Сергей Волф
Сутрин след чая (16)

15

Чак след един ден ми стана сравнително по-добре, главата ми работеше повече или по-малко точно и аз си давах ясна сметка, че независимо от това, което така силно бях преживял и разбрал, бях длъжен пред самия себе си твърдо да зная, как трябва да се чувствувам в ситуацията „ел-три“, от самото начало да определя, кое за мене е по-важно… въпреки това добре забелязах в себе си някаква радост, малка радостчица: ето значи, разболял съм се, ден, два, три — седмица, и току виж — баща ми сам завършил работата.

Изглежда поради това, че грипът все още здраво ме държеше, и аз дори, струва ми се, мъничко съжалявах себе си, болния, и още затова, че чувството че уж съм изневерил на Натка премина, но все пак една едничка капчица беше останала — вечерта, преди да се върне баща ми, аз позвъних на Натка. За пръв път след „Тропиците“.

Тя си беше в къщи. С всички сили, просто излизах от кожата си, с най-голямо внимание се вслушвах в нейния глас и най-накрая разбрах, че в него няма нищо лошо за мен, макар, струва ми се, и хубаво — също, но всичко това ме успокои. Казах й, че съм се разболял от грип. Тя попита колко е температурата ми, аз казах, че е дребна работа, еди колко си. Тя се съгласи, че наистина, това е нищо и никаква работа (аз дори малко се обидих), и разказа, че на другия ден след аварията в „Тропиците“ (на мене дори сърцето ми изстина от това, че тя помни именно аварията, а не нашата целувка, макар че, веднага си го помислих, нямаше да бъде много приятно, ако тя го помнеше и го беше казала на глас, още повече по телефона), че на другия ден след аварията, тя купила от зоологическия магазин лалугер, другарка на моя Чучундра и се надява, че някога ще имат и деца. Деца, да си умреш от смях! Аз отново малко се разстроих, че ето на, имаше си моя подарък, лалугера, и гледайки го щеше да си спомня за мене и да се радва на моя подарък, а сега става така, че това не е именно моят подарък, а някакъв зверилник, в който от мене има само една частичка, а не всичко. Не много бързо съобразих, че това са куп глупости, от вълнение. Главното е, че тя помни, ама разбира се, помни мен и моя подарък и не крие това, разказва… Отново ми стана почти топло и аз й разказах, че ето на, скучно е все пак да се лежи и да се боледува сам и няма ли тя да се отбие при мене утре след уроците заедно с лалугерката, за да я видя, ако, разбира се, на нея, на Натка й е удобно и няма да бъде заета. Със съвсем среден, някак си равен глас тя каза, че така и ще постъпи, ако, разбира се, с нищо не е заета.

Аз не разбрах защо беше такъв среден гласът й, може би беше се обидила, че ще я чакам утре, а не днес вечерта, но не разсъждавах върху това, може би изобщо да съм го измислил този среден глас, и ние се уговорихме за утре в три часа.

— Всичко хубаво — казах аз.

Тя каза:

— Всичко хубаво — и добави изведнъж: — Ти виждаш ли ме в телефонната слушалка? Виждаш ли ме?

Аз не й отвърнах веднага, не защото не разбрах въпроса, а тъй като изобщо не обичах такива финтифлюшки, но все пак казах:

— Ясно, виждам.

— Отлично — каза тя и добави (от което на мен изведнъж ми пресекна дъхът и заедно с това бързо се прокрадна мисълта, че аз, идиот нещастен, все пак не съм разбрал въпроса й) — е, а какви ми са сега очите? Какви?

И аз прошепнах:

— Зелени.

И като в мъгла дочух:

— Юнак. Е, довиждане.

И тя постави слушалката.

Аз се върнах в кревата и дълго не можах да дойда на себе си, след това, накрая, се успокоих и започнах да мисля за нашата утрешна среща.

(Но тя така и не се състоя).

А докато аз, без да зная това, лежах и мечтаех за нея, ми хрумна нещо. Виж, колко забавно! Ако се замисля върху това — какво значи да се учиш, какво значи да бъдеш обикновен ученик, като всички (и както беше в моето старо, нормално училище) — то аз вече забравих дори и да мисля за това, след като се прехвърлих под мощното бащино крило в новото, особеното, свръхспециалното, за особенно надарените молекули, така да се каже, училище; от друга страна, в него аз учих толкова малко, толкова кратко и толкова отдавна вече (имах такова усещане) започнах работа в групата „ел-три“, че изобщо не се чувствувах ученик; и трето, да работиш, а не да учиш, беше толкова странно, пък и твърде кратко бях работил, та все още не можех да свикна, не повярвах напълно, че ето на, вече работя, ето защо съвсем естествено можеше да си зададеш въпроса (и аз си го задавах) — та кой съм аз в края на краищата? Предучилищен дребосък? Естествено, не. Учащ? Ученик? Съвсем не учащ. Спец учащ във високото, недостижимо за простите момчета гнезденце за високонадарените? Вече не. Абитуриент, инженер, учен? Всичко това не, не можеш да разбереш какъв си. Малко студено и неудобно усещане.

На другия ден в два и половина телефонът иззвъня, аз вдигнах слушалката, беше Зинченко.

— Да, аз съм — каза той, когато го познах. — Е, как си? Как е грипът? Процъфтява ли?

— Процъфтява — отвърнах. — По малко. А вие там как сте? Цъфтите ли, разцъфтявате ли? Аз веднага ви познах, честна дума!

— В известен смисъл да, по мъничко цъфтим — каза той тихо и някак си меко. — Та ето, реших да ти позвъня. Слушай, главното е… — И той започна да изброява, какво трябва да правя, нещо за режима на легло и храненето, за вредата от четенето лежешком, за ходенето бос, прозорчетата за проветряване, лекарствата, дисциплината на мислите и преживяванията, да бъда послушен, тинтириминтири, нашето силово-възстановително бульонче… просто не мога да търпя, когато се отнасят с мен като с пеленаче…

И изведнъж той също така тихо и равно каза (аз веднага разбрах, че е бил длъжен, трябвало е да ми съобщи това, макар че съвсем не е имал за цел по такъв заобиколен начин да се опита да ме измъкне от постелята, за да отида в „Пластик“), той каза:

— Днес баща ти, струва ми се, намери пътя за преобразуването на седемнадесетата молекула.

— Ка-а-ак! Изумително! У-р-а-а! — закрещях аз. — Ето ти чудо! Ама защо вие веднага, веднага не казахте?! Сами знаете прекрасно, колко важно е това! (Той едва ли се досещаше колко важно беше за мене това в действителност. Или все пак се досещаше?) Баща ми наистина ли е намерил и вие просто сте предпазлив, или…

— Виждаш ли — гласът му беше все такъв тих и равен, а аз целият се тресях от вълнение. — Той допусна, че промяната в строежа на четвърта и единадесета ще дадат ефект, идентичен на преобразуването на седемнадесета. Пресметнахме заедно всичко, не съвпада съвсем малко, до идеалното остава някаква си капчица още. Започнахме да изчисляваме само предложената нова двойка. Отначало всичко вървеше добре, както със седемнадесетата, после изведнъж се скъса.

Без да обръщам внимание на вълнението, аз се засмях и попитах:

— А да не би да сте смятали на „Аргус“?

Той също се изсмя (спомни си) и каза:

— Не, не. На „Снежинка“ (имаше и такава).

— Ех, ти — извиках аз. — Та това е чудно! Ей сега идвам! Летя!

За Натка съвсем забравих, мислех само за едно и то без всякакво възгордяване: ами ако не се справят без мене, аз съм необходим там, но това никак, по никакъв начин не хвърля сянка върху идеята на баща ми, идеята е негова, а останалото са подробности, детайли.

— Спокойно — каза Зинченко. — Аз ти позвъних най-вече, за да ти съобщя новината. Но съм против твоето идване. Лежи.

— Няма да лежа! — извиках аз. — Когато ми съобщихте, вие знаехте, че ще се навия!

— Твоята навивка не ме интересува. Навивай се колкото си искаш. А длъжен ли бях да ти съобщя новината? Това е мой дълг и твое право. Нима ти би се отказал от него, само и само, за да не се навиеш?

— Разбира се, не! Но отговорността поемам аз. Ще напиша в личния си картон, че сам съм станал от леглото, никой не ме е накарал! Е, другарю Зинченко, може ли?

— Ще се подпишеш, когато ти чукнат шестнадесетте — каза той.

— А дотогава кой?! — извиках аз. — Какво от това, че съм дете, аз все пак, така или иначе…

— Баща ти и майка ти ще се подпишат. А дотогава ти си безгласна буква.

— А вие питахте ли го?! — извиках аз полушепнешком, като изведнъж се развълнувах от мисълта, че баща ми може да бъде против моето пристигане и то не затова че съм болен, а за да може той, Рижкин-старши, сам да доведе всичко до край, като че ли се страхуваше, че аз… ах, каква отвратителна мисъл, все пак!

— Аз съм категорично против твоето идване — каза Зинченко. — Баща ти иска да дойдеш, ако се чувствуваш добре. Но аз съм против при всички случаи. Още е рано. Пък и няма защо. Твоята работа, момченце, е да фантазираш, а да изчисляваме — това е наша работа!

— Той е най-важен, той е баща! — извиках аз. — Той е мой баща!

— А аз съм Главният конструктор на кораба. Не съм лукова глава!

— Е и какво?! Той е мой баща! — извиках аз. — Той ще се подпише за мен. Аз се чувствувам нормално. Вие какво, шегувате ли се?! Някакъв си грип! Ей сега излитам!

Внезапно той каза:

— Добре. Чакай ме, ще дойда да те взема. Облечи се по-топло.

И постави слушалката.

Аз се завъртях като пумпал по някаква нечовешки сложна крива, понесох се из стаята… Къде са панталоните, къде са обувките? Изведнъж си спомних (ох, магаре) за Натка, и ужасно се обърках, тя ще дойде, а няма да има никой, бързо набрах телефона й, о-о-ох… беше си в къщи; без подробности й казах, че ме викат в „Пластик“, работата е сериозна, тя попита каква, аз й обясних накратко, тя каза, че много се радва, ако всичко се разреши в моя полза, толкова се радва, че изобщо не е огорчена от това, че днес няма да видя нейната лалугерка, а така й се искало, тя, Натка, току-що щяла да излезе и да дойде при мене; юнак, не започна като някои, когато човек изведнъж се окаже зает, да се прави, не само че не е разстроена, но че изобщо не се е готвела да идва — имам си, значи, достатъчно мои работи.

Ние се сбогувахме, тя каза да й позвъня, аз казах — да, непременно, и поставих слушалката. Изведнъж ми стана спокойно и равно.

Но когато заедно със Зинченко (той моментално пристигна) ние долетяхме в „Пластик“, стана ясно, че всичко са изчислили и сто пъти отново пресметнали абсолютно правилно, грешката в замисъла на баща ми беше зафиксирана точно и то не един път — малка, подла грешчица, съвършено незабележима на пръв поглед.