един в залата. Аз се забавих в салона — дълго нагласях надупчения капак на буркана, където отново напъхах моя лалугер: да го взема със себе си на занятието беше абсолютно невъзможно, това вече инструкцията категорично забраняваше.

Елза излезе последна.

В залата стояха нашите, Палич и някакъв дълъг плешив чичко.

Палич каза на Плешивия:

— Майсторе, а как сте тая година на Аякс с храната? Бюфет има ли?

Плешивия кимна и обясни, че във всеки участък има гостилница и е срамота да мислим, че може да бъде другояче. Палич попита още, колко ще продължи практическата беседа с нас. Плешивия отговори, Палич кимна и отпраши с асансьора.

Плешивия ни натика в друг асансьор, многоместен, замяркаха се етажи, после спряхме, излязохме и по тесен полутъмен коридор отидохме в малка зала с амфитеатрално наредени пейки, като в цирк, плоча за писане и апаратура за свръзка. На масата вече седеше и ни чакаше стенографката.

Елза ни настани да седнем, отвори чантата си и ни раздаде големи картонени табелки с имената ни, за да може стенографката, без да пита, да знае чий отговор записва. Когато най-после приключи това суетене и утихнахме, Плешивия каза:

— Е, да започнем. Дори и да не сте идвали тук, на вас трябва да ви е известно, че Аякс „Ц“ е типова междинна станция за далечни рейсови полети. Това е основното й предназначение. Но има и допълнителни — сега тук започнаха изпитания…

— Знаем, знаем — обади се Ким Утюгов.

Плешивия кимна на стенографката и тя постави на Утюгов минус в графата „неоправдана загуба на полезно време“. Изобщо в това училище никой никого не хокаше за лошо държание по време на лекциите или практиката, защото да се хока — това също е неоправдана загуба на полезно време. Просто преподавателят фиксираше нарушението на дисциплината и продължаваше мисълта си. Това изглеждаше доста скучно, но беше умно — никой нищо не ни натякваше, никой не ни ругаеше, както искаш, така се дръж, но после, при завършване на училището, всичко излизаше наяве: по един хитър начин, освен оценки по различните предмети, ни пишеха и обща средна оценка, в която се вземаше предвид поведението ни през всичките години — нещо като личен коефициент на полезно действие. Ставаше така, че във всеки от нас от само себе си трябваше да се появи чувство на отговорност за собственото бъдеще. Не е лошо, нали? С една дума, всеки добре знаеше, че от тази обща оценка зависи дали след завършването на училището ще отиде като обикновен инженер в завод или ще го вземат в някой от отделите на Висшата Лига.

— Сега тук се провеждат изпитания — продължаваше Плешивия — на новите микрокосмолети за продължителни полети. Това е общият вид на новия космолет. — Той бързо нарисува кораба в разрез и отбеляза с кръстчета възлите, които, в сравнение със старите космолети, бяха разработени по нов начин.

— Ясни ли ви са в общи черти конструктивните изменения? — попита Плешивия.

Всички отговориха, че са ясни.

— Отлично. А и проблемът не е в тях: те са решени безупречно. Изчисленията са приети от Висшата Лига. Неяснота има само в ей тази част на главния двигател.

Той нарисува въпросителен знак и стрелка, сочеща от него към дадената част.

— Групата още не може да реши нейния общ вид и материала, от който да бъде направена, макар че предварителните изчисления показваха — материалът ще бъде пластмаса. Не е известен само нейният състав. Дайте да поимпровизираме върху тези два въпроса: класът ви беше избран от нас не случайно, имахме предвид вашата подготовка по специалността „Химия на свръх-издръжливите пластмаси“. Започваме.

Аз отново си помислих, че всичко това е фалшиво и темата на разговора е измислена, но това изобщо нямаше значение, пък и както се разбра по-късно, работата се оказа сериозна, дори твърде сериозна. В крайна сметка — поне за някои.

— Холодкова, моля — каза Плешивия.

— За материала после — започна Натка. — Но остта на детайла „ел-три“ трябва да бъде с елипсовидно сечение.

Стенографката го записа.

— Защо? — запита Плешивия.

— Степента на триене трябва да падне до алфа-разумно.

— Така-а. Това ли е всичко?

— Засега да.

— По-живо, по-живо!

— Предлагам средната крива на елипсата от уравнението на Асатиани — каза Веня Плюкат.

— Интересно. Прието.

— Изобщо не е необходима елипса — обади се Гарик Петров. — Сечението да е кръг, ефектът от намаляването на триенето ще бъде както в системата „Пионер-двеста и единадесет“.

— Може ли в писмена форма? — попитаха сестрите Вишняк.

— Какво има?

— Боли ме зъб — каза Раиса.

— А вие — попита Плешивия Ирина.

— Ние имаме еднакви съображения.

— Добре, пишете. По-живо, по-живо. Не се стеснявайте, прекъсвайте се един друг, спорете. Мислете за материала.

Утюг каза:

— Сечение — квадрат. Плъзгаща се система на закрепване. Материал — двойната симпоза на Еш.

— Еш не става — намеси се Гарик. — Коефициентът на крехкост е малък.

— Достатъчен е — каза Раиса Вишняк.

— Какво, мина ли ви зъбът? — попита Плешивия.

— Вашата фраза е излишна загуба на време — каза Утюг на Плешивия.

— И твоята — каза Плешивия.

— И тази също — каза Утюг.

Всички се захилиха.

— Е, поразсеяхте ли се? — попита Плешивия. — Да продължим нататък!

Гриша Кау каза:

— Предлагам двойната основа на Гутерман, но обезсолена.

— Ами че там няма сол!

— Брей, как да няма!

— Ей така, няма!

— Гутерман изобщо не става, структурата й е слаба.

— Откъде накъде ще е слаба?!

Слушах мълчаливо това дърдорене, макар че всъщност всички говореха сериозно. Все си мислех за лалугера (добре беше, че според инструкцията каквото и наказание да налагаха, не вземаха животното), мислех също и върху детайла „ел-три“, но някак безрезултатно, главата ми беше пълна с някакви тъпи, скучни мисли. В такива случаи можеше да мълчим, никой не ни насилваше, но тогава оценката ни щеше да бъде нула. Всяка мисъл се оценяваше по-високо от мълчанието, но по неписан закон беше прието да не се говорят явни безсмислици, за да не си блъскат напразно главите сериозните хора на науката и още, защото не бива с такива нечестни методи да изпреварваш съучениците си…

Льока Шорохов написа на дъската километрична формула, а Натка каза, че такава изобщо не съществува, Плешивия каза, че като че ли все пак има, Льока обясни, че тя е видоизменена, нека да я отбележат, тъй като ако вземе да обяснява сега как я е извел, ще стане дълго — в групата сами ще се оправят.

Изведнъж нещо в мене се залюля, намести се и след няколко секунди разбрах, че стоя пред дъската.

— Рисувам формата на оста „ел-три“ — започнах аз. — Да се обясни е по-трудно, понеже кривите й са сложни. Формулите им ще напиша.

Бързо направих рисунката, написах формулите и добавих:

— Предлагам еластичната двуслойна пластмаса на Дейч-Лядов, но с промяна в строежа на третата, деветата и седемнадесетата молекула, за да се повиши активността им.

— Стоп — каза Плешивия. — Внимание, тихо.

Той помисли малко, включи видеотелефона и натисна копчето. На екрана се появи някакъв тъжен шишко.

— Рафа — каза Плешивия. — Рижкин предлага двуслойната на Лядов с промяна в строежа на третата, деветата и седемнадесетата.

Шишкото затвори очи, покри лицето си с ръце и мълча около половин минута, после свали ръцете си от екрана погледна право към мен.

— Обясни защо седемнадесетата?

— Не мога да го докажа — казах аз, — но чувствувам, че слоевете ще се увеличат до четири, а оттам и еластичността при мигновените натоварвания във втора зона.

Той зяпна, после още повече раззина устата си, изведнъж замаха с ръце, изохка, разсмя се и извика: „Привет. Със здраве. Продължавайте работата!“ — и изключи видеотелефона.

— Карайте по-нататък — каза Плешивия. — По-живо, по-живо!

Но по-живо не стана. Сам си беше виновен — и да му е харесала моята идея, защо трябваше да се горещи пред целия клас. Пък и шишкото извика напразно — можеше да изчака заминаването ни, нямаше да избягам (или нещата при тях вървяха с краката нагоре?), а за шишкото и да не говорим, смъкна тонуса на всички момчета и момичета. Чувствувах се ужасно неловко, макар да разбирах, че съвсем не съм виновен, пък и идеята ми можеше да се окаже погрешна, а на някой друг от класа — точно това, което е нужно.

Ние прекарахме с Плешивия още около половин час, но разговорът вървеше едва-едва, пък и изглежда на него самия му омръзна, а после шишкото отново се появи на екрана и по лицето му личеше, че е време да свършваме.

Той направо сияеше.

— Юра извъртя част от програмата с условията на Рижкин — съобщи той на Плешивия. — Всичко съвпадна идеално, после тръгнаха някакви глупости, но аз мисля, че е дреболия, временни смущения. Доложихме на Зинченко, той помоли да задържим Рижкин за няколко часа. Край. Привет.

Екранът изгасна, Плешивия стана, ние — също и тръгнахме след него и Елза обратно към „Врабеца“. Беше ми толкова неудобно, че повече не можеше и да бъде.

Палич вече се беше върнал от бюфета и седеше в сектора за управление, зад пулта, беше облегнал на него ръцете си, а на ръцете — брадичката си и внимателно разглеждаше през стъклото на буркана моя лалугер. Всички се вмъкнаха в салона, пред „Врабеца“ останахме само Плешивия, Елза и аз.

Плешивия каза на Елза:

— Вдругиден ще изпратим резултатите и оценките в училището. Моля ви, позвънете на родителите на Рижкин, той ще се върне в къщи вечерта със сто седемдесет и пети рейс. И много ви благодарим — добави той с някакъв особен глас — за такива ученици като Рижкин — Плешивия постави ръката си върху главата ми и аз я завъртях на различни страни. — С такива ученици може да се гордеете. Засега предайте на директора нашата благодарност устно, по-късно от Лигата ще изпратим писмо. Е, на добър път.

Елза му се усмихна с усмивката на Дина Скарлати и ме извика настрана.

— Би било неуместно в тази ситуация да си обременяваш ума със странични неща. Можеш да бъдеш спокоен — в дирекцията никой нищо няма да научи за лалугера. Пък и нямах намерение да ходя там.

Аз се ядосах и казах: както иска, на мене ми е все едно, още повече, че сам съм си виновен — наруших инструкцията.

— Не се сърди, момче — каза Елза. — Вредно е. Аз вникнах в твоето предложение до групата — какво пък, идеята не е лоша… Поздравявам те.

— Добре — казах аз, — помолете Натка Холодкова да вземе лалугера със себе си.

Елза обеща и се вмъкна в салона.

Палич затвори люка.

Ние с Плешивия тръгнахме към асансьора и когато седнахме в него и той натисна копчето, аз видях, как нашият „Врабец“ на заден ход, сред мигането на разноцветните лампички в залата, които разрешаваха излитането, плавно се измъкна от преградите на пропускателните камери.