Сергей Волф
Сутрин след чая (22)

21

Портиерът на Двореца разтвори пред нас голямата, лека, от матова пластмаса врата, а пред втората ни посрещна възрастен, закръглен, пълен човек в черен костюм, целият усмихнат, с късичка тлъста шия (като че ли беше без шия), доста пъргав и бърз.

— Моля, скъпи гости — каза той, поклони се и се представи, значи, еди кой си (не помня, някаква невзрачна фамилия, от типа на Пньов) — администратор на залата и разпоредител на днешната сватба.

Той ни пусна през втората врата и ние се озовахме в празна зала, където отдясно (аз видях) имаше гардероб, а отляво, в далечината, огромна, широко отворена врата, пред която в стойка мирно бяха застанали Юра и неговата бяла младоженка с цветя в ръцете — навярно посрещаха гостите. До тях имаше ниска, обикновена, но широка двукрила врата, върху която после прочетох: „Стая за подаръци“ и кой знае защо помислих: „Ето такава да си имах“.

Ние с баща ми се съблякохме и администраторът ни помоли да се разпишем в книгата за присъствуващите на сватбата.

— Рижкин син и Рижкин баща! — каза баща ми неочаквано твърде нескопосано, като че ли в механизма на речта нещо се развали, заяде.

Администраторът драсна в книгата с късата си лапичка и като я протегна, тази лапичка, към разтворената врата до младоженеца и младоженката, каза тържествено:

— Моля!

В тоя миг той се втурна да посреща други гости, а ние с баща ми поехме през дългата зала към почервенелия Юра (това аз забелязах малко по-късно) и бялата Лера (името й узнах след двадесет секунди). Всичко беше наистина така тържествено и най-вече, така неразбираемо и неочаквано, че аз се развълнувах (а всъщност за какво?) ужасно.

Кой знае защо аз гледах, като се приближавахме, не Юра, а младоженката; тя цялата беше удивително бяла: някаква бяла въздушна тъкан, спускаща се от главата върху рамената, пищна бяла рокля, бели цветя в ръцете, бели обувки и бели, много светли коси.

Ние се приближихме съвсем близо до тях, баща ми, много шумно (аз даже трепнах), постави на пода нашата грамадна кутия с тенджери и каза с някакъв особен глас, но този път не така нескопосано, а напротив, много засукано и… като че ли изящно:

— Моята съпруга, която за съжаление се разболя и не ще има удоволствието да направи това лично, и аз ви поздравяваме от цялата си душа в най-щастливия ден от вашия живот — в деня на бракосъчетанието и сватбата!

После той се наведе и целуна ръка на младоженката, а след това, кой-знае защо, постави своята на рамото на Юра; аз стоях, свел очи и мълчах; изведнъж ме прониза мисълта, че на младоженката изглежда й е известно, че аз не съм просто момченцето Митя, а началството на Юра — аз бързо й протегнах ръка и казах:

— Рижкин… Митя… поздравявам ви…

И в този момент чух нейния смях и гласа й:

— Валерия, Лера! А защо не ми целунеш ръка? А? Хайде, по-бързичко!

Аз за миг почервенях, наведох се несръчно и как да е, неловко, я клъвнах по ръката, сърцето ми бясно туптеше.

— Това… е подаръкът — неочаквано и за мене казах аз. — Тенджерки… Тигани… И още нещо… рядка вещ…

— Скъпи мои! — младоженката ахна, бялата въздушна материя се изви високо и за миг застана над главата й като светло облаче. — Боже мой, какви сте умници! Юрик! Виж! Виж какво са ни подарили! Истински полезен подарък! Виж, мили!

Юра, почервенял не по-малко от мене, мигаше с очи и се олюляваше.

— Моля ви, тези прелести — тука — и тя показа с ръка стаята за подаръци. — И моля — в залата. Много ви благодаря! Други не биха се сетили, а вие сте големи юнаци!

Ние с баща ми отидохме в стаята за подаръци. Там вече стояха много и най-различни неща. Детска количка (количката пък за какво?!), много прилична, новичка футболна топка, доста скъпо двуместно летателно апаратче „Разходка“ и няколко микрохладилници: една такава забавна дяволия с размери на чайник — интегрална схема, захранващ блок и ръчка на регулатора на обемното минусово поле (ако искаш — зоната е кубически метър, ако искаш — повече, ако искаш — по-малко, в зависимост от количеството на продуктите — нещо като обратен микромодел на „Тропиците“). Останалото — не помня.

Когато ние с баща ми, след като наместихме в ъгъла двете наши чудеса (с бележчица: „От семейство Рижкини“), и отново влязохме в залата за посрещане на гостите, пред младоженеца и младоженката стояха Рафа и някаква разрошена леличка, жена му, навярно… Рафа, съдейки по отделните думи и дългите паузи, държеше реч, и ние с баща ми тихичко, на една страна, за да не му пречим дори с шумолене, преминахме в залата за гости.

Ние дълго и мълчаливо седяхме в креслата до стената, от време на време махахме на някого с ръка, кимахме, покланяхме се, ставахме и се здрависвахме; накрая в залата нахлу оркестърът (някакви непознати момчета по на седемнадесет години с първокласна исландска апаратура и съвсем дребна певица) и публиката в залата се оживи.

Администраторът Пньов се търкаляше из цялата зала като малко възбудено кълбо, защото, изглежда, гостите вече се бяха събрали и бе дошло време да се започва. В портативния мегафон с телеекранче той ту даваше последните разпореждания в кухнята, ту командуваше оркестъра и сервитьорите. Неочаквано огромната пластмасова стена, която разделяше нашата от банкетната зала, започна да просветва, да просветва… (Аз погледнах баща ми: по едно време той работеше в „Пластик“ — в отдела, където тогава усърдно се занимаваха с пластмаса, способна да си мени коефициента на прозрачност; баща ми някак тъжно се усмихна.) Накрая тази стена стана съвършено прозрачна и всички видяха голяма, във форма на буквата „П“, бяла, разкошно наредена маса. Публиката в залата се оживи, раздвижи се (отдалече весело се засмя Рафа), събраха се доста хора, струва ми се, шестдесет души, а почти половината — момичета, общо взето, доста симпатични, но като затварях мислено очи и си спомних Валерия, реших, че тук тя е най-красивата, дори просто е красива, много — е, доколкото аз разбирах от това. Изведнъж светлината в нашата зала угасна и засвири оркестърът — засвири нещо бавно, проточено, едва доловимо, а по екрана зад оркестъра заплуваха меките вълни на цветомузиката.

Някой в полумрака до нас каза:

— Те няма да долетят.

— Кои „те“?

— Вторият басист, а също и вибрафонистът. На Селена сезонът на бурите е започнал преждевременно.

— А-а-а…

— Моля ви — нашите най-почетни гости!

Баща ми ме хвана за ръката.

— Какво? — попитах аз. Нищо не разбирах.

— Идваме — каза баща ми.

Аз вдигнах глава и видях в полумрака пред нас администратора Пньов, с бяла кърпичка той изтриваше своята тлъстичка шия…

— Позволете да придружа първо вас, нашите най-почетни гости — кой знае защо повтори той, както ми се стори, доста нахално.

Ние с баща ми станахме и се помъкнахме след него към широкия, почти половин стена, разтворен пред нас проход в банкетната зала.

Изглежда поради това, че тази зала беше много висока, с бледосини въздушни стени и абсолютно празна (никой друг освен нас тримата), тя изглеждаше невероятно просторна; заради това и заради огромната, разкошно наредена и безлюдна маса аз малко се смутих, стъписах се.

Шея-Пньов ни водеше покрай дългата част на „пе“-масата и някъде там, почти в края на нашия път, на мене, като напук, ми се развърза връзката на обувката; и главно, тя, гадината, така хитро се развърза, че успя да се завърже на възел и не до самата обувка (дявол я взел, ще направя панделка — и всичко е о’кей), а малко по-горе: и обувката ми е хлабава, хлопа, и да я завържеш е невъзможно — не се развързва. Аз се наведох да развързвам възела, изостанах от Шея-Пньов и баща ми и чух (кой знае защо по време на целия този разговор гласовете им звучаха в ушите ми високо до болка), как Шея (те тъкмо се бяха спрели до напречната, къса част на масата) каза, обръщайки се към баща ми:

— По желание на тези, които уреждат сватбата, това място, отляво на младоженката е предназначено за най-почетния гост, а в този случай и непосредствен началник на младоженеца, тоест за вас, уважаеми Димитрий Владимирович! Ето вашата картичка, ето вашия прибор, моля!

Аз стоях така, наведен, като че ли целия (освен сърцето и главата) ме бяха замразили, инжектирали за цял живот, за да чувам, да се мъча, но да не мога нито да се мръдна, нито да отворя уста — просто скелет, модел на молекулата Рижкин със сърцето наопаки.

Беше много тихо.

После баща ми заговори и аз никога, никога, никога в живота си не го бях чувал да говори с такъв глас:

— Това място е предназначено не за мен, а за моя син, ето това момче…

— Но…

— … тъй като той се явява непосредствен началник на младоженеца и значи, най-почетният гост на сватбата.

Неочаквано и рязко аз се изправих и отново замрях, като гледах право към тях и слушах, как сред пълната тишина тихо и много вежливо се смее Шея-Пньов.

— Това не може да бъде! Ама наистина, това е очарователна шега…

— И въпреки това — повтори баща ми — така е. Вие правилно прочетохте картичката: „Димитрий Владимирович Рижкин“, а той се казва Митя…

— О, боже мой! Нима не е шега?! Впрочем извинете, почакайте, о, извинете за любопитството! Та аз четох във вестника, четох! Синът — главния, а бащата — под негово ръководство? Но това е поразително! Поразително!

Аз и баща ми стояхме прави — два железни пръта; лицето на баща ми… не зная как да кажа… беше… празно, да-да, празно, именно (Шея аз не гледах).

— Аз още веднъж… още веднъж поднасям своите извинения! Разберете ме, тази грешка може да се направи толкова лесно: случаят, бих казал, е свръхособен. Дори отличната ми диплома от спецвуза за обслужващ персонал в общественото хранене и развлечение не помогна. Наистина, аз съм виновен, не зная и как да се извиня… Но гостите чакат, да заемем местата си, моля ви, Димитрий Владимирович.

И той се поклони.

Аз седнах на стола; как отидох до него (бързо, бавно), не помня.

Гледах право пред себе си и само неволно, с периферното зрение видях, как Шея води баща ми обратно, покрай лявата част на „пе“-масата, води го далече, далече, като през цялото време учтиво притичва напред… Накрая той намери картичката на баща ми, поклони се, посочи мястото му и полетя в залата за другите гости.

„Чучундра умрял — помислих аз. — Чучундра умрял.“

Не зная как да го обясня, но тези десет секунди, преди Шея-Пньов да се върне с поредните гости, бяха едни от най-страшните в моя живот: празната, огромна като плувен басейн светлосиня зала, пълна (макар че наблизо свиреше оркестър) с тишина, дългата, бяла, блестяща маса и двама души на масата — аз и баща ми, далече един от друг.

Шея въведе в залата малка весела компания (петима души наведнъж) и много ловко, като ги накара да търсят не само своята картичка (всичко това го виждах неясно, като през мъгла), но и картичката на останалите, бързо настани всички по местата им.

Когато той отново се спусна за нова порция гости, те вече го срещнаха на границата на двете зали, а зад тях нахлуха и останалите — като че ли темпът не беше подходящ; на всички им омръзна да чакат.

Известно време аз престанах да виждам това, което ставаше в залата. „Как да внимавам за него? Какво имаше предвид майка ми?“ — мислех си, чувствувайки на бузата си онзи малък вихър, който ме връхлетя, когато с нея стояхме на стълбата и аз се готвех да изтичам надолу. „Чучундра умрял“ — мислех си аз и изведнъж се пробудих от пълната тишина — всички вече бяха по местата си: вдясно от мене — Лера, отляво — някаква лелка; прав стоеше (до отдалечената от мене част на масата) само Шея-Пньов.

— Многоуважаеми гости! — каза той. — Нашата сватба в традиционен старинен стил започва! Организаторите на сватбата ми поръчаха да обявя, че на сватбата присъствува почетният гост (аз се свих) — Димитрий… Владимирович… Рижкин! Започваме!

(Странно, и устремените, изглежда, върху мен погледи, и шумът на аплодисментите — всичко, всичко съвсем изчезна от паметта ми).

— Ето какъв си бил! — каза (аз кой знае защо я погледнах) приличащата на птица дама, седнала до мен — чувала съм, чувала съм! А пък аз съм гимназиалната учителка на младоженеца…

Изведнъж си спомних наставленията на баща ми как да се държа, ако до мене седи дама и се протегнах за шампанското, аз да налея от него на тази учителка, но тя здраво ме хвана за ръката, така, че аз дори трепнах.

— Сама, сама — каза тя. — Ще вземеш да залееш покривката. Аз съм учителка по химия, друго и да не знам, но да наливам умея. Между другото, Юра така слабо знаеше химията, че аз се учудвам, как са му поверили да работи с пластмаси. Той даже закона за мутациите на Кухонников не можа да научи, макар че има ли нещо по-просто от това… А ти знаеш ли този закон? А? (Аз поклатих отрицателно глава, но тя не обърна на това никакво внимание. Тя наливаше шампанското много ловко, но забрави за пяната и изпусна струята в някаква салата…) И ти си, значи, негов началник? Чувала съм, чувала съм. А не е ли рано? Интересни времена! Ти например като направиш пакост, би трябвало да те изправят в ъгъла, а не може, нали си у-ч-е-н!…

Гласът й премина в мърморене, в някакво такова птиче бърборене, шумолене — аз отново изключих. Слабо, по мъничко, но все пак чувах и виждах с крайчеца на очите си, как бащата на младоженката произнася тост, но и неговият глас скоро също премина в мърморене и затихна, отдели се от мен. Изведнъж всички завикаха, заръкопляскаха — това нахлу в мене внезапно — и в същото време учителката по химия отново ме хвана за ръката.

— Аз ти налях! Пийни шампанско, макар и една глътка — зашепна тя. — Каква нетактичност! Та ти си на сватба, на тържество, скъпи мой!

Аз взех чашата и веднага отнякъде вдясно от мен друга чаша се чукна със звън в моята и ме целунаха по бузата. Аз ужасно, до пълен идиотизъм, се развълнувах, разстроих се от тази налудничава постъпка на младоженката и бързо (и досега не помня причините за внезапно настъпилата в мен промяна), рязко се обърнах към нея и сам я целунах някъде около слепоочието в ухото. После му дръпнах нула-нула-пет от чашата от това глупашко шампанско и отново изключих (Лериният смях, постепенно отслабвайки, дълго звуча в мене.)

По странен начин от полезрението ми отново изчезнаха всички гости, всички, освен баща ми, Зинченко, Рафа и Юра (макар че около масата седяха и други хора от групата „ел-три“), и ме нападна тежко, някакво такова гнетящо състояние, нахлуло в мене по тясното каналче на много проста, но абсолютно свежа за моята глава мисъл. Ето, работили хората, блъскали се над детайла „ел-три“ над формата му, нужния за него материал и нищо не се получавало. И изведнъж — на ти! — на небосклона на химико-космическата наука се появи надарен глупчо, конвулсиращата молекула Де Ве Рижкин, нещо там почувствува, отгатна — и всички въздъхнаха по-свободно. По-нататък — насам-натам, времето минава, нищо не излиза. После — посещение на важно лице от Главното управление и — и започна навивка, бодра, нервна — всъщност, особена ситуация: едно е — сами да съзнаваме, че именно ние задържаме полета на века, а съвсем друго, когато меко ни го напомнят. Работа, работа, работа — резултат нула. Един ден — нула, два — нула, три — нула, седмица — пълно задръстване, и чак тогава всички разбраха, досетиха се, с кожата си почувствуваха, спомниха си сякаш, че още преди три дни, цели три дни, а дори и четири, всичката навивка, както си беше, свърши и отдавна вече няма нищо, освен отпуснатост и инерция. Ходим на работа, горим, носим на плещите си особена отговорност, а всъщност, ако се вслушаме по-внимателно в себе си, нищо такова не чувствуваме, отдавна сме се вкиснали — такова едно унизително бреме — безнадежност и струва ти се, по същия начин ще бъде и по-нататък, а как ще свърши всичко това — неизвестно.

Най-много ми беше жал за Зинченко.

Странно, аз нищо не чувах и не виждах на масата, не ми беше ясно дори, по какъв начин сред пълната тишина (аплодисменти имаше след това) чух висок, чужд глас, който извести, че сега от страна на близките на младоженеца тост ще произнесе Димитрий Рижкин, учен, скромен шестокласник. По средата на тази фраза Лера меко постави ръката си на рамото ми, птицата-химик се вкопчи за мен секунда по-късно, но аз вече свикнах и не трепнах.

Аз станах, колкото и да е странно, без всякакво вълнение, мислейки, че доста глупаво беше да не зная от по-рано, че това непременно ще ми предстои: бях слушал това-онова за тостовете. Успях и да преценя, че не ми се иска да говоря общи приказки, срам ме е, но пък да говоря сериозно също не ми се ще; не, младите — Лера и Юра — аз бих поздравил напълно искрено, просто не исках да излагам всичко на показ пред събраната публика — не исках, не можех — и туйто…

Аз станах — като че ли пробих с главата си тънък непрозрачен хартиен таван; не виждах никого от седящите, никого, освен баща ми, макар че много ясно чувах всички гласове, шепота и шумоленето.

Срам ме е да си спомня, какво съм говорил — изглежда затова аз почти нищо и не помня, но колкото и да е странно, онова, което беше съвсем срамно да се говори, аз го помня: за това, че Юра е още много млад и в живота, и в науката, но… за моя плюшен мечок, за татко и за мама — каква забележителна двойка са… не, не, не, не искам да си спомням, не мога; щастие беше все пак, че нищо не казах за Натка, нищо… Нима би могло и до там да се стигне?!

Гръмнаха аплодисменти, цяла буря. Лера ми прошепна на ухото: „Благодаря, миличко“, птицата отляво ме ощипа, някаква писклива лелка извика: „Нека да говори още!“, всички закрещяха: „Още! Още!“, изведнъж млъкнаха и някакъв глас избоботи: „Нека да пожелае нещо на бъдещите им деца“.

Неочаквано и за самия себе си аз бързо станах и казах:

— Пожелавам им да станат градинари!

В тишината някой попита:

— А защо?

От всичко това, и от тези идиотски въпроси-отговори, така ме завъртя и присви, че в мене се появи чувство, което ненавиждам — изведнъж ми се прииска да се харесам на всички, ето такава една гадост!

Аз отново станах.

— Градинари затова — казах аз, — че може да им се удаде изведнъж отново да отгледат цвекло на Земята.

Всички започнаха да се смеят и да ръкопляскат. Пълен успех, пълен — аз знаех, че ще попадна точно в „десятката“.

След това вече не ставах, седях като охлюв в черупката си до самия край на тостовете и угоителната част на сватбата. Струва ми се, че ядох нещо, но какво именно — не помня.

… После имаше танци, музика, някакво диво тичане, игри; непрекъснато ме канеха да танцувам разни по-големи момичета, при друг случай, навярно, аз бих се вълнувал, изчервявал, а сега танцувах отпуснато, хладно и през цялото време гледах къде е баща ми: често го губех от погледа си. Неочаквано забелязах до него птицата-химик. Тя въртеше клюн и нещо му втълпяваше. Не зная как успях, но се напрегнах и изведнъж чух, как тя изврещя:

— Но пък той, за разлика от вас, никога не се е занимавал с пластмаси, не е ли така? Вие не ще отречете това?!

Аз рязко (простащина!) отстраних своята дама и започнах да се провирам през тълпата към тях, като често ги губех от погледа си, но химическата птица усети, изглежда, нещо заплашително в атмосферата и се приготви да бяга; когато си пробих път сред танцуващите, тя не беше при баща ми — беше Зинченко.

— Е, как е, колосален успех? — попита ме той.

— Да — казах аз. — Съвсем пълен. А вие защо не танцувате? Ти, татко, защо не танцуваш?

Те и двамата някак вяло се усмихнаха.

Аз се отдалечих, за да не им преча, но слухът ми беше напрегнат до краен предел — аз чух как Зинченко каза на баща ми:

— Е, какво ще правим? Може би, в спокойна обстановка ние бихме постигнали нещо със седемнадесетата след месец или два, но не сега, не утре.

— Да — каза баща ми. — Струва ми се, че лично аз нито утре, нито в други ден… Нито по-в други ден. Моля да ме извините!

Вероятно обявиха, че дами канят: певицата от оркестъра, една такава смела дребосъчка, помъкна баща ми да танцуват.

— А как е тонусът ти? — попита Зинченко, като дойде при мене.

— Никак — казах аз. — Няма никакъв тонус. Ни-ка-къв!

Ние помълчахме, той (аз дори целият се напрегнах от това) неочаквано ме погали по главата и си отиде.

Танцът свърши, аз се повдигнах на пръсти, търсейки в тълпата баща ми, открих го и в този момент видях, как той, като изпрати до естрадата певицата-дребосък, се поклони и с бързи крачки се отправи към изхода, в залата за събличане…

… Когато се втурнах след вцепенението си в тази зала, него го нямаше там.

Аз изскочих на улицата.

Валеше ситен като прах дъжд. Пред входа беше светло, а по-нататък — полумрак и там, където той започваше все повече и повече да се сгъстява в далечината, аз видях баща ми — с големи бавни стъпки той се отдалечаваше в тъмнината.

Тръгнах след него, глупаво свивайки се, като че се крия, макар че да се скриеш беше невъзможно, нямаше къде. В тъмнината пред себе си аз видях неговия още по-тъмен силует и мяркащите се от време на време бели маншети и яката на ризата му, и малкото, ярко блещукащо петънце на горящата цигара в ръката му. Вляво, срещу Двореца на бракосъчетанията, тъмнееше страничната фасада на някакво дълго здание, баща ми сви зад него, около десет секунди не го виждах, аз прочетох на зданието: „Училище за повишаване на психомолекулярните знания № 1“, после сам свих зад ъгъла — пред мен, по-тъмно от небето, имаше огромно пусто поле.

Като се притиснах до ъгъла, почаках малко, докато очите ми привикнат към тъмнината.

Небето на хоризонта светлееше меко (навярно светлините на главния космодрум), понякога, за миг, изведнъж се озаряваше от кратко бледорозово избухване. Аз различих пред себе си очертанията на някакви тъмни, тънки, правоъгълни конструкции, приседнах и на фона на светлата ивица на хоризонта различих гимнастически лост, успоредка, стълбове с шведска стена — навярно лятно гимнастическо градче на психомулекулярното училище.

Баща ми стоеше в профил към мене, държеше се с една ръка за стоманеното въже на обтяжката на лоста, с цигара в уста. Беше тихо, почти без никакъв вятър, само бавно движещи се потоци от мокър дъждовен прах. Аз почти не дишах и не мърдах.

Баща ми направи изведнъж няколко бавни крачки под самата напречна тръба на лоста, отметна глава, без да изпуска цигарата от устата си неочаквано подскочи и хващайки се с ръце за лоста, увисна и лекичко са залюля. Незабележимо за мене, постепенно амплитудата на люлеенето му ставаше по-голяма, все по-голяма — за част от секундата тялото му замираше, протягайки се почти паралелно на земята, ту от едната страна на лоста, ту от другата, спря в тази крайна точка, прескочи я, внезапно се изви нагоре, все по-високо и по-високо и накрая, като застана за миг над лоста, се понесе надолу и направи пълно превъртане.

Той въртеше „слънцето“ — един път, два, три, четири; на фона на светлата ивица на хоризонта и проблясванията аз добре виждах неговото тъмно, изпънато, летящо тяло й — щрак-щрак-щрак — малкото ярко петно на цигарата в устата му… едно, две, три… едно, две, три… едно, две, три…

И изведнъж вътре в мен, из един път и много остро, нещо тъй ме заболя, нещо дявол знае какво остро, аз рязко се вдигнах, както бях клекнал, направих отстъпвайки няколко крачки назад, зад ъгъла и като се откъснах, хукнах колкото се може по-бързо към осветения в далечината вход на Двореца на бракосъчетанията.

Аз напипах ключа от „амфибията“ в джоба си и го извадих още в движение.

Зад открехнатата врата на входа (успях да забележа) стоеше Зинченко и още някакви хора; може би той чу, че тичам и ме погледна, но в този момент аз вече бях при „амфибията“; той бързо изскочи от вратата, ала аз вече седях в кабината и затръшнах своята; той извика нещо в движение, рязко, като вдигна нагоре двете си ръце, но аз вече дръпнах ръчката, като едновременно поставих приставката на максимум напрежение на излитане и се понесох нагоре с такава скорост, че светлините при входа на Двореца пред очите ми се превърнаха в малка светеща точка.