Сергей Волф
Сутрин след чая (24)

23

Аз дойдох на себе си почти пред самото приземяване, дори по-добре е да се каже — на земята, и то не съвсем — чувствувах отвратителна слабост и тръпки по цялото тяло.

В пущинака (може да е поле… не зная), където кацнахме беше абсолютно тъмно, ни светла ивица в далечината над космодрума, нито отблясък от светлините на града — нищо. Само малката и далечна, с червени фенерчета, телевизионна кула в центъра на града. През моето стъкло, в светлината от фаровете на „амфибията“ на Зинченко проблясваха мокрите от дъжда, белезникави и хилави стръкове на лободата, дъждовният прах сякаш се търкаше меко във върха на моята „амфибия“.

Те нахълтаха в кабината ми, навярно половин секунда след приземяването, аз вече седях в креслото, а не се търкалях в него, както почти през целия обратен път. Там, горе, нашите две машини никак не бяха пригодени за пълно скачване и за преминаване от едната в другата. По-скоро Зинченко ни е съединил чрез магнитите и е подкарал двете „амфибии“ към земята с максимална скорост, а когато рязко е спрял пред самото кацане, аз съм се събудил от тласъка. Те ме пренесоха при Зинченко и няколко минути ние седяхме мълчаливо, Зинченко само попита баща ми, че може би все пак за застраховка трябва да ме пъхнат в барокамерата, но аз отрицателно поклатих глава. След това той изключи напрежението на всички свързващи машините магнитни съединители — стори ми се, че двете „амфибии“, леко се отблъснаха една от друга, като че ли въздъхнаха.

Зинченко, като провери контактите, телефонира в Двореца на бракосъчетанията, на сватбата. Чух гласа на главния разпоредител. Зинченко го помоли, да повика на телефона младоженеца, без да забележат гостите. Юра дълго не идваше; видях как сред мокрите стръкове на лободата се шмугна малка мишка; накрая Юра взе слушалката и Зинченко му каза, че всичко е наред, просто Рижкин-младши решил да се проветри, да похвърчи, а на него, на Зинченко му се сторило, че е дръпнал „амфибията“ твърде рязко и вертикално — тогава той, Зинченко, побързал след него, като взел със себе си и Рижкин-старши… Всъщност, това е всичко. А останалото нека Юра изфантазира сам, защото, ако цялата работа е за една весела разходка, защо тогава гостите, след като се разходили, не са се върнали (а те не са се върнали и няма да се върнат). „Е, кажи, че Димитрий Владимирович Рижкин го е заболял мъдрец“. С две думи, няма да се върнат. Лично той, Зинченко, смята незабавно, с какъвто и да е нощен рейс да отскочи за два дни (само за два дни, а нима той, дявол да го вземе, за две години няма право на това?!) при майка си на Об, да поскита с въдица, на кларнет да посвири — вече две години не е свирил… И освен това, не би било лошо без излишна паника да приберете от гардероба палтата на Рижкин-старши и Рижкин-младши и да ги донесете на работата. Останалото е нормално: патрулите накарал да се откажат, номера на машината не знаят, скандал няма да има. Това е всичко. Поздрави на жена ти. Веселете се.

Той постави слушалката и ние поседяхме още малко в мълчание. После излезе заедно с нас в пущинака (нещо неизвестно тихо скимтеше в мокрия въздух) и ни помогна да се качим в нашата машина. Дъждовният прах малко пооредя и висеше над нас почти неподвижно.

Ние се качихме в „амфибията“, Зинченко, като се държеше за вратичката, остана отвън.

— Довиждане — каза той. — Ще се видим. В други ден, към края на работния ден ще долетя, ще се върна.

Не зная защо, но аз почувствувах неговите думи като сигнал, не чух, а именно почувствувах.

— Аз няма да дойда — казах.

— Не трябва — каза той, — не идвай. Като си починеш, тогава ще дойдеш.

— Аз въобще няма да дойда.

След дългата пауза по-скоро почувствувах, отколкото видях, че баща ми се обърна към Зинченко и няколко пъти бавно кимна с глава; вдигнах очи към предното стъкло — в него лицето на баща ми беше безизразно, празно.

— Е, какво пък — някак вяло каза Зинченко. — Ако намерението ти не се промени, трябва да дойдеш да напишеш заявление.

Той хлопна нашата вратичка и след секунда неговата „амфибия“ изрева и изчезна във въздуха.

Баща ми повъртя ръчките за управление и включи двигателя на неутрална скорост.

Аз се наведох и като опрях рамо в коленете му, откачих контактите, извадих изпод главния пулт моята приставка и му я дадох.

Няколко секунди той я разглежда, после като че ли кимна или въздъхна, пъхна я в чекмеджето под креслото и ние плавно излетяхме.

Летяхме много бавно, тихо…

Червените светлини на телевизионната кула започнаха постепенно да се приближават: как да летим към къщи по друг път, направо, не ни беше известно, ние и двамата не знаехме от коя част на града я виждаме.

Навярно гъстите облаци дъждовен прах отново започнаха да се движат: „амфибията“ се полюшкваше: по друга, своя причина, тя слабо потръпваше, като постепенно се успокояваше.

По кръга на позволената зона ние обиколихме телевизионната кула. По улиците под нас нямаше никой, нито един човек, беше пусто, само покрай плавно извиващата се стена на управлението на Института за ниски температури излезлият вятър мъкнеше по асфалта огромна, мокра и смачкана хартия.

Баща ми заговори с мен, когато останаха около триста метра до къщи.

— Ако не промениш решението си — каза той, — позанимай се, моля ти се, с нашия ролер, там има съществена повреда, аз видях, за около два дена работа, а „амфибията“, изглежда, ще се наложи да върнем обратно.

— Възможно е — казах аз. — Добре, аз ще прегледам ролера.

— Връщаме се без палта — каза той. — Какво ще кажем на мама?

— Няма смисъл да се тревожим — казах аз. — Все нещо ще й кажем. Или нищо — навярно тя вече спи.

— Е, щом е така — каза баща ми. — А ако тя утре сутрин след чая попита: „А къде са палтата ви?“ Какво ще й отговорим? На мене нищо не ми идва наум… О! — възкликна той след това. — Струва ми се, че измислих. Просто ние сме решили да долетим до къщи и да разберем как е главата й — минала ли е? А после сме се отказали да се връщаме на сватбата и сме останали у дома — уморили сме се.

— Утре сутрин след чая ще й обясним — казах аз. — Така е най-добре.

— Я гледай! — каза той. — Прозорците!

Аз погледнах — нашите прозорци светеха.

Кимнах.