Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Завтра утром за чаем, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Гюлчин Чешмеджиева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Сергей Волф. Сутрин след чая
Научнофантастична повест
Първо издание
Превод от руски: Гюлчин Чешмеджиева
Редактор: Елена Коларова
Художник: Светлана Йосифова
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Албена Янкова
Индекс №11/9537621331 6156–12–77. Дадена за печат м. май 1977.
Подписана за печат м. октомври 1977. Излязла от печат м. ноември 1977.
Издателски коли 7,78. Печатни коли 12. Формат 32/70/100. Цена 0,40 лв.
Издателство „Отечество“
Печатница „Балкан“
Сергей Вольф. Завтра утром за чаем
повесть
Ленинград, „Детская литература“, 1974 г.
История
- —Добавяне
18
През втората половина на този ден станаха такива интересни събития, че в известен смисъл, дори можем да ги наречем научни.
В онзи ден, когато аз (не на сън, а наяве) бях с Натка в „Тропиците“, аз трябваше да се срещна с момчетата от старото училище, но така и не отидох при тях, не разговаряхме, и макар че беше абсолютно ясно, защо моят живот в този момент тръгна по особена, специална крива (Натка, розариума), моят живот, като цяло, измени общия си вид в донякъде непълно, невярно направление и беше длъжен в съответствие с неговите закони да се върне на предишния абсолютно правилен, точен път: иначе щеше да стане така, като че ли не е мой.
Е, това, разбира се, е на шега, но все пак тоя ден в къщи при мене дойдоха Жека Семьонов и Валера Пустошкин, а когато те си отидоха, се появиха момчетата от новото училище. И тези, и онези — в един и същи ден. И най-важното е, че първите съвсем не бяха се обидили (макар че с тях трябваше да се срещнем) и при това не знаеха, че съм болен. Плюс всичко това, с тях, с Валера и Жека, се дишаше леко, съвършено свободно: след моя портрет във вестника, статиите, радиопредаванията и т.н. и т.н., някои, като разбраха че аз — съм аз, или започваха да се присламчват към мене, но с някакво такова особено отношение, или пък, което беше още по-лошо, да се стесняват, а моите момчета — напротив, макар че ме затрупаха с въпроси и ми досаждаха извън мярката, но се отнасяха към мене така нормално, по човешки, както и преди — като лъч светлина в царството на тъмнината.
— Значи ти си бил тогава в „Тропиците“? — каза Жека. — Ние мислехме, че изобщо не си ходил там.
— Бях — казах аз. — Стана цяла история.
— Аха — каза Валера. — А момичето с тебе си го биваше, н-никак не е лошо.
— Съвсем добро си е — каза Жека.
Валера каза:
— На тебе, разбира се, ти беше неудобно да й покажеш какви приятели бандити имаш: на единия устата му до ушите, а другият — червенокос…
— Кой е червенокос? Аз ли съм червенокос? — закрещя Жека. — Повтори, аз ли?!
— Ами кой, аз ли?
— Аз ли съм червенокос?!
— Е, добре. Аз съм червенокос, а ти си с уста до ушите.
— Повтори, че моите уста са до ушите!
— Не е важно кой какъв е! И двамата сме бандити. Изплашихме момичето на Митя и тя го изведе от парка.
— А, не — казах аз. — Просто… аз бързах… и…
— Точно така — каза Жека. — Той бързаше… Нали, Валера?
— Ами трябваше да отида, изобщо… на кино!
— Изобщо — каза Валера. — На него му трябвало, необходимо му било, Джек, разбра ли? Схвана ли мисълта?
— Аха!
Те и двамата се разсмяха.
Аз помислих малко, кое е по-доброто, и също се засмях заедно с тях. Посмяхме се така няколко минути за свое удоволствие, както в онези минали времена, само дето в душата си чувствувах неудобство пред Натка. Пък и тая тема, за мен…
— Е, какво става с твоя научен подвиг? — попита Валера. — Ти от него ли се разболя? Какво става изобщо с тебе?
— Ами, дяволски грип. А вие как сте там, футбол играете ли?
— Малко. Сега всички скачат висок скок.
— Защо така изведнъж?
— Ами че при нас идва Жора Фараонов.
— Ка-ак? Онзи одесчанин, който в Монтевидео постави световния, два и петдесет? Гордостта на Одеса?
— Ами да!
— Че какво пък прави при нас?
— Та той пише докторска дисертация, по плазмата. Долетял при нашите плазменици. Някой надуши и ние го поканихме.
— Невероятно! А симпатичен ли е?
— Какво говориш! Страшно симпатичен! Мъничък, кривичък, с едно такова перчемче, не ти е работа! А скокът му, сам знаеш какъв е!
— Да-а, бива си го.
— Заради тебе при нас в училището има суматоха — каза Жека. — Искат да го нарекат на твое име.
— Я оставете!
— Не, истина ти казвам — настоя Валера. — Не училището, разбира се, това са дрънканици, а клуба на нашия клас „Орбита“. Клуб на името на Рижкин. „Рижкинз клаб“. Разбра ли? Това го предложи нашата Зоя Кузминишна и го съобщи на директора. Той е за, а ние — няколко човека, сме против.
— Защо? — неочаквано за самия себе си попитах аз.
— Аха, аха, виждаш ли!!! Горделив си станал! Самолюбив!
— Съвсем не, повярвайте, просто ми се иска да узная причината, а отказът е правилен.
— Ние решихме, че това няма да ти хареса, та ти си нормален човек. Днес вече някои ги мъкнаха при директора заради отказа.
— Какво говорите?
— Честна дума. Ами че ти си гордостта на училището, а излиза, че някои като че ли не уважават нашето училище, щом се отказват. И тебе не уважават.
Аз започнах да местя погледа си от Жека на Валера — лъжат ли или не, те и двамата започнаха да се смеят, и аз също, после ни омръзна, но Валера каза, че все пак е истина: „Рижкинз клаб“.
Те поседяха при мене още половин час и се държаха нормално, по човешки и аз им разказах малко (те помолиха) за моето ново училище, за историята, която стана на Аякс „Ц“ и за пластмасата на Дейч-Лядов, но, разбира се, нито дума за новия космолет.
Те отказаха да обядват (а мама толкова ги молеше), взеха по една ябълка и си отидоха, като се уговорихме, че аз непременно ще се отбия при тях, когато оздравея.
И тогава, ама буквално след десет минути — дзън, дзън, дзън! — нахълтаха Веня Плюкат, Гарик Петров и Утюг, е, Ким Утюгов, де. Дойдоха с подаръци: плодове, торта, някакво антигрипозно суфле „Спътник“, дявол знае какво още и две напълно ненормални писма — от Елза Николаевна и от директора на училището, оправяй се значи, не боледувай, скъпи, и няколко думи за моята гениалност и за тяхната любов към мен — да ти се отще да слушаш, честна дума. (Утюг четеше, а ние се кикотехме.)
— Хайде, приключвай с грипа — каза Утюг. — Свършвай по-скоро с Дейч-Лядов и отново ела в училище. Дива скука е, Вишняковите ни омръзнаха и преподавателите се озвериха — ни така, ни иначе — изискванията са ужасни.
— Може и да не се върна — казах аз.
— Тт-ова как да го разбираме? — попита Гарик Петров. — Като пореден номер ли?
— Не е номер — казах аз. — Преценете сами. Да допуснем, че завърша успешно работата и Лигата реши: а защо Рижкин да се учи по-нататък, за какво му е космомоделирането, щом като и така вече е съвсем солиден спец по пластмасата. И да ме оставят на работа. Защо училището да си хаби силите за мен. В това има логика.
— Да-а — каза Веня. — Всичко може да стане.
— А на мен не ми се иска — казах аз. — В училище все пак е по-хубаво.
— И таз добра, по-хубаво — каза Гарик Петров. — С удоволствие бих избягал — да се работи е по-интересно.
— А според мен и едното, и другото е идиотщина — каза Утюг. — Дива скука. Ето представете си: Рижкин пробута грандиозна научна идея и без да премине през учебния курс и специалното училище, попада във Висшата Лига. Наистина, рядък случай. Но вникнете по-внимателно — това, по принцип е възможно, то ни е известно. И каквото и да ни се случи в живота, дори най-невероятното — то е възможно, то става, ставало е, то ни е известно. А каквото не е ставало — можем да си го представим. Ето идва сега един човек, грабва ни бързо в ракетата — и след пет минути сме в Африка, къпем се в Конго. Трудно е да си го представиш, фантастично е, но е възможно. И какво ново има тук? Африка? Та за нея знаем още от деца, е, това де, че тя съществува. Все едно и също. Ето аз четох в някаква стара книжка, че каквато и пиеса да напишеш, съдържанието й предварително е известно, защото са изчислили, че в живота сюжетите са всичко тридесет и шест парчета. Струва ми се бяха тридесет и шест.
— Ти, Утюжок, си ни философ — каза Венка.
— Той е скептик, ето какъв е — каза Гарик Петров. — Вярно ли е, Утюг, скептик си, нали? Кажи.
— Ами — каза Ким. — Скептик-мептик! Каква ужасна стара дума, толкова позната, омръзнала. Нищо ново.
— Между другото, трябва да съобщим на Рижкин новината — каза Гарик. — Нещичко все пак има.
— Аха, съвсем пресничка — каза Венка.
— Оказа се — започна Гарик, — че близо до нас е открито специално готварско училище, в общи линии момичешко. Строго погледнато то е смесено, но младежите са малко, а при нас — напротив, безброй. Е, отначало те си траеха, докато училището им още се оформяше, набираше, така да се каже, силици, а след това им се чу гласът. Дали те поеха шефство над нас или ние над тях — не можах да разбера, но един от техните класове покани нашия клас на забава. Виждаш ли, без тебе момчетата в класа са осем, пък и Гриша Кау тези дни беше отлетял на Селена-две да чете доклади на селеновските ученици — аз поканих на забавата момчета от другите класове, тъй като готвачките бяха петнадесет. Заедно с това сърцето ми предчувствуваше, че там сигурно ще падне разкошно лапане, на тази забава — все пак правилно щеше да бъде да поканим още някого: да не става зян яденето. Откровено казано, беше разкошна забава. Това, да знаеш, не ти е забава с момичетата от театралното училище, онези надутите, ние, значи, не сме кои и да е, а самият свят на изкуството, а тези са тихички, скромни, симпатични — ах-ах, физици, математици, учени! — примират от възхищение, а танцуват като богини!!!
Утюг каза:
— На мене тортата така-а ми хареса… Аз, между другото, изядох и твоето парче, с твоето име. Ние мислехме, че ще дойдеш, не знаехме, че си болен, и в списъка те имаше, те, виждаш ли, бяха изфабрикували огромна торта и върху нея с крем бяха написали всичките ни фамилии — и пръстите да си оближеш.
— А помниш ли макароните със сос? — каза Венка. — Чудо, а не макарони. А една от тях, най-красивата, се влюби в Гарка, факт.
— Аха — каза Гарик. — Освен концерта, вечерята и танците, в самото начало имаше доклад, нещо като опознаване: те за своята работа, ние за нашата, доклада правих аз — дъра-бъра, за науката, е, сам разбираш, разказах и за едно свое значително откритие — тя се влюби в мен от пръв поглед. Не, честна дума. По време на танците тя дори ме завлече в кухнята и моментално изпече отлични палачинки — аз, когато танцувахме, й казах, че страшно обичам палачинки.
— А кой свиреше? — попитах аз. — Кой състав?
— Поканихме онези момчета от Ниски температури, е, този квинтет, „Файв блу бърдс“.
— Те са добри — казах аз.
— Цветомузиката им е боклук — каза Утюг. — Слушай, Гаря, а ти се ожени за твоята и ние всяко междучасие ще тичаме при нея да лапаме вкуснотии. Изобщо, братлета, дайте да се изпоженим — всеки за готвачка, оставете тая наука, омръзна ни.
— Точна така, омръзна ни — каза Гарик. — Дайте да се изпоженим.
— Нямам нищо против — каза Венка.
Аз изведнъж си помислих ама съвсем сериозно, а как така ще оставя Натка, не, невъзможно е, и си помислих още, че всички те се занасят, като говорят, че науката им е омръзнала — никак не им е омръзнала, напротив, толкова ги привлича, а мене… привлича ли ме или не ме привлича? Върви, че го разбери.
Ние още дълго си приказвахме за разни работи, мама ги накара да обядват, ние обядвахме и след това се сбогувахме. Откровено казано, доста добре си прекарахме времето, лично аз бях доволен.
Когато те се изметоха, аз, от нямане какво да правя, подредих донесените подаръци и на кутията с бонбони „Амфибия“ видях в ъгълчето, написани с автоматична писалка, две думи: „Не хайлазувай“. Буквата „н“ и буквата „х“ бяха подчертани.
Скоро аз се оправих и веднага се чупих с групата на Аякс.