Сергей Волф
Сутрин след чая (18)

17

Нещо особено висеше във въздуха, в атмосферата, някакви флуиди или по-точно — мънички нервни паяжинки; всичко като че ли беше както обикновено, но аз знаех, че баща ми по време на закуската трябва да поговори с мен. Аз знаех колко трудно ще му бъде да започне, преди ние никога не приказвахме за това в къщи, още повече, че идеята беше негова, а аз трябваше или да я одобря, или да я бракувам (хубава роля, нали?), и аз се вбесявах, че баща ми трябваше да търси някакъв идиотски правилен ход за начало на разговора. Струва ми се, че се напрягах не по-малко от него, но както казват (аз забелязах) журналистите, „случаят помогна“. Керамичните шестоъгълници, на които майка ми поставяше горещите тенджери и тигани, напомняха (графически) молекула. Аз никога не обръщах внимание на това (само това липсваше), баща ми, мисля, също, но този път той го забеляза и каза, като се засмя малко неестествено:

— Нашата седемнадесета. Знаеш ли, между другото, имам едно хрумване.

В този момент аз изведнъж разбрах, че съвсем бях забравил това, че ако баща ми съумее да измисли своята първа фраза (а той ще съумее, каквато и да е — но ще съумее), то втората, следващата, ще се наложи да измислям аз, а аз не я зная, не бях се погрижил. Така ясно почувствувах изведнъж, че не мога, не мога и туй-то, не мога да му кажа: „Дай да видим“, или „Слушам те“, или (бодро): „Дявол да го вземе, карай, сега ще се оправим“, че съвършено неочаквано за мене, грабнах тази шестоъгълна подставка и я праснах в пода, като извиках тихо:

— Ето на, така ще я разбием и нея, пустата му седемнадесета… а после — ще й изменим строежа.

Баща ми ме гледаше със слисани, учудени очи, но усмивката му беше вече нормална, едва ли не радостна. Естествено, майка ми се втурна като куршум от кухнята, като чу смъртния стон на рушащата се домашна собственост.

— Изтървах я — казах аз.

Баща ми добави:

— Нещастен случай. Нищо, ще минем без нея, имаме доста такива.

Мама се потюхка по традиция и отиде да запарва чая, баща ми се помъкна за писалка и хартия, аз събрах парчетата от пода, ние седнахме един до друг и баща ми написа километричната верига на Дейч-Лядов и подчерта нашата красавица — седемнадесетата и кой знае защо двадесет и шестата, за която никога по-рано не сме мислили.

— Охо! — казах аз. — Работата стигна и до двадесет и шестата?! Наистина, тя е забележителна — с мустачки като на кученце, нали?

— Мустакатичка е — каза баща ми. — Но за всеки случай можеш да считаш двадесет и шестата като условна.

Той не написа формулата, а изобрази седемнадесетата в увеличен размер и отделно от общата верига, а двадесет и шестата начерта по същия начин до нея.

— И така — каза той, — ние се научихме да разбиваме седемнадесетата, но не можем да я преобразуваме. Почти всички комбинации вътре, във веригата на самата седемнадесета не дадоха никакъв ефект. Разбира се, можем да варираме и по-нататък, комбинации има достатъчно, но сърцето ми усеща — нищо няма да излезе. Аз предлагам (на чертежчето той разкъса, начупи седемнадесетата) ето така и така. Ние включваме в нейната верига субединицата на двадесет и шестата, тя приляга напълно. Остатъците ще ликвидираме лесно, разбираш ли? В резултат — новата молекула, номерът й не е важен, просто новата молекула по качество е такава, каквато ни е необходима. А седемнадесетата и двадесет и шестата — фют, изчезнали са, защото са непотребни — той се засмя много леко и весело. — Е, как е?

Аз мислих няколко минути, подпрял брадичката си на края на масата. Всънщост, вариантът беше идеален, мене дори ме избиха тръпки от мисълта, че ето на, най-после има резултат и главно, всичко е направил сам — готовичката нова, такава каквато е нужна, молекулата „ЕН“ просто подскачаше, блестеше пред очите ми, но…

— Виждаш ли — казах аз. — Молекулата е подходяща, ти си прав, но субединицата на двадесет и шеста никак не се връзва със седемнадесетата.

— Слушай — каза той — сигурен съм, че не си взел предвид новата „А-Лукс“, е, онази печка на Ухтомски. Или ти изобщо не знаеш за нея. Тя идеално поддържа повишено бета-поле.

— Охо, татко!!! — зарадвах се аз. — Ама, разбира се, зная я, сега си спомних. Тя беше в твоята стая, нали?! Почакай, ей сега ще проумея нещо — казах аз. — Така, така-а-а… м-да… — Аз се замислих. Той престана да се усмихва. — М-да — казах аз след малко. — Така си е то, но… — И тогава изложих всичко до край: — Но и в бета-поле ние не ще увеличим слоевете до четири, а само до три. На мене така ми се струва…

— Защо?

Аз се замислих.

— Защото, според мен, средната група на седемнадесетата е твърде слаба, а тя ни е нужна, ей-тъй, за нищо не можеш да я изхвърлиш — казах аз.

Отвратително беше да разбереш това, но нищо не можеше да се направи, доводът беше убедителен. Ние дълго мълчахме. С крайчеца на окото си аз погледнах баща ми — някаква сива сянка се мяркаше по лицето му.

— Да, ти си прав — каза накрая той. — С тази „А-Лукс“ беше единственият вариант. Ти си прав. Да, нищо не може да се направи. Аз ще доложа в групата, че този път е неподходящ. Беше решено преди да изчисляваме на „Гиганта“ да се посъветвам с тебе. Сега е безсмислено да се изчислява. Е, добре, трябва да бързам. Време е.

И в този момент (дявол да го вземе, и защо точно тази мисъл ми дойде в главата, по-точно не именно тази мисъл, а желанието да я произнеса на глас?!) нещо просветна в главата ми, някакъв трясък, щракване — така става винаги, когато някое сериозно, ценно хрумване изведнъж, кой знае откъде, се втурва в мен…

— Гледай, татко! — казах аз и нарисувах седемнадесетата молекула, а вътре в нея, точно в търбуха й — двадесет и шестата. — Интересно, нали? Разбираш ли, какво става? Една в друга като матрьошки — Аз го погледнах, очите му ставаха все по-големи и по-големи, изпълваха се с някакъв странен блясък.

— Виждаш ли какво се получава — абсолютно нужният ни ефект на крайния резултат. Не, не е по-добър, отколкото в твоята идея — същият е, но работата не е в това. Още повече, че няма как да ги вкараш една в друга, невъзможно е, изобщо е невероятно. Но самият замисъл, а? Молекула в молекула! А? Все някога ще успеят!

Аз така се развълнувах от тази фантастична мисъл, че забравих всичко на света и го гледах, без да откъсвам погледа си, очаквайки какво ще каже.

Той разбра всичко. Всичко, което не трябваше да разбира, да научава от мен, а аз бях длъжен да го скрия от него — ако бях по-умен, по-досетлив.

— Да-а, това е грандиозно — каза той малко дрезгаво. — Грандиозно! Най-висша класа! Много, много силна е мисълта ти, момченце. Много! Остава ми само да се преклоня. Е, довиждане. Време ми е.

Той започна бързо да си нарежда чантата, но заедно с това някак бавно, вяло.

Вратата хлопна, нашата „амфибия“ изрева и се мярна зад прозореца, а аз още дълго стоях неподвижно, зашеметен от своята дяволска идея, а още повече — от своята фантастична глупост и непредпазливост и някакъв противен вкус на злоба към себе си и на още нещо се появи в устата ми.