Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Завтра утром за чаем, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Гюлчин Чешмеджиева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Сергей Волф. Сутрин след чая
Научнофантастична повест
Първо издание
Превод от руски: Гюлчин Чешмеджиева
Редактор: Елена Коларова
Художник: Светлана Йосифова
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Албена Янкова
Индекс №11/9537621331 6156–12–77. Дадена за печат м. май 1977.
Подписана за печат м. октомври 1977. Излязла от печат м. ноември 1977.
Издателски коли 7,78. Печатни коли 12. Формат 32/70/100. Цена 0,40 лв.
Издателство „Отечество“
Печатница „Балкан“
Сергей Вольф. Завтра утром за чаем
повесть
Ленинград, „Детская литература“, 1974 г.
История
- —Добавяне
5
Откровено казано, чудесно беше, че понякога летяхме в космоса. Сега си мисля дори, че ако не бяха полетите, щеше да ми е все едно къде уча — съвсем безразлично. В общи черти, кой летеше в космоса? Тези, които работеха там или се преселваха да живеят там задълго със семействата и децата си. Изобщо децата летяха рядко: на мен например до постъпването ми в това училище ми се случи само два пъти и то с баща ми. Онези, които имаха голямо желание, някак се изхитряваха да се вредят в екипажите на тренировъчния космодрум към завода „Факел“, и то не винаги, а сега аз можех да летя твърде често.
Хубаво беше да се лети, дори може да се каже, че именно в полетите аз се запознах истински с класа, в училището все се стеснявах от новите момчета и момичета, а тук всичко ставаше от само себе си. В класа не бяхме много, по-малко, отколкото в обикновеното старо училище, всичко на всичко дванадесет души и аз сравнително бързо се ориентирах с кого ми е по-интересно да дружа.
Момичетата бяха малко — три; сестрите Вишняк; и двете страшно умни и сериозни и Натка Холодкова, една такава светличка, дългокрака, необикновено весела и закачлива. Тя много обичаше да се закача, на лекциите непрекъснато се въртеше и се шегуваше, понякога й поставяха четворки по математика. Изобщо, според мен, тя някак твърде се набиваше в очи, но въпреки това ми харесваше. А после, когато узнах, че в четвърти клас е получила специалната награда на Висшата Лига за изчислението на малък биоускорител, започнах още повече да я ценя.
От момчетата най-много ми харесваше Веня Плюкат, доста тих юноша, познавач и поклонник на изкуството, мълчалив, и все пак съвсем не скучен човек. Той обичаше да измисля смешни кръстословици и непрекъснато рисуваше нещо в бележника, дори и по време на лекции, но това не му пречеше.
Още едно момиче ми харесваше задочно и аз дори съжалявах, че то е напуснало класа ни и изобщо специалното училище: с него сигурно щеше да ми е интересно да дружа — с тази Луша Дарина.
Наистина, за нея често си спомняха и дори ми показваха големия й портрет в училищната галерия на знаменитостите: Лушенка Ларина в парка „Тропици“ на фона на цъфтящите малиновочервени кактуси, Веня Плюкат каза, да обърна внимание на това, че Луша има суриковски нос, аз кимнах, без да разбирам, но че има фантастично красива, стигаща почти до земята, плитка — това видях.
В общи линии ето главното — тя измислила, според мен, нещо гениално, по-точно една идея: такава захарна таблетка или просто парченце специална захар, пускаш я в чая, разбъркваш, разбъркваш и — хоп! — направил си го много сладък. Тогава започваш да бъркаш с лъжичката в обратна посока — и сладостта намалява все повече и повече.
За това нещо съвсем случайно узнали светилата на науката от философския сектор на Висшата Лига и сега тя се учи в детското философско училище на някаква страшно отдалечена междупланетна станция, именно към този философски сектор.
Да си призная, понякога аз много съжалявах, че тя вече не учи в нашия клас и не лети с нас на практически занятия в космоса.
До междинните станции ни отвеждаше с нашия планелет старчето-космонавт Аркадий Палич, пенсионер. Всъщност той беше здрав старец. Работеше даже като инструктор на космодрума на „Факел“ и управляваше планелета отлично. Той често мърмореше по време на полета, че „Врабеца“ (нашето планелетче) не струва, и трябва вече да го бракуват. Един път аз го попитах (тъкмо летяхме на практически занятия към Аякс „Ц“) защо говори така, може би да се лети на „Врабеца“ вече е опасно, но той каза, че не е, това са глупости, не е опасно да се лети, двигателят му, макар и много стар, работи идеално, но системата за управление е толкова древна, толкова старомодна, че на човек му се отщява.
— А на мене — казах аз — напротив, харесват ми всякакви старинни вещи. Баща ми например има в къщи часовник от 1973 година — ужасно забавен и симпатичен, погледнеш го и не можеш да не се усмихнеш. И е много жалко, че сега няма каруци с коне по улиците. По телевизията казаха, че скоро ще се навършат 75 години, откак хората не използуват каруци и коне, а това е жалко. Показаха и филмче — толкова ми хареса. И „Врабеца“, и неговата система за управление ми харесват.
Аркадий Палич ме погледна така, като че ли съм болен и каза:
— Да-а-а, Рижкин, странно момче си ти. Дори е чудно как с твоите възгледи са те приели в специалното училище. С твоя начин на мислене науката не може да напредне. Ето аз — старецът, уж съм длъжен да бъда консерватор, а съвсем не съм: на мене всичко съвременно по ми харесва от старомодното, а за тебе е просто срамно. Ти видя ли ТеЕрЕсЕф-Супер осми в полет? Красавец! От старта пердаши — радва очите, като орел…
— Точно така — потвърдих аз. — Като орел. Като птица. А птицата е старомодно явление. Тя съществува без изменения още от времето на ихтиозаврите.
Веня Плюкат се намеси:
— Палич! А защо куртката ви е с копчета, а не с магнитно закопчаване?
— Какво? — попита Палич.
Венка повтори.
— Я ме остави на мира — каза Палич.
В мрежата върху екрана на телеуловителя вече се виждаше Аякс „Ц“, Палич намали малко скоростта на „Врабеца“ и направи корекция в курса.
— Копчетата са по-сигурни — продължи след това той, докато се занимаваше с ръчките за хоризонтален полет. — А това магнитно закопчаване все се размагнитва и току ходиш разпасан, като глупак.
— Точно така — каза Венка.
Палич усети накъде клони Венка, развика се на ужким и ни изгони от отсека за управление в салона, където седеше целият ни клас заедно с класния ръководител Елза Николаевна.
Там ставаше нещо необяснимо. Всички пищяха, пълзяха по пода, а Елза беше мрачна и зла — веднага забелязах това.
— Рижкин — извика ме тя. — Всички казват, че мишката е твоя.
— Нима това е мишка?! Каква мишка?! — развиках се аз, защото моментално съобразих какво става. — Това е лалугер, а не мишка. И какво? Нима е излязъл от буркана?
— Хлапашка работа — каза Елза. — Отдавна трябваше да познаваш инструкцията, която забранява да се носят животни по време на полет без специално разрешение. Тази мишка ухапа Холодкова!
— Това е лалугер — смутено обясних аз. — Той е питомен, умен, казва се Чучундра.
— Колко трогателно! — възкликна Елза. — Извини се на Холодкова.
— Глупости, глупости — развика се Натка. — Сама съм си виновна — той не ме ухапа, само ме млясна по носа, а аз от изненада се изплаших и изпищях.
Докато траеше тази разправия и всички дигаха врява, аз пълзях под фотьойлите и търсех Чучундра — не разбрах как е успял да излезе от буркана. Най-после го намерих в левия отдалечен ъгъл на салона и той, бедничкият, все не можеше да се успокои и дълго трепери от страх в ръцете ми. Не бях на себе си. Не че се страхувах, макар че бях забравил за тази инструкция (за четене — бях я чел), просто ми беше неприятно. Защо в края на краищата лалугерът не трябва да посещава космоса? Какво, да не би да е заразен? Е да, има инструкция, но на каква основа? Не виждам смисъл в това. В старото училище всичко беше по-човешки, понякога ние също така, целият клас, летяхме извън града на нашата „Звезда“ на въздушна възглавница и моля — вземи със себе си когото пожелаеш — ако искаш лалугер, ако искаш лъвче, а тук… Идиотщина някаква.
Елза ме гледаше студено и надменно. Натка се смееше и изведнъж всички, освен сестрите Вишняк, започнаха да придумват Елза да не съобщава за мен в дирекцията.
— Та той е новичък — каза Ким Утюгов. — Още не е влязъл в релсите.
— Ех, мили мои! — усмихна се Елза. — Сами ще раздрънкате за историята из цялото училище и ще стигне до дирекцията. Вие били ли сте някога свидетели на това аз да съм уведомила дирекцията за ваши постъпки?
Всички се развикаха, че не знаят такъв случай, а аз изведнъж се ядосах и казах:
— Аз считам вашата инструкция за глупава! И това да се уча във вашето училище въобще не е моя идея.
— Зная — каза Елза. — Известно е, че това е идея на баща ти, затова, ако нещо не ти харесва, отправяй претенциите си към него.
Аз млъкнах, защото всъщност тя беше права.
— А лалугерът няма никаква работа в космоса — добави Елза.
Аркадий Палич включи вътрешната радиовръзка и съобщи в салона:
— Ало, гении, пригответе се! Аякс „Ц“ ще ни приеме след две минути.