Сергей Волф
Сутрин след чая (20)

19

В деня на сватбата плющеше колосален дъжд и като за проклетия (е, за това можех да се досетя и по-отрано) мама цели два часа ме въртя пред огледалото, премерваше ми ту едно, ту друго, комбинации, варианти, замисли, а не е ли по-добре така, а може би ето така, стой мирно, не се върти, не, бялата кърпичка и тези обувки не стоят ефектно — досущ като разправията със седемнадесетата молекула: така или иначе, първата сватба в живота, не е забава в училището… Тя реши, че ще отидем двамата с баща ми, макар че и тя, разбира се, беше поканена. Изреди куп причини: преди сто години една нейна приятелка от училище обещала на този ден да дойде при нея, плюс — страшна мигрена, плюс бездна от домашни работи, плюс — младоженеца, Юра, никога не го е виждала, не го познава и прочие.

Баща ми беше в тъмносив костюм, а майка ми (заради приятелката) в специална модна рокля тип ризница — и наистина ризница, само че от съвсем малки пръстенчета, направени от някакъв свръхлек метал, тя цялата се преливаше върху майка ми, блестеше, дори се извиваше някак като змия, лицето на мама беше розовичко, нежно, много симпатично, и аз, може би за пръв път в живота си, като я гледах така и баща ми до нея, един до друг, навярно поради това, че отивах на сватба и мислех за сватбата, изведнъж видях, че те не са просто татко и мама, а мъж и жена, и че изобщо много добре си подхождат.

Ние с баща ми трябваше да излезем по-рано, за да се отбием до универмага за подарък. С този подарък имахме големи главоболия, защото майка ми ни уверяваше, че на младите трябва да подарим голям, солиден сервиз: тенджера-бързоварка, всякакви тинтири-минтири, печки-чудо, тра-та-та… Ние с баща ми упорствувахме и казвахме, че ще ни е просто неудобно да се явим на сватбата с цялата тази дивотия, пък и как ще я носим — ръцете ще ти откъсне, но майка ми с пълно основание ни попита, какво предлагаме. Ние помълчахме малко и изтърсихме накрая някаква безсмислица, явна глупост и разбира се, в резултат на това ни се наложи да се съгласим с нея. Вечерта тя нямаше време да се занимава с нас и купи подаръка през деня (тя не можеше да понася да се поръчват вещи по телефона с помощта на каталог) и го остави в универмага, като каза, че ние ще го вземем — да мъкне всичко това в къщи не беше по силите й, а бюрото за обслужване тъкмо било в обедна почивка.

Но това все още не беше всичко. Изведнъж, десет минути преди да тръгнем от къщи, тя почувствува, че в цялата бездарност на брътвежите ни, в тях, изглежда има известен смисъл: да замъкнеш като подарък на младите една планина от съдове, без съмнение, е разумно, мъдро, дори с оттенък на хумор, но едновременно от всичко това „лъха“, така каза тя, „на не много изискан вкус“. „Прави сте, момчета“ — добави тя и ни накара да обещаем, че непременно ще отидем в антикварния магазин (е, такъв, магазин за всякакви старинни неща) и ще купим за Юра и неговата гълъбица, за неговата малка птичка, нещо антикварно, старинно, за тяхното бъдещо гнезденце. Гнезденце — м-да-а!

И така, ние й гарантираме за това, тя се доверява на нашия вкус, в тази комбинация — бит плюс изкуство — подаръкът ще изглежда наистина солидно, за втората покупка също няма да дойде с нас: мигрена, приятелка, куп работа в къщи и така нататък.

В тая бързина аз едва не забравих поканата за сватбата, която много ми хареса. По име, лично за мене, баща ми имаше своя, и двете дойдоха по пощата, всяка в отделен плик.

„Скъпи Димитрий Владимирович Рижкин! (Името, презимето и фамилията бяха отпечатани в печатница, а не написани на ръка, и така, изглежда, беше за всеки — изключителен шик!) Ние (по-нататък следваше името, презимето и фамилията на Юра и името, презимето и фамилията — вече на Юра — на неговата малка птичка) ще се радваме да Ви видим на нашата сватба (по-нататък — денят, времето и мястото). Сватбата ще се проведе в традиционно старинен стил. (И, изглежда, като потвърждение на това.) Приемете уверенията ни в най-дълбоко…“

Откровено казано, аз здравата се навих от това съобщение относно стила. Макар че никога не съм бил на сватба, все пак бях чувал някои неща, виждал съм на кино и по телевизора. Какво значи — в старинен стил? В нов стил всичко беше твърде просто, скучно: младоженец и младоженка, бащи, майки, някой и друг от най-близките приятели, ако има такива, просто вечерят в къщи или в кафенето, тихо, мирно — какво повече трябва? — е, оженили се, и туй то. В много редки случаи се изсипваха за фасон, наемаха залата в Двореца на бракосъчетанията, тогава — няколко масички, като в ресторант, танци — също нищо особено, без всякакви стилове.

Не, смешно беше да гадая, как ще изглежда всичко това.

В самия момент на тръгването ми се скъса копчето на сакото, баща ми взе да мърмори, че му омръзнало в официален костюм да се разхожда в собствената си квартира от единия ъгъл до другия и излезе, като каза, че ще ме чака долу. Майка ми с някакво необикновено, лудо темпо (о-оп-а-ла! — и готово) ми заши копчето и ме побутна към вратата. Аз излязох от квартирата на площадката. Тя ме помоли да спра, да застана мирно, и още един път, на прага, бързо и внимателно ме огледа, и в момента, в който аз се готвех да се обърна и да изтичам долу, дори леко се извърнах — някакъв внезапен вятър, малък ураган се хвърли към мен и аз видях мама съвсем близко до мен, и очите й, и ръцете й, подпрени с дланите върху моите гърди.

— Аз много се страхувам за него! — бързо каза тя. — Много се безпокоя за него, Митя! Такова чувство, като че ли нещо трябва да се случи… не, не на сватбата, а изобщо. Това са измислици, зная, но много се безпокоя за него — говореше тя почти в скоропоговорка. — Гледай да му бъде весело там — говореше тя. — Да му бъде… — И изведнъж на средата на някаква дума гласът й се пречупи, изпращя като стъклена пръчка и останалото тя довърши равно и спокойно. После тя, както секунда преди това, ме побутна и аз се понесох по стълбата, изпълнен със съвършено друг заряд от този, с който току-що бях зареден, съвършено друг.

Аз препусках надолу и странно нещо, като че ли мислех за друго, изобщо не за това, което ми каза тя. Изведнъж разбрах, досетих се, че ето има вече седмица, дори повече, а аз вече не се измъчвам толкова силно, както преди, не страдам от това, че трябва да избирам — баща ми или, така да се каже, науката: по някакви причини аз, както се вижда, не мога сам да реша проблемата на седемнадесетата, и изобщо всичко се смеси, обърка се в мен, може би аз просто съм уморен — и ето сега, след нейните думи, всичко, което ме мъчеше, отново се върна, удари ме, вмъкна се в мен като гвоздей в дъска — наистина, като че ли изведнъж ми смениха кръвта.

Когато стигнах долу, „амфибията“ бръмчеше и щом седнах, баща ми веднага излетя, направи завой и се понесе към онази страна, където беше центърът.

— А какво е това „в традиционно-старинен стил“? — попитах аз. — Знаеш ли?

— В общи черти — каза той. — Четох някъде.

— Интересно ли е поне?

— Много.

— А с какво се отличава?

— Как да ти кажа. Преди всичко масата е една, обща, всички седят в определен ред: младоженецът, вляво от него младоженката, от двете им страни — родителите, нейните — вдясно от него, неговите — вляво от нея.

— Юрините няма да бъдат — казах аз. — Ти чу ли? Та те работят на Днестър-четири, а там изведнъж, разказваше той, сезонът на бурите започнал по-рано от определеното време и не ще могат да излетят.

— Значи там ще седи и някое важно лице, специален гост, след това — всички роднини, след това приятелите — струва ми се е така, не помня точно.

— Това ли е всичко?

— Струва ми се, да. Като че ли имаше и още някой, който да управлява сватбата, някакъв специален човек от приятелите. Вдигат се тостове — за младоженката, за младоженеца, за родителите им… Остани в колата, аз сам ще взема тенджерите.

Той плавно приземи „амфибията“ пред универмага и излезе навън. Дъждът се изливаше до припадък. Неочаквано до самото прозорче за странично гледане аз видях трима в мокри, блестящи шлифери, такава една странна комбинация: Гриша Кау, Льока Шорохов и Рита Куул — красавицата от моето старо училище. Аз им почуках на стъклото, те се обърнаха, наведоха се и като ме познаха през мокрото стъкло, се усмихнаха и закимаха.

Направих им знак с ръка да влязат и отворих вратата. Смеейки се, те се напъхаха в „амфибията“ мокри, весели, затръшнаха вратата и Рита Куул каза:

— Слушай, съкровище на градчето! А те не лъжат ли, твоите момчета? Ние току-що се запознахме. Единият казва, че чете лекции на Селена, а вторият — че е изобретил двигател с вечно горене. Карат ме да отида в „Тропиците“. Да отида или не?

— Разбира се, иди — казах аз. — Първият наистина чете лекции, а вторият лъже (момчетата заръмжаха). Двигателя са го изобретили преди безброй много години, а ти би трябвало да знаеш, че той не е с „вечно“ горене, а с „вътрешно“.

— Ех, ти — каза Рита. — Ако човек има тройка, да се иска от него повече не е честно. А с тях ще бъде ли весело или не?

— Ще бъде — казах аз. Те са симпатяги.

— При това аз съм по-симпатичен от него — каза Льошка Шорохов. — По-добър. Как се казвате?

— Анжелика — каза Ритка.

Кау каза:

— Моето любимо име.

Ритка започна да се смее и да премигва, а аз бързо написах на стъклото за Льока и веднага го изтрих: „Рита“.

Льока каза:

— А на мене по ми е по сърце „Рита“ — и моментално спечели точка, защото, първо: показа, че не е подлизурко, не е дамски поданик и второ: защото отгатна истинското име. Ритка подскочи от възторг и каза на Льока, че щом е тъй, нека той така да я нарича.

Кау се натъжи и аз го запитах, как е живял на Селена, как е „чел“.

— Не беше лошоватичко — каза той важно. — Скука, наистина, ужасна. Един път гледам — долетя нашият „Врабец“. Зарадвах се, помислих, че Палич е докарал вас или някой от другите класове. Оказа се — нищо подобно — той долетял сам (после го срещнах) за някакви си новоизпечени пойни полихромни птички — на Селена уж били отгледали нова порода.

— Него сам не биха го пуснали от Земята — казах аз.

— Е да, не биха го пуснали! Той сам попълва документацията за полета — каквото иска, това и пише, а приемният диспечер на Селена му е познат.

Докато Гриша разказваше, аз пъхнах ръката си под пулта за управление и тихо нагласих своята приставка.

— Пък и изобщо нашият „Врабец“ — това е такава несериозна играчка, че сега дори не го държат на космодрума на „Факел“, а направо пред училището, в дъбовата горичка.

— Летите ли понякога? — попитах аз.

— Откакто ти се чупи от нас — нито един път — каза Льока.

Ритка каза:

— А мене ще ме вземете ли в космоса?

Льока веднага отвърна, че това е съвсем просто, той лично ще я запише в списъка.

Кау каза, че нищо няма да излезе, Елза ще бъде против, и в този момент пристигна баща ми с една внушителна картонена кутия, в която дрънкаха тенджери и аз го запознах с момчетата. Казах им, че ще ги откарам до „Тропиците“ и от място така рязко дръпнах „амфибията“ нагоре, че всички се шашнаха. Баща ми се развика, че ще строша двигателя, аз се засмях и още половин минута гоних нагоре „амфибията“ с лудо темпо, всички седяха притихнали, с отворена уста, аз бях изключил бордовите сигнали и ги включих отново чак тогава, когато се върнахме на нормална височина и подкарах „амфибията“ човешки над градчето.

— Как успя да го направиш? — попита баща ми.

— Фокус — казах аз.

— Надявам се, за последен път.

Ритка каза:

— Риж, ти си ненормален.

Аз приземих „амфибията“, като перушинка пред антикварния магазин; „Тропиците“ бяха на две крачки, казах на баща ми не би ли отишъл сам до антикварния магазин, а аз още малко да си побъбря с момчетата, и той отиде.

Изведнъж Кау запита напълно сериозно, без заобикалки:

— Кажи, навярно е неприятно да бъдеш негов началник? А? По-точно, не неприятно, а… Е, ти разбираш…

— Да — казах аз. — Много.

Той нищо повече не попита и въобще разговорът не вървеше. Баща ми се върна и момчетата започнаха да се сбогуват.

— Много здраве на всички — казах аз. — На момичетата Вишнякови — лично.

— Отбий се — каза Кау, като излезе и подаде ръка на красавицата Куул.

— Довиждане, Риж — каза тя.

Те се сбогуваха с баща ми, а Льока, вече стоейки под дъжда (само главата му беше в „амфибията“), добави:

— А ти не протакай посещението, старче. Страшно скучно е. Дори Натка загуби взривната си форма, ходи като мокра кокошка, между другото, умрял нейният лалугер, Чучундра.

— Какво? — казах аз. — Как е умрял? Та аз вчера го видях!

— Не зная — каза Льока. — Значи днес е умрял. Хайде довиждане! — И хлопна вратичката.

Една минута аз мълчаливо барабаних с пръсти по пулта за управление.

— Жалко — каза баща ми. — Беше симпатично зверче.

— За какво става дума — казах аз. — Дори не зная каква е тая работа. Сигурно го е хранила съвсем грамотно… Е, какво, купи ли?

— Според мен, първокласен подарък — каза той, като развиваше и ми подаваше някаква малка, продълговата и лека кутийка. — И интересен, и достатъчно рядък. Твърде старинна вещ.

Дънцето на кутийката беше блестящо, капачето — беличко, а самата тя — в нежен синьозелен цвят. По страничните стени на кутийката бяха изрисувани брези, а отпред — зелена винетка, която почти опасваше черно-белия портрет на някакъв човек. Имаше и надпис, но аз не запалих светлината в „амфибията“ и не започнах да го разчитам.

— Що за материал? — попитах аз и почуках по кутийката.

— Тенекия — каза баща ми. — Сега такъв няма. Как са живеели хората.

— А изобщо що за кутийка е тази? Какво е предназначението й? И чий е портретът?

— Строго погледнато, просто по такъв начин се опаковал чаят, но едновременно това е и изящна кутийка изобщо за съхранение на всякакъв чай. А чий е портретът, досети се сам, пък и там е написано.

Аз не седнах да отгатвам и прочетох всичко, което беше написано върху тази уникална кутийка. Отзад едро: „Руски чай“, а малко по-долу и по-ситно: „Рязанска чаеопаковачна фабрика“, а най-долу, по обиколката на кутийката: „ГОСТ 1938–46 МПП РСФСР ГОСГЛАВДИЕТ-ЧАЙПРОДУКТ, нето тегло 50 гр. Цена на чая с кутийката 61 коп.“.

— Не откри ли кой е той? Нали виждаш, под портрета — „С. Есенин“, нашият велик Сергей Есенин.

— Боже мой! — казах аз. — Та той не си прилича ни най-малко.

— Е, добре де — каза баща ми. — Какъв е тоя дух на противоречие? Аз веднага го познах, отгоре на това в каталога на магазина (помолих да го намерят) беше написано ясно: „… едно от най-точните възпроизвеждания на външността на великия поет“.

— А защо изобщо са го насадили върху чаената кутийка? — попитах аз.

— Трудно е да се каже. Мисля, че това е било по времето, когато за пръв път са пробвали силите си, правели са първите крачки в рекламното изкуство.

— А защо, не е ли бил известен? Защо са го рекламирали?

— Скъпи мой — каза баща ми. — Аз съм инженер, занимавам се с пластмаси и за съжаление, не ги разбирам много тия неща. Може би тогава не са го познавали добре, но по-скоро не е точно това, по-скоро е обратното — не са рекламирали по този начин, с помощта на чая, Есенин, а чая с помощта на Есенин. Понякога са поставяли, дори сам видях в една колекция, портрети на велики хора върху кибритени кутийки.

— Какво, кибрита ли са рекламирали?

— Не зная, може би в случая с кибрита са рекламирали именно великите хора. Аз вече ти казах — по-скоро това са били първите опити в рекламното изкуство. Всъщност, не е важно.

— Колко плати за подаръка? — попитах аз.

— Не питай — въздъхна той. — Дори майка ти, навярно, ще ми се кара. Предметът е скъп, рядък. Е, да потегляме, време е.

Аз пуснах двигателя, „амфибията“ излетя, и до самия Дворец на бракосъчетанията, до самото приземяване, аз я карах във въздуха много бавно и плавно.