Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Завтра утром за чаем, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Гюлчин Чешмеджиева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Сергей Волф. Сутрин след чая
Научнофантастична повест
Първо издание
Превод от руски: Гюлчин Чешмеджиева
Редактор: Елена Коларова
Художник: Светлана Йосифова
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Албена Янкова
Индекс №11/9537621331 6156–12–77. Дадена за печат м. май 1977.
Подписана за печат м. октомври 1977. Излязла от печат м. ноември 1977.
Издателски коли 7,78. Печатни коли 12. Формат 32/70/100. Цена 0,40 лв.
Издателство „Отечество“
Печатница „Балкан“
Сергей Вольф. Завтра утром за чаем
повесть
Ленинград, „Детская литература“, 1974 г.
История
- —Добавяне
16
Не чак така отвратително, но все пак аз се чувствувах по-зле, отколкото преди да дойда в „Пластик“ и естествено, по-зле отколкото в онзи момент, когато узнах от Зинченко, че в групата се е появил нов шанс поради чудесните предполагаеми свойства на четвърта и единадесета молекула, които е открил баща ми. Доста отвратително беше да се търкаляш в постелята в такова разнебитено състояние, по едно време ми се струваше, че ей-на, сега, аз мога като нищо да скоча на крака, да изтичам до старото училище и с лекота да изиграя две полувремена на своето коронно място — ляв полузащитник (не зная защо, но в новото училище аз изцяло зарязах футбола), или напротив, че ето след малко ще заплувам през светлосивите стени на стаята ми в не много приятно плаване, под общо название „тридесет и девет и три“; честна дума, в такива моменти възможността да летя на моята амфибия ми се струваше щастие.
Не помня точно как и с какво се развличах, когато ми ставаше по-добре, почти поносимо. Аз лежах някакъв такъв отпуснат, кисел, дори да чета ми беше трудно, но (това помня много добре) понякога насила, дори не искайки да чета, аз се нахвърлях на бащините книги по свръхиздръжливи пластмаси и четях с часове, като луд, в захлас: там имаше истински райски градини от най-красиви формули, дълги, изящни, като лиани, а понякога кратки, мънички, като кръгла апетитна вишничка… На работата, в лабораторията на „Пластик“, на Аякс аз също четях много, изведнъж оставях уредбата, завирах се в някое ъгълче и четях с часове, и никой не ме спираше, не ме разсейваше… Понякога аз се промъквах с огромен труд през сложните формули и колкото повече научавах, толкова повече разбирах колко фантастично малко все още знам, дори беше чудно откъде все пак в мене възникват идеи — та нали те не възникват на празно място, нужен им е някакъв материал.
Значи, какво се получава? Ако проблемът „ел-три“ беше все пак разрешим, то, колкото повече научавах, толкова повече шансове имаше аз пръв да намеря правилното решение — а ето, от друга страна, бях доволен, че съм се разболял, че не ходя в групата и баща ми ще се справи сам, самичък, без мене, преди мене… Получаваше се абсурд! Но нищо не можех да направя: беше ми страшно интересно да се занимавам с тези формули — и толкова!
Но изобщо ми беше трудно да чета или да се развличам и аз почти не четях, изобщо тонусът ми не беше както трябва, пълна скука, попрелиствах някои и други приключенски списанийца, позабавлявах се с плюшеното мече — и толкоз.
Спомням си точно, че моята любима книжка на първокласния ловец и писател Джим Корбет „Леопардът от Рудрапраяга“ изведнъж ми се стори скучна (сигурно поради болестта, уверен съм в това) и моят отдавнашен план — да си попускам, ако има време, сапунени мехури, вече не ми се харесваше. На прозореца кацна едно врабче, мама намери бележника ми от първи клас, целият в забележки, дойде писмо от Аржентина с предложение да поработя една година като главен инженер в една от техните фирми, но всичко това не беше главното. Тогава какво да говорим? Щом за нормалния човек е съвсем безинтересно да пуска сапунени мехури, значи животът му не е както трябва. Единственото, което (освен пластмасите) макар и донякъде, ме развличаше, това бе очакваното занапред събитие, с което не се бях сблъсквал ни веднъж в живота.
Веднага след като стана този провал на идеята за четвърта и единадесета молекула, в групата като че ли още повече помръкнаха, но независимо от това, малко преди да се върна в къщи, аз успях да забележа, че върху чистия, тъмен фон на това психическо поле пробягват разнородни по своята характеристика вълни: и цветът на лицето, и самото лице, и движенията, и блясъкът на очите през черните очила, и гласът на Юра бяха други, не такива, като на останалите, и дори за него — нови. Изведнъж аз долових, някак почувствувах кривата, по която той се движеше около мен, тази крива беше сложна, витиевата, но като цяло напомняше спирала, охлюв, в центъра на който стоях аз и към който се стремеше Юра. Накрая ние се срещнахме. Лицето на Юра мигновено смени няколко оттенъци — от белия до червения и обратно — и той каза, като редуваше писукане и шепот:
— Митя, слушай, момко, аз… аз исках да ти кажа, как да ти обясня? Мит, ти ела при мен другата седмица, аз после ще съобщя, как да се изразя, ще информирам, в кой ден точно. Това е. Всичко. Ще дойдеш ли? Ти, главно, не се смущавай, ако искаш, ела с дама (как го изтърси!!!), повечето ще бъдем наши, от групата. Само подаръци не носи, не трябва. Разбра ли? Подаръци не трябва. Ще бъде весело, не мисли за нищо!
Той изстреля това на един дъх и като че ли започна да се топи, да се изпарява.
Аз така се шашардисах от цялата тази неразбория, че навярно поради това изтърсих нещо, което явно не трябваше, а Юра още повече се смали, почти изчезна.
— Слушай, старче. Откровено казано, аз не се и готвех да ти нося подаръци. За какво така изведнъж? Какво имаш, някакъв празник? За пръв път чувам!
И тогава той изстреля, по-високо, отколкото трябва, и изведнъж се успокои:
— Ще се женя, старик! Ето… това е…
Аз така се обърках — не може да се опише! — и започнах да мърморя някакви глупости, изумително, значи, поздравявам те, гледай ти, но, разбира се, ще дойда, благодаря, а той каза, че ще ми позвъни и ще каже точния ден. Вече след това си помислих без особена радост (друго момче на мое място щеше да бъде направо щастливо), че не моята работа, сама по себе си, а именно тази покана говори за това, че аз, в края на краищата, ща не ща, съм отлетял от училището през девет земи в десета и, може би, никога няма да се върна в него. Така или иначе, но аз все пак не съм възрастен човек или някакъв си там приятел на Юра, за да му ходя на сватбата — просто няма как, ръководител на групата, началство; неудобно е да не го поканиш. Изглежда именно затова, когато говорех с Юра, аз за няколко секунди живях не в своя, глупашки живот и поисках едва ли не да го потупам по рамото и да кажа: „Поздрави жена си, старик. Отбивайте се, ще се радвам! Ще ви подаря детската количка, в която и мене, завързака, са возили“, или дори: „А тя, твоята, Юрик, трябва да е хубавичка, а? Ако не забравя, ще донеса шайбата, с която натупахме младоците на «Факел» — струва ми се, че тя ще се зарадва на такъв сувенир!“
Уф, ама че глупости!
Но все пак забавно беше да си мисля за тази сватба, аз се търкалях в леглото и с всички сили се стараех да се развеселявам с това грандиозно събитие.
Юра наистина скоро позвъни и ми съобщи, че са наели малката банкетна зала в Двореца на бракосъчетанията: ден еди-кой си, по еди-кое си време, корпус еди-кой си, подаръци не трябва. „С дама?“ — „Без дама!“ След това той даде слушалката на баща ми, татко се заинтересува как е грипът ми, аз му отвърнах и той помоли да извикам мама на телефона.
Той й съобщи (аз разбрах), че ще се върне късно, ще седи в лабораторията на Аякс „Ц“, мама се разстрои, те поговориха още около пет минути за нещо друго, после него го извикаха, но той не се сбогува, а каза, че това е някой от големите началства, от управлението и той се надява, че разговорът ще бъде кратък и нека мама да не се отдалечава от телефона, иначе ще забрави за какво са разговаряли и изобщо ще позвъни отново. Тя каза, че разбира се, ще почака, и започна да чака, но в този момент супата й в кухнята кипна, тя ми пъхна слушалката, та баща ми, като се върне, да не се сблъска с празно пространство, аз поставих слушалката на ухото си и чух част от разговора на баща ми с онзи голям началник на Главното управление.
— Тази ваша идея, възникнала днес, струва ли ви се плодотворна? Тя увлича ли ви?
— Трудно е да се каже — това беше гласът на баща ми. — Бих искал най-напред да се посъветвам със сина си, той най-добре от всички чувствува, без изчисления и компютри, дали струва замисълът или не. Аз напълно му се доверявам.
— Казаха ми, че детето ви е болно.
— Да.
— Не бихте ли могли да му позвъните? Този възел на кораба, над който вие се блъскате, е единственото, заради което всичко стои на едно място. Създадената вече част на машината рискува да бъде изхвърлена на боклука. Останалата — двигателят, сърцето! — е принудена да чака вас. Огромна армия от хора, взели участие в разработката на полета и кацането на „нула четири осемстотин двадесет и три дроб шест“, се намира в известно напрежение. Групата на космонавтите-усвоители вече е обучена и премина психофизическата подготовка: тези хора — най-ценното звено в цялата идея! — могат да прегорят. Огромни средства отиват на вятъра заради този престой. Позвънете на сина си и поговорете подробно с него.
— Надявам се — каза баща ми сухо, — че и вие ще ме разберете, ако си позволя да ви напомня, че това не е за телефонен разговор. До утре резултатът от разговора със сина ми на никого не е нужен, в противен случай аз просто бих си отишъл до къщи. Моля да ме извините, но на космодрума ме чака ракета за полет на Аякс „Ц“ — трябва да се оправят и другите изчисления.
— Не ви ли се струва, че щом е възникнала такава ситуация, цялата група „ел-три“ трябва да позабрави временно понятието „работен ден“?
— Това вече вие ще решите.
— Разбира се. Поради това аз ви съветвам все пак да отидете и да поговорите с момчето и ако гой одобри замисъла, да задържите цялата група и да направите изчисленията.
— За съжаление, тук не можем да минем с „Аргуса“ или „Снежинката“, по отношение на другите машини сме слаби, а спецпрограмистите са заети с изпитателния полет — аз вече мислих за това.
— Ако съм ви разбрал добре, утре сутринта, преди работа, вие ще поговорите с момчето?
— Да, утре сутрин след чая е най-подходящо.
— Уговорихме се, благодаря.
— Ало! Ало! — каза след секунда много силно и право в ухото ми татко, аз още малко и щях да залепна за слушалката. Обърнах се, закашлях се и казах, че съм аз, че на мама супата е изкипяла и че тя ей-сега ще дойде.
— Няма да смогна — каза той. — Тичам. Целуни я — и постави слушалката.
Странно, това, което чух, като че ли го знаех, досещах се напълно за създадената ситуация, но само не мога да обясня, как ми подействува това: някой взе и ускори с особен катализатор всички събития, подаде напрежение и моят мотор заработи почти до краен предел, мисля, че и на баща ми също.
Аз отново легнах, изведнъж пак ми стана лошо, дори леко започнах да бълнувам от внезапно повишилата се температура, или от умората през тези два дни; напълно възможно е моят грип никъде да не е отивал, а просто да се е измъкнал за малко, когато аз се навих от позвъняването на Зинченко, а може би мене, нежната кукличка, леко да ме е продухало, когато се носех към „Пластик“. Не зная.
Аз лежах и тихичко треперех. В мене настойчиво се повтаряха думите: „Така и не позвъни на Натка, а обеща. Така и не позвъни на Натка, а обеща! Така и не…“
После започна да ми се струва, че през равни интервали звъни телефонът, Натка, аз ставах от постелята и всеки път се оказваше, че е лъжа, бълнуване от треската. Аз престанах да се надигам и лежах тихо, но телефонът звънеше всяка минута, а майка ми, кой знае защо, не идваше. После започна лека въртележка: ту телефонният звънец, ту звънецът на вратата, ту единият, ту другият, ту хикс, ту игрек, хикс, игрек, хикс, игрек, хикс-игрек, хикс-игрек… Пи на куб. Хикс — игрек — пи на куб; хикс — игрек — пи на куб. Пипи в павилиона на „Тропиците“. Фирмен морковен сок в специална прозрачна делва върху главата на заблудилата се в дебрите Натка. Пълен неописуем възторг.
— На тебе харесва ли ти „Възторг“? — попитах аз, без да разтварям устни, без да зная ще долети ли гласът ми до нея.
Тя се засмя. Тиха камбанка!
— А обичаш ли да се носиш в „амфибия“ с моята гениална приставка — право към звездите в черното небе, като задминаваш патрулите, тия товарни коне!
Тя отново се засмя и каза на фона на лек звън:
— Тази вода е също така прохладна, както в кладенчето. Тя ще ти помогне.
Аз попитах:
— Харесват ли ти виолетовите бански костюми на фирмата „Делфин“? На тебе много ще ти прилича виолетов бански от фирмата „Делфин“. Аз помня, ти беше с него, когато покривахме нормите в басейна на „Факел“, това беше още преди да летим до Аякс „Ц“, още преди да се влюбя в тебе.
Звънчетата звъняха непрекъснато.
— Пи логическо в четвърта фаза неминуемо се стреми към нула. Така ли? — попитах аз, чувствувайки изведнъж нещо студено върху челото си.
— Не е задължително — каза тя.
— Колко приятна ръка имаш — казах аз.
— Това не е ръка, това е компрес с вода, прохладна като в кладенчето.
— А върху него е ръка? Нали? Аз не се лъжа. Твоята ръчица.
— Не се лъжеш.
— Не я сваляй, моля те.
— Добре. Няма. А ти не скачай, скоро всичко ще мине.
Зън-зън-зън звънчета, все по-тихо и по-тихо.
— Няма да скачам, вече съм по-добре, само ти не сваляй ръката си.
Аз поотворих очите си и попитах:
— Какво беше това с мене? Изведнъж съвсем внезапно ме обхвана.
— Не зная — каза тя. — Обхвана те и те пусна — някакъв лек пристъп. Микропреумора на куб.
Тя тихо се засмя.
— Майка ти ме помоли да ти предам, че отива на космодрума, за да отнесе на баща ти преди полета му за Аякс „Ц“ пирожки с картофи. Като ми отвори вратата, беше вече с палто.
— Добре че не се е отбила при мен — казах аз и отново затворих очи, като страшно се боях Натка да не махне ръчицата си от челото ми. — Щеше да се развълнува и да се затюхка. Тя, знаеш ли, трепери над мен, когато боледувам. Когато бях на пет години, веднъж температурата ми скочи до четиридесет и пет и пет десети градуса.
— Глупости — каза Натка. — Това е невъзможно.
— Лъжа те. Бях на шест години, а температурата ми беше четиридесет и шест и шест десети градуса.
— Според мен, на тебе вече ти мина — каза Натка, сне ръката си и топлия влажен компрес от челото ми. Но аз вече не посмях да я помоля да не си сваля ръцете.
— Сега искам да стана — казах аз. — Всичко е наред.
— Шът! — каза Натка. — Мълчи. Лежи. Не мърдай. Оздравявай. Разбра ли?
— Ама на мене ми е съвсем добре — казах аз.
— Задача за досетливост — каза Натка. — Е, слушай. С какво се занимава Н. Холодкова през деня, минус времето за занятия в училището, като се има предвид, че тя се учи през пръсти.
— Информация нула — казах аз. — Не зная.
— Спокойно! Ти помисли, предположи.
— Фабрика за дамски прически — казах аз.
— Глупчо! — тя се засмя. — Много, много рядко.
— Седиш сама при кладенеца.
— О-о-о! Нисък бал за поведение. Сто пъти чукане по носа — и вече сериозно: — И моля ти се, аз тогава ти казах и — и край! Повече да не разчепкваме тази тема.
— Ох, но какво ти става! — аз се обърках ужасно. — Прощавай, че го изтърсих, аз мислех, че…
— Стига, стига, все едно, че не сме го споменавали. Карай по-нататък. Още какво?
— Е, четеш — казах аз, смутен от това, което току-що изтърсих: подслушаният телефонен разговор здраво се беше загнездил в мене, пък и този идиотски пристъп на грипа с неизвестно название — също, и още нещичко, но досега не знаех какво именно.
— Почти всички четат, не става — каза Натка.
— Плуваш във „Факел“ с виолетов бански.
— О, каква памет! Отпада, не се брои. Аз не се занимавам с домакинство, не шия, не плета, не участвувам в радио и телевикторини и конкурси, не ходя в кръжоци по самообразование, не посещавам студиото по живопис, клуба на любителите на чужди езици, зоокъта, курсовете за изучаване проблемите на езиковата връзка в космоса, дружеството „Приятели на делфините“, секцията на космоспелеолозите и тъ нъ и тъ нъ. Ясна ли е мисълта ми?
— Напълно.
— Така че с какво се занимавам аз?
— Не знам.
— Ето че и аз не зная. Слушал си, навярно, историята за това, как славното момиченце с панделките Наташенка Холодкова от четвърти „д“ получило специалната премия на Висшата Лига за изчислението на малък биоускорител. Чувал ли си я?
— Имаше такова нещо.
— Да си умреш от смях. А аз оттогава досега нищо свестно не съм направила.
— Е, и какво? Ще направиш!
— Бърборко си ти! — тя ме погъделичка по ухото. Страшно приятно. — Тебе отново ли те хваща! Как се чувствуваш? Аз, откровено казано, се изплаших, когато влязох.
— Сега като че ли е нормално.
— Какъв си ми умничък. „А аз раста, раста, раста!“ — и запя тя модния вариант на френската песен „В галактиката сме само двамата“. — За една година отскочих с шест сантиметра.
— На тебе ти отива. Ръстът на Дина Скарлати.
— Глупости! Чел ли си Борисоглебски: „Химия на мозъка — памет, интуиция, гениалност“?
— Н-не.
— Глупчо! Аз раста, а нещо там става с клетките на мозъка, нещо се променя.
— Естествено.
— Така, така! И аз съвсем, съвсем, съвсем, може би, може би, може би, вече съм по-друга, по-друга, по-друга, отколкото в четвърти „д“ — вече бездарник на средно равнище.
— Въпросът е спорен.
— Ами ако е така?! И някои вече се подхилват, че ме държат в училището заради великия ми баща…
— Прекаляват!
— И да допуснем, че това е така. Заемам нечие място. Аз раста, раста, раста, а сама не зная за това, не зная, не зная. Ужасно неловко. Ти някога замислял ли си се за това? Минавала ли ти е такава мисъл?
Тя весело врътна нос, отново ме погъделичка по ухото, сви устни и показа, колко важна е всъщност.
— Не — казах аз. Лицето й беше така страшно симпатично — неописуемо. Чак сега разбрах както трябва, че онзи фирмен плъх тип „Възторг“ съвършено, ама абсолютно не приличаше на нея. — Не — добавих аз. — Не беше минал и един срок откак уча във вашето изумително училище. И с гениалността, струва ми се, засега при мен всичко е наред.
Изглежда, това прозвуча някак тъжно, не знам, защото тя не се разсмя, а само кимна.
— Излиза, че аз и понятие нямам какво правя! — каза тя. — А нали все пак трябва нещо да правя, а? „Мосю Рижкин, слушате ли сутрин «В галактиката сме само двамата»? Вашият вкус по отношение на киното?…“ Не, на всяка цена трябва да правя нещо! И изобщо нямам предвид науката. А нещо такова… от което… дъхът ти да спира…
Изведнъж тя се надигна, надвеси се над мен, постави ръце на плещите ми и попита, като ме гледаше право в очите:
— Кажи, това ваша „амфибия“ ли е, дето стои пред къщата, ваша ли е?
— Да — казах аз, дори прошепнах.
— Значи, всичко е вярно. Всичко е правилно. Спомням си, че се връщах в къщи късно вечерта и изведнъж отдалече видях, че над моята къща увисна тъмна „амфибия“, внезапно тя излетя нагоре, вертикално нагоре, точно над моята къща и изчезна в тъмното небе. Не зная защо, но аз тогава почувствувах, че това си ти и си долетял за мене, само че не бях съвсем сигурна. Ти ли беше?
— Да. Да.
— Аз, много, много, много те моля, вземи ме по някакъв начин със себе си да се повозим на твоята „амфибия“, а то понякога такава мъка ме наляга, такава мъка…
Аз почувствувах, че още малко — и ще зарева. Лежах, почти затворил очи, с отпуснати ръце и не се помръдвах. С усилие, но все пак аз я запитах за онова, което упорито беше заседнало в мене от момента, в който се пробудих от моята микропреумора на куб.
— Кажи, Натка, а докато ти седеше, а аз бях изключил, когато ме втресе, говорих ли нещо? Нещо особено?
— Не, не — бързо каза тя, като затвори очи. — Всичко беше много хубаво. Много.
Тя отново сложи ръка на челото ми, аз също затворих очи и една-две минути с всички сили се борих със себе си, за да не зарева вече наистина.