Сергей Волф
Сутрин след чая (3)

2

Ние се понесохме на неговия старичък ролер по нашата улица, покрай парка „Тропици“ и кръглото здание на Главното управление на института за ниски температури към центъра, после през центъра надолу по стръмно спускащия се към рекичката Майски проспект, покрай конструкторското бюро към Висшата Лига „Пластик“ на баща ми, по рекичката, покрай тренировъчния космодрум на завода „Факел“ и накрая, като преминахме моста, спряхме почти извън града (нашето градче е от типа на неголям спецспътник), близо до дъбовата горичка, пред ниска бяла къща с надпис: „Специално висше техническо детско училище № 2“.

В празния вестибюл баща ми намери схемата на училищната сграда и пулта с бутоните. Там имаше много бутони, той натисна „директорски кабинет“, на схемата светна малка червена стрелка и бавно запълзя по схемата от вестибюла по коридорите право към кабинета на директора.

Ние с баща ми преминахме по същия път и спряхме пред кабинета.

— Стой тук и ме чакай — каза баща ми, почука и влезе. Аз останах до отворения прозорец. В коридора беше пусто и тихо — провеждаха се занятия. Приближих се до вратата на най-близката класна стая, но в процепа нищо не се виждаше. Тогава прилепих ухото си и чух, как някакво пискливо момиче бръщолеви там нещо във връзка с теоремата на елипсовидното тяло — стана ми скучно и отново се върнах при отворения прозорец. Изведнъж се досетих, че ако се надвеся малко повече през прозореца и ако прозорецът на директора е отворен, ще мога да чуя всичко, което си говорят там с баща ми. Така и направих, почти достигнах с главата си до дъбовото клонче пред прозореца и веднага разбрах, че всичко е в ред — идеята ми беше правилна.

Аз дочух:

— Наистина, въпросът, с който ще ви занимавам, може би изглежда малко глуповат — това беше гласът на баща ми. — Аз съм член на Висшата Лига и инженер-ръководител на група, петнадесет години работя в „Пластик“, в тези неща се ориентирам и сам разбирам, че молбата ми към вас е повече от странна. Второ — на мене ми е известен редът във вашето училище: задължителни приемни изпити през лятото плюс разговор на групата преподаватели с детето, а сега, така или иначе, занятията вече са започнали. Трето — и то е най-главното! — на мене ми е абсолютно ясно, че да се повдига такъв въпрос дори в средата на учебната година би било просто смешно, но още по-смешно е да разговаряме за това на трети септември, само три дни след започването на учебната година. Съвсем естествено се натрапва изводът: през лятото родителите изобщо не са мислили за това. Да, точно така и беше, няма да крия. Нещо повече, тази мисъл се породи в мен именно днес, само преди около час и въпреки това аз посмях да дойда и да ви моля за невъзможното — да проверите някак сина ми за обучение във вашето училище.

Виж ти, баща ми! Къде се е засилил!!!

— Във връзка с изпитите вие правилно забелязахте — беше гласът на директора. — Сега е невъзможно да се яви. Впрочем, няма начин да се проведе и разговорът.

— А вие сам, лично, не бихте ли могли да поговорите със сина ми?

— За мен не е трудно, но моето мнение не е решаващо в училището, при нас решението се взема от целия преподавателски колектив и само в особени случаи…

Това вече той изтърси съвсем необмислено.

— Да, точно така. Много ви моля, поговорете с момчето. Според мен, извинете за нескромността, случаят е особен.

Настъпи дълго мълчание, а след това баща ми отново заговори. Беше интересно да го слушам. Най-вече затова, че сам аз изобщо не се готвех да уча в това училище. Той дори не ме предупреди, а на мене и така ми беше добре, и в нормалното училище.

— Разбирам, при вас, навярно, не един път са идвали побъркани родители, които са се мъчели да ви убедят, че техният син е гениален…

— Той конструира ли нещо? — попита директорът.

— Не… Не, с такива неща той не се занимава.

— Знае ли добре математиката? Разбира се, в рамките на обикновеното училище.

— Как да ви кажа — баща ми се запъна. — Не мисля. Четворки, петици, най-различно, но без тройки, това е съвсем сигурно.

— Тогава не ви разбирам — каза директорът.

— Виждате ли… Как да ви обясня… Той е пълен с идеи. Именно идеи… Най-различни. Той ги развива непрекъснато. Откровено казано, аз дори се уморих от това. Не, не мислете, че искам да ви го пробутам. Просто… С една дума отначало неговите разсъждения ми се струваха несериозни и много-много не се задълбочавах в тях, после те започнаха да ме дразнят, а после… после изведнъж не че разбрах, не, а просто почувствувах, че в тях, в неговите идеи все пак има нещичко, а освен това, нали когато ги разкрива, той не се прави на глупак? Много ви моля, бихте ли изслушали само какво изфантазира за кобалта във формулата на Беко…

Изглежда той съвсем дотегна на директора, защото онзи изведнъж каза доста бодро:

— Добре! Доведете го тука…