Сергей Волф
Сутрин след чая (23)

22

Първата летателна зона прекосих, без да я забележа. Втората, особено строго контролирана, където без специално разрешение беше категорично забранено да се лети, беше четиридесет пъти по-голяма от първата, но къде летя аз — в първата, във втората, в дубъл-стотната „ел-три“ — за това се досещах само чрез някакво двадесет и седмо чувство. Не зная къде именно в движение ме засякоха два патрула и се хвърлиха подире ми като побъркани. Аз не махнах сигналните светлини, те ме виждаха прекрасно, но все едно — бяха твърде далече, за да могат в тая дъжделива пушилка да разчетат на телеекраните моя номер, пък и това не ме интересуваше. На моя екран аз ги виждах добре: марките на машините им бяха неизвестни, дали са по-бързи от моята или не — не можеш да разбереш; те ми покрещяха малко и изоставиха гонитбата, изглежда решиха да предупредят всички контролни пунктове по патрулирането, за да бъдат готови да ме засекат на връщане. В този момент аз се досетих, че това все пак е глупава мисъл, те бяха длъжни да ме преследват: малко ли бели може да стори в космоса една полудяла „амфибия“ без специално разрешение; разбира се, те изоставиха преследването по друга причина, и тази, трета машина, която изпревари патрулните коли и сега беше по-близо до мене, отколкото те, не случайно, докато те още ме гонеха, правеше своите светлинни кодови фокуси, показвайки им специално разрешение за излитане в космоса.

Тази машина летеше след мен малко по-бързо, отколкото аз, и понеже не исках да изтощавам своята „амфибия“ до край, само леко увеличих скоростта, съвсем малко — та машината малко се смали на моя екран, изостана. И тъкмо тук, за пръв път от момента, в който тя се замярка в тъмното дъждовно небе, рязко ме стресна звукът на познат глас в моята кабина.

— Къде летиш? — попита Зинченко.

Аз мълчах. Пълен пас.

— Може би няма връзка?

Това беше гласът на баща ми.

— Как така! Пълно е с шумове! Просто той мълчи, а ни чува отлично.

— Та какво прави той, дявол да го вземе?!!!

— А вие мислите, че е излетял само за това, за да побъбри с нас? А? Слабо познавате децата.

— Има такова нещо — каза баща ми.

Те замълчаха, аз загасих бордовите светлини и малко увеличих скоростта. Разбира се, те ме загубиха на своя телеекран, но, като включат дори една двойка локатори, могат отново лесно да ме зафиксират на главния пулт; аз знаех това и рязко завих встрани, за да може операцията на търсенето да им отнеме няколко секунди, а за това време аз бих спечелил доста значително разстояние. Те действително изведнъж се смалиха на моя екран и бързо заговориха за нещо, след това Зинченко каза високо: „Хитра маневра. А аз отначало помислих, че батериите му са отслабнали. Какво момче!“

И те веднага увеличиха скоростта…

— И какво иска той?! Не разбирам само, откъде се взе във вашата играчка такава сила?! А?!

— Той е направил нещо с нея — каза баща ми, — поредната детска щуротия.

— Това някак мога да го допусна — каза Зинченко, — но той няма кислородна апаратура — това скоро ще проличи.

— Да, той няма допълнителен кислород — бързо каза баща ми. — Аз мисля за това още от самото начало.

Те бавно се приближаваха към мене, но много бавно, не беше опасно; изведнъж аз разбрах, че целият ми екран се е изменил, не сега, разбира се, а малко по-рано, просто аз не забелязах това; по него тихо плуваха малките неясни точки на другите нощни кораби. Кой знае защо се увеличи вибрацията на креслото, в което седях, започна да се чува доста силно скърцане, дори виене — стана ми неприятно в ушите. И някаква такава отпуснатост в тялото.

— Навлизаме в началото на сложната зона! — извика Зинченко. — Тук е пълно с мощни космически кораби! Те не те виждат! Те са с локатори, но ти представяш ли си скоростта им?! Твоята маса е нищожна — такава те могат да засекат твърде късно. Пък и как ще маневрират — те имат постоянен курс. Чуваш ли?!!

Поради вибрацията ставаше все по-трудно да се гледа екранът, пък и тази странна отпуснатост, но аз се стараех нищо де не пропусна, ни един кораб, досещайки се, че ако се сблъскам с някой, то това засяга не само единствено мене.

— Дълго ли ще издържи със своя кислород?!!! — чух аз гласа на баща ми. — Надеждата ми е, че малко повече, отколкото възрастен, дробовете му са малки.

Зинченко изръмжа.

— Влизаме в канала на влияние на неговата машина, можем да не маневрираме, само ще отнемаме скоростта. Къде летиш, отговаряй?! Къде летиш, отговаряй?!

Ръмжеше високо, право в ухото ми и гласът му вибрираше, както всички звуци около мен.

Аз натиснах копчето за премахване на всичкото натоварване и изведнъж почувствувах, как рязко се увеличи вибрацията, почти до ненормална и — заедно с това — че я понасям по-леко, отколкото преди, някак плавно; и тогава меко, меко, по малко, все повече и повече, та чак невъобразимо нежно изведнъж замириса на сметана и на пирог с цвекло, на тяхното съчетание… Един такъв ясен, но не силен мирис, много четен някакъв, не в къщи, не в града, а на вила… доста горещо, само на верандата е прохладно, седиш по бански, бос и ядеш пирог, а после — бух в прохладен копринен юрган! — и спиш, спиш, а сетне се пробуждаш в топлината надвечер… тишина, тихо, само муха бръмчи и сънен, отпуснат се мъкнеш към рекичката, цопваш се във водата и тя те отнася, отнася, носи те покрай пясъчния бряг, до тебе носи Жека Семьонов, а малко по-напред — Валера Пустошкин, Ритка Куул, и после всички заедно — бегом у нас в къщи и отново сок от цвекло, но не заради топлината, а просто защото е вкусен… Спи ми се…

— Вибрация! — каза Зинченко. — Машината му се тресе като в треска. Чука. Виждате ли на пулта?!

— Виждам, виждам! А при такава вибрация ще задействуват ли нашите магнитни присъединители? Ще можем ли да го вземем на твърдо скачване с нас?!

— Ще можем! Работата не е в това! Ще се разбие машината му! Кислород! Колко кислород му остана?!

— Боже мой! — извика баща ми. — По-скоро направете нещо! Направете по-скоро!!!

— Д-дявол! — просъска Зинченко (меко така и далече от мене). — Тоя още напира! Виждате ли ТеЕрЕсЕф-Супер осми сега ще ни изпревари на не повече от две степени вляво от нашия коридор. Такава грамада, ще те духне — няма да забележиш! Трябва да ги предупредим!!!

… О-о-о, какъв мирис! Море от цвекло, басейн със сметана, ароматни парченца консервирано месо… „Още, още яж!“ — казва майка ми, а зад прозореца в непрогледната тъмнина проплава красавецът Супер-осми, наше ли е това Суперище или чуждо, от чужд космодрум? Не-е, не може да се разбере… На нашето теересче като втори пилот работи една много симпатична старица, някога олимпийска шампионка по скоростно спускане… Ей я, тя отплува, изпреварвайки ме, в космоса… Старичка — а красавица, стройна, млада в лицето, а прическата — просто дивна, по едно време нея я обичаха дори повече, отколкото Дина Скарлати, а аз и сега я обичам както преди, тя е по-хубава от тази Дина, милион пъти по-хубава… обичам я, а на никого не казвам, това никого не засяга, никого… обичам я, а пък сега лицето й не помня, не помня — и туй то… А ето и бялата амфибия на Зинченко с баща ми на борда се мята по моя екран, ето вижте, увеличила се е три пъти… я, къде ми е приставката, трябва да догоня нашата звезда-скиорка, не, не достигам до приставката… оттам, отдолу, така се носи мирисът на пирог с цвекло, че нямам сили да търпя, не-е, никак не мога да стигна до приставката… Натка би достигнала…, аз й подарих лалугера, лалугера Чучундра, струва ми се? А той… и сега женската е сама, и Натка е сама… какво ли, ако й позвъня… а колко е сега часът?… Часовникът пред входа на Двореца за Психомолекулярни Бракоувеселения показваше 0.21 минути когато офейках от сватбата, а моят сега е 0.22 и половина, изминала е само минута и половина, откак излетях, само минута и половина…

— Тук — патрулът! Тук — патрулът! Не ви виждаме и не ви напипваме, какво става, отговорете?!

— Всичко е наред! — извика Зинченко. — Повече не ни викайте — трябва ни канал! Изключвам се! Изключвам се! — извика Зинченко. — Володя! Скъсайте пломбата на ограничителя на скоростта! Смело я скъсайте! Аз знаех, че минута и половина след излитането те вече няма да могат да ни виждат. Всичко излезе вярно! Току-що измина минута и половина!

Аз започнах да се навеждам към приставката…

Баща ми завика, закрещя:

— Димитрий! Митя! Смъкни скоростта! Незабавно смъкни скоростта! Смъкни скоростта! Къде отиваш?! Внимавай! Внимавай добре! Аз всичко ще разкажа на майка ти! Всичко ще разкажа! Всичко!!! Чуваш ли?!

Аз почти се добрах до приставката, но не продължих да се навеждам, не можех. После се изправих и се изтегнах в креслото, почти заспивайки, и изведнъж много ясно и остро, като в светлината на блеснала светкавица, видях за секунда едно ненормално, много синьо небе, високи, ослепително бели планини и малък мъртъв птеродактил в тъмната падина на скалите.