Сергей Волф
Сутрин след чая (15)

14

През нощта сънувах странен сън — нито интересен, нито неприятен — така и не можах да се оправя и да разбера какъв беше той.

Като че ли съм в „Тропиците“, а в специален павилион са пуснали особен сладолед, ама съвсем особен, в живота никога не е имало такъв: от него можеш да ядеш колкото си искаш — страшно е дори да си го представиш, защото именно колкото ти се иска — килограм, тон, цяла планина; главно — беше невероятно вкусен, като в приказка. Аз си мисля, че и идеята за този феномен, и устройството за изготвянето му, и продуктите, от които го правеха, и специалните препарати — всичко беше изобретено от хора с феноменална гениалност. А можеше да го ядеш колкото си искаш, защото не насищаше и нямаше начин да преядеш, нито дори да се наядеш: при приготвянето му в него бяха включили такива компоненти и химични регулатори, че като попадне в организма, той не запълня празното пространство в стомаха, не се преработва в някакви си там калории или витамини, не насища, оставяйки по този начин някакъв шлак, отпадъци, а просто с помощта на тези химични регулатори и известни ферменти на стомашния сок, секунди след като попаднеше в стомаха се превръщаше в обикновена вода, влага, която в условията на тропическия климат, леко и незабелязано излизаше навън. И още един сюрприз: температурата на сладоледа беше нормална, съвсем не беше ниска, ефектът на замръзването се осъществяваше по друг, особен начин, не както обикновено, а чувството на студ в устата се предизвикваше от някакъв препарат, който малко напомняше на мента — с други думи, да се простудиш беше невъзможно. Чудна вкуснотия — не се насищаш, не настиваш — яж колкото искаш и щом няма никакви противопоказания, не трябват и никакви талони-ограничители. Никакви! Ура-а!

Не зная вече колко изядох от този сладолед за три часа, навярно цяла планина, но после престанах, не, разбира се, не че ми омръзна, къде ти, просто изведнъж ми се прииска да изляза от павилиона, да намеря Натка и да се върна обратно с нея и това чувство беше по-силно. Но да изляза от павилиона не можех, вратата беше затворена. Търсенето на този сладолед беше толкова голямо, че имаше огромни опашки и администрацията беше решила да пуска всяка група желаещи на пет часа; за да не се опитва някой от опашката да прережда и за да няма бъркотия, преди да изтече този срок не пускаха никого навън, пък и, откровено казано, желаещи да излизат нямаше.

Сигурно аз бях единственият, който седеше в павилиона и не ядеше, естествено, бих ял и ми оставаха цели два часа време — просто седях и си блъсках главата как все пак по-скоро да изляза оттук и да намеря Натка.

Изведнъж (аз дори трепнах) към моята масичка плавно доплува и седна едно момиченце в синьо, приличащо на специална форма (и не се излъгах) костюмче, с някаква специална фирмена значка на сакото. Тя — което беше най-важното и затова аз трепнах — като две капки вода приличаше на Натка и това много ме развълнува (Натка Холодкова, прохладният сладолед, аз и тя заедно — всичко съвпадаше), и все пак добре знаех, че не беше тя.

— Аз се казвам Алиса (забележете — Алиса, едно такова сладко, вкусно име), Алиса — повтори тя, като ми протягаше ръка.

— Рижкин — казах аз, като й протягах своята, но тя, слава богу, дори не мигна не ме позна — или не четеше вестници, или не беше запомнила портрета ми, или пък фамилията.

— Аз съм ученичка от специалното училище по обществено хранене — каза тя — и по време на практиката съм представител на фирмата „Детски свят“, която произвежда новия вид сладолед „Възторг“. По поръчение на фирмата наблюдавам търсенето на „Възторг“ и консумацията на „Възторг“. Забелязах, че вие престанахте да ядете, защо?! Може би сте бил болен от грип или ангина преди да дойдете в нашия павилион? Или може би изобщо не сте поклонник на сладоледа?

Идиотски въпрос!

Заклатих глава отрицателно.

— Тогава пристъпвам към изясняване на въпроса за търсенето по други причинни канали. Значи при вас има други причинни канали?

— Не зная — казах. Боже мой, как феноменално тя приличаше на Натка, само гласът й беше друг, не топъл, а хладен, дори студен.

— Вие сте дошъл тук сит, гладен или средно? — попита тя, извади от джобчето с апликация красива автоматична писалка и продълговато листче с някакъв текст. — И така: сит, гладен, средно? Кажете, а аз ще подчертая необходимото.

— Средно — казах аз.

— Така а-а, сега помислете, представете си — състоянието на ситост у вас същото ли е, както когато дойдохте — по-малко — по-голямо? Не се ли появи усещане за ситост?

— Не, не се появи — казах аз.

— Прекрасно, подчертавам — „не се появи“.

— Какво чудно има в това — казах аз. — Вашият „Възторг“ не е длъжен да насища, ако правилно съм разбрал рекламата.

— Точно това изследваме, дали е така в действителност.

— А пък аз изглежда съм дори малко по-гладен в сравнение с това как се чувствувах, когато дойдох тук — казах аз. Откровено казано, тя започна малко да ме дразни.

— К-а-ак? В най-лошия случай „Възторг“ може все пак да насити, но не и да увеличи усещаното за глад!

— Във вашата фирма не са ли ви казали — забелязах аз, — че съвсем ситият човек няколко часа след като е приел храната отново е способен да изпитва глад? Знаете ли, така се случва в живота…

— Не, не са ми казали — отвърна тя. — Да продължим. Не чувствувате ли да сте настинали след като сте яли „Възторг“, не ви ли боли гърлото?

— Не, не чувствувам, не ме боли.

— Подчертавам — каза тя.

— По-дебело — казах аз.

— Какво?

— Нищо. Това е шега — казах аз.

— Аз съм на работа — каза тя. — Не ми пречете да подчертавам.

— Значи вашата фирма изпробва „Възторг“ върху мене?

— Да.

— А аз изпитвам възторг от вас.

— Моят домашен телефон — каза Алиса — е двеста шестдесет и две — сто четирийсет и девет — четиристотин и дванадесет — сто петдесет и девет осем нули сто, вътрешен „едно“. Съсредоточете се, вътрешен „едно“. Лесно се запомня — „едно“.

О, как се ядосвах, че тя абсолютно прилича на Натка — също такава дългокрака, гъвкава, в лицето — като две капки вода, съвсем, съвършено, и абсолютно не е Натка! Ами ако и Натка всъщност, като се вгледаш в нея, е такава? Не, не, не вярвам!

— Позвънете след шест. Всичко ще обмислим.

— Например — казах аз, — че вие не разбирате от шеги? Може ли?

— Може и това — каза тя. — А после ще отидем на кино, ще гледаме Дина Скарлати. (Изведнъж ми се стори, че нейният глас стана малко по-топъл, едва-едва.) Моята прическа е като на Дина Скарлати, нали, не е лоша? Харесва ли ви? А?

— Виждате ли, Алиса — казах аз. Дявол да го вземе, а ако изведнъж се окаже, че това все пак е Натка, Натка, която временно се е заблудила в сумрачните дебри на фирмата „Детски свят“ и просто временно е свикнала с друго, фирмено име. — Виждате ли, Алиса — продължих аз. — Може, макар и малко, да се поприказва, дори и когато си на работа.

— И така — каза тя. — Вие нямате чувство на ситост. Нямате настинка. Опитайте да похапнете още от „Възторг“.

— Не искам — казах вяло аз.

— Но нали няма пречки. Аз подчертах, че няма.

— „Подчертала“ — „не подчертала“, какво значение има?! — Аз отново бях готов да избухна. — Казах — не искам.

— Фирмата не настоява, но трябва да опитате още.

— А аз не ис-кам! Аз съм против!!! Какво значи трябва? Разбирате ли, фирмо, че това…

— Алиса — поправи ме тя.

— Алиса, вие…

— Точно така. Фирмата не настоява. Така. Какво имаме по-нататък? Ах, да! Може би причинните канали на отказа са от друг вид? Тук е изчислено: „общо неразположение преди поглъщането“, „обща умора преди поглъщането“, „голяма ситост“, „постоянна склонност към размисъл“…

— Да — казах аз. — Постоянна склонност към размисъл — но тя не обърна внимание.

— „Постоянни идеи“, „внезапно възникнала идея“.

— Да, внезапно възникнала идея.

— „Вродено отвращение към сладоледа“.

— Това! Това! Точно това!

Тя дойде на себе си.

— Но не отвращение към „Възторга“, нали? — каза тя и изведнъж се усмихна като на рекламния афиш „Пийте сок от моркови «Нега»“.

Ако сега я стресна, помислих аз, така ще си остане с тази усмивка.

— Трудно ли ви е, да повторя ли? — каза тя капризно и страшно симпатично: за секунда пред мене се мярна Натка.

— Боже мой — казах аз. — Нима вашата фирма не разбира, че самите тези причини от друг вид не са важни, че причините за липса на желание за поглъщане (ама че изрази — би трябвало да работя в тяхната фирма) не е нито в пренасищането, нито в настинката; от друга страна, ако причините от друг вид влияят върху намалението или увеличението на търсенето, то фирмата няма да може нито да ги проконтролира както трябва, нито пък да ги отстрани! Ясно ли е?

— И така, аз подчертавам причината.

Аз се уплаших, че ще умра.

— Добре — казах аз, скърцайки със зъби. — Добре. Ще я кажа. Ще се наложи да я запишете, защото там не е отбелязана.

— Аз ще я впиша.

— Не се ли страхувате, а? — попитах тихо аз с глас на змия. — Е, тогава ето какво. От момента, в който престанах да поглъщам „Възторг“, на мене ужасно ми се иска, как да ви го кажа… е, пиш-пиш! Ясно ли е?

Като казах това, аз вече чувствувах, че е страшно срамно така да говоря на момичето, но това чувство веднага изчезна, защото тя дори не мигна, мълчаливо записа всичко, което й казах, след това стана, учтиво ми благодари за разговора и добави:

— Елате с мен на втория етаж, тоалетната е там, до кабинета на директора.

Ние се изкачихме заедно.

— Кажете, Алиса — попитах аз. — А може ли оттук да се отиде в парка? Аз искам да изляза.

— Много просто — каза тя. — Ето я тоалетната, а ето я и стълбата надолу, за излизане. Разделяме се. Звънете на двеста шестдесет и две — сто четиридесет и девет — четиристотин и дванадесет — сто петдесет и девет осем нули сто, вътрешен „едно“.

Дали затова, че тя изведнъж, за секунда, отново се усмихна с човешка, а не с морковена усмивка, или защото кошмарът „Възторг“ свърши и аз бях свободен — но неочаквано и за самия себе си я мляснах по ухото и като куршум излетях в парка. След секунда бях вече в своята „амфибия“.

Излетях в небето и чак сега видях (откъде се взе изведнъж?) между мене и предното стъкло малка, висяща на ластиче (всичко това не мога да търпя: разните там рибки, мечета, куклички…), играчка: Натка, не Натка, а самата тази Алиса, страшно приличаща си, усмихваща се, във фирмено детско костюмче със значка, на която отгоре ситно-ситно беше написано: „Яжте сладоледа «Възторг» на фирмата «Детски свят», а отдолу: 26214941215900000000100 вътр. 1. Целувам те, както ти мене току-що. Твоя Алиса.“

И докато, карайки моята „амфибия“ да се тресе, изстисквайки от нея последните силички, се носех в тъмнеещото небе, а тази Алиса се въртеше и подскачаше пред очите ми, аз с нарастващ ужас и вдървен врат все повече и повече изпадах в паника от това, че бях я целунал по ухото.

Събудих се целият облян в студена пот, с отвратителното чувство, че съм изневерил на Натка.

Докато идвах на себе си, отнякъде (как тя е почувствувала, не зная) изведнъж се появи мама, тя летеше над мен насам-натам, като ту излиташе нагоре и откриваше леещата се от прозореца студена и скучна есенна слънчева светлина, ту се връщаше към мен и я закриваше.

Тя сне от китката ми (кога я беше надянала — не зная) нагорещената от моето тяло гривна на Хорт: защракаха телефонните клавиши; температура еди каква си, налягане еди какво си, състояние на сърцето еди какво си, еди колко си левкоцити в кръвта и т.н. и т.н. — тя диктуваше в поликлиниката данните от броячите на гривната и все прелиташе над моята тридесет и девет градусова температура, докато тяхната машинка обработваше данните; автоматичната писалка шумолеше върху хартията — майка ми записваше необходимите лекарства…

Оказа се — твърде силен грип.