Сергей Волф
Сутрин след чая (5)

4

Започна учението ми в новото училище.

Не твърдя, че ми беше кой знае колко трудно да се уча, но в началото, естествено, трябваше да се понапъна — все пак програмата беше къде-къде по-сложна, отколкото в обикновено училище и изобщо различна. Понапънах се, навлязох, така да се каже, в течение на нещата, а след това всичко тръгна както и по-рано от само себе си. Наистина имаше и много обикновени предмети: история, география, химия, езици и литература, но на първо място стояха математиката и физиката. Последният клас, както навсякъде, беше седми, а най-малкият не беше първи, а трети и всеки от тях или няколко заедно имаха своя специализация, свой профил. Например (както моят клас) — моделиране на космически кораби, проблеми при усвояването на космоса или проблеми на теле- и радиовръзката…

Отначало, преди да се сприятеля с класа, докато повечето си мълчах, никак не разбирах, къде е онова, истинското моделиране на кораби, тъй като ние изучавахме физика и чиста висша математика и нищо не моделирахме, но скоро след това всичко се изясни. Оказа се, че такъв е редът в училището. Един път седмично в класа идваше представител на някоя фирма или на научен център. Той ни запознаваше — в общи линии — с проблема, над който работеха и ни предлагаше (ама че смешно!) да им помогнем в разрешаването му. Например той рисуваше на дъската модел на нов кораб, обясняваше ни неговото предназначение, тип, тегло, големина и ни питаше какви, от наша гледна точка, трябва да бъдат направляващите крила на кораба — техните размери, очертания, начинът на закрепване и т.н. Както разбрах по-късно, ние не знаехме наистина ли се решава такъв проблем, или просто е бил измислен за нас, така, за да ни проверят, затова всеки от нас (тъй като това можеше да се окаже истина) беше длъжен да се отнесе към проблема напълно сериозно. Целият фокус се състоеше в това, че от нас изобщо не се искаше в присъствието на представителя да се занимаваме със сложни математически изчисления на същото крило, а само да развиваме своята идея, именно идея — например просто да го нарисуваме или да кажем, според нас, на какво прилича, или — какви изменения в съществуващата конструкция имаме предвид.

Когато целият ни клас седеше пред този представител и стенографката, ние имахме право да говорим, както си искаме — всички едновременно, да се прекъсваме един друг, или един след друг — стенографката все пак успяваше да запише идеите на всеки от нас и срещу идеите да постави съответното име. После всички тези сведения — нашите идеи — отиваха на разположение в научния център и там по някакъв начин се обработваха. Някои неща от онова, което бръщолевехме, се оказваха чиста глупост, но туй-онуй влизаше в работа и след това се записваше в личния картон на онези деца, чиито идеи са били използувани. Но до момента, в който учениците не вземеха изпитите от целия курс, никой не знаеше какво точно е записано в неговия личен картон. Това се правеше с цел да не си вирваме носа преждевременно. Според мен, съвсем правилно.

Между другото, училището си имаше свой собствен, твърде старичък, но все пак още достатъчно здрав планелет за къси разстояния и понякога ние отлитахме за два дни — събота и неделя — недалече в космоса, запознавахме се с работата на научните центрове в междинните станции.

Изобщо не беше чак толкоз лошо да учиш в това училище, не беше скучно.