Сергей Волф
Сутрин след чая (14)

13

Скоро започнаха да пристигат писма. Купища. В къщи, във вестника, в училището. В училището като че ли се побъркаха (преди все пак аз хранех към тях известно уважение), забравиха близкото минало и отново поставиха пред Висшата Лига въпроса за моя доклад или — в краен случай — да изляза и разкажа в общи черти за работата. Този път и самият аз не исках, поради цялата тази психоза, и Зинченко се съгласи с мен. Той все повече и повече ми харесваше, тих, дребен, учтив човек, умен, учен и изобщо симпатичен. Аз дори си мисля, че именно заради него (разбира се, не защото така е заповядал, а заради неговото собствено поведение) всички в групата се отнасяха към мене просто безупречно: не се задяваха с мен и най-вече, не се лигавеха като с бебе. Пък и на никого не му беше до това — тъй като работата беше сложна.

Писмата (тихо и незабележимо майка ми ги подреждаше на купчинки върху прозореца на моята стая) пристигаха при мен, края им не можеш хвана, от целия свят: от нашето градче, от други градове, от междинните станции; имаше много и от чужбина.

Пишеха и питаха, в общи черти, за всякакви дреболии, за куп глупости: мога ли аз, като сравнявам интензивността и продължителността на успеха на миналите кинозвезди, да изчисля края на влиянието на Дина Скарлати, т.е. струва ли си да започват да й подражават (ако още не са започнали) или залезът й не е далече; какво мисля за задочното училищно обучение — какво е отношението ми към полемиката по този въпрос, която е започнала в Англия; на колко години съм бил, когато за пръв път съм се целувал; не ми ли се струва, че джазът е изживял времето си или може да се очаква за в бъдеще нов подем; ще намеря ли в себе си готовност и смелост да се обърна от името на всички деца с молба до правителството за скорошната и пълна, един път завинаги, отмяна на талоните за сладкиши, храна и развлечения, които ни дават родителите; страхувам ли се от зъболекаря или не; скоро ли ще пуснат филм за мене; и прочие, и прочие, все в този дух. Едно особено глупаво писмо пристигна от Аякс „Ц“ — намерило се там някакво момиче, което живеело на Аякс с родителите си и уж ме било видяло, когато се мъкнех по коридора с нашия клас на онова практическо занятие.

„… Помня много добре как вървеше Вашият клас и Вие също. Тогава, в оня момент, когато Ви видях, Вие още не бяхте Вие, аз мисля, че Вие самият не сте знаели, че Вие сте Вие (е, Вие ме разбирате) защото Вие току-що отивахте на онова практическо занятие, на което един час по-късно Вие направихте своя знаменит научен трик. (Знаменит научен трик — д-а-а!!!) Вие още тогава — помня добре (а Вие не ме видяхте, аз стоях на вратата) — пригладихте перчемчето на главата си и казахте на някого от Вашите: «Все стърчи и стърчи, често трябва да го приглаждам». (Съвсем не помня тази фраза.) Аз си спомних за това по-късно, тогава, когато видях портрета Ви в централния вестник (имаше и такъв, забравих да кажа) и реших, че сега, когато за Вас знае цялата планета, много хора ще носят прическа във Вашия стил — с перчемче. Когато реших това и разбрах, аз разбрах и реших, че първа ще направя това. Изпращам Ви фотографията си с новата прическа (наистина, много приличаше), аз се снимах сама със самоснимачка, японска камера «Сакура» — горещо Ви я препоръчвам. Засега се разделям с Вас (засега?!). Целувам Ви. Ваша Нюша“.

А въпреки това името е нормално, човешко!

Разбира се, пишеха ми предимно хора на моята възраст, а възрастни твърде рядко и също нелепости — видите ли покъртително, гениално, никога не биха го допуснали. Една жена например като разбрала на колко съм години и как много и напрегнато работя, без да скръствам ръце, премествайки планини, прониквам в проблема като преобръщам пластове от знания, ми предлагаше да ме осинови, ако аз, разбира се, по някакви причини нямам родители или роднини.

Имаше и още едно напълно идиотско писмо, но аз така и не разбрах, възрастен човек ли го беше писал или не. Кратичко, без подпис, в стихове, нещо като поема…

Погледнете го юнака,

той годините не чака,

а със ум, талант и слава

вече всички превишава.

Не го мислете за нахалник —

на баща си е началник.

И нататък все в такъв дух.

Ако това писмо не беше такова глупашко и недодялано, сигурно би ме ударило право в сърцето. Съвсем точно.

Разбира се, на улицата започнаха да ме познават — може ли да се запознаем, потупвания по рамото, автографи… Това ужасно ме дразнеше и аз казах на Зинченко (според закона на Висшата Лига нейните работници бяха длъжни да съобщават на началника си за това, което вътрешно ги безпокои, ако чувствуват или допускат, че това разстройство им пречи на работата. Научният ръководител, а понякога и специален консултант-психолог определят равнището на нетрудоспособността, като имат предвид, разбира се, сложността и значимостта на работата и правят заключение: да оставят ли човека на работното място или да му дадат временна почивка. Изобщо мнозина нарушаваха този закон, защото през периода на временната почивка заплатата се намаляваше).

Моят случай беше от незначителните и Зинченко ни даде на нас с баща ми малка „амфибия“ от типа на маневрените ракети — пък и нашият ролер по това време започна често да отказва. Но понякога и във въздуха, и в закритата „амфибия“ не беше спокойно: ще те види някой веселяк и или ще се лепне за опашката, или ще се изравни, съвсем близко, лети — усмивчици, жестове, знаци, ха-ха, отвори, значи прозорчето, автограф във въздуха.

И по телефона звъняха — не можеш се отърва. Разбира се, най-вече момичета и главно — всички ужасно се стесняваха. Аз разбирах това по гласа на мама: и аз, и баща ми изобщо не се приближавахме до телефона.

Странно живеех аз през тия дни, трудно. Имаше работа до гуша, естествено, но аз не се уморявах от работата, а от това, че постоянно си мислех: ето, аз се блъскам, блъскам се, мисля за тази дяволска седемнадесета молекула, старая се с всички сили, но вятър, нищо не излиза и… това с хубаво, така и трябва, а не биваше така, не беше хубаво: подготвяше се колосален скок в космоса, колосален, не полет до една от отдалечените (именно отдалечени) планети, а кацане, чиято цел е нейното овладяване, за пръв път в света, и аз прекрасно разбирах, така, просто по конструкцията на кораба, че нашият нов космолет няма да лети до Аякс „Ц“.

И с Натка не бяхме много добре. Буквално на следващия ден след „Тропиците“ аз изведнъж съвсем ясно си представих, как отивам при нея или й се обаждам по телефона, а тя се държи така, сякаш нищо не е било, като че ли не сме се разхождали из дъбовата горичка, не сме седяли в „Шоколадницата“; така се страхувах от това, че не можех да се реша нито да отида при нея, нито да й позвъня.

И така аз се нахвърлих на работата, като се стараех, от една страна, да се добера до промяната в строежа на тази дяволска молекула, а от друга, се радвах, че нищо не става. Главното беше, а бе ужасно и да се мисли за него, как да постъпя, ако намеря правилното решение на проблема, докато още никой не е узнал за това. Какво да направя? Дали да предпочета, как да го кажа — науката, или там, човечеството, дълга (за себе си не мислех) и да съобщя получения резултат на Висшата Лига (а тогава, знаех го съвсем сигурно, за баща ми щеше да бъде зле)? Или обратно, да скрия резултатите и да дам на баща ми сам да реши проблема? (Тогава аз — като затварях очи много остро го чувствувах — ще бъда един негодник в науката, именно негодник — по-точно не можеш го каза).

Понякога ми се мяркаше мисълта, много вероятно е нашата човешка психика да е устроена така, че ако нещо никак не ти се иска, то ти колкото и да се стараеш, все едно, нищо няма да постигнеш. Отначало такова предположение ме радваше: в края на краищата аз не съм негодник, а и не мога да отговарям за нашата психика, щом е така устроена. Но после съвсем друго, неочаквано съображение напълно удави това, първото. Беше странно съображение, някакво съвсем ново за мен, учудващо; помня добре, че преди такива мисли не подскачаха, не бълбукаха, не живееха в моята глава; аз изведнъж почувствувах остро, че да, разбира се, всичко може да се случи, само по себе си, но във всеки отделен случай, всичко ще стане именно от само себе си, лошо или добро, а на мен ми остава само да се присъединя към това лошо или добро. И тук за пръв път почувствувах, че освен моя дълг или моя баща, съществувам и аз самият, самият аз, именно пред самия себе си аз съм длъжен да знам как да постъпя. На мене самия, изгубената в космоса молекула на име Рижкин, ми е нужно да зная кое е най-важното, сам да вземам твърди решения, а не просто: насам-натам, не просто: ако излезе добре — радост, ако излезе лошо — мъка.

Аз така се учудих, като видях как заклокочи в мене тази жива мисъл, че отначало дори се зарадвах: ето, значи, всичко сякаш е просто, вземам решение — и край, каквото и да е то, аз винаги ще бъда уверен в правилността му, но после се обърках и ми стана още по-зле; не знаех как да постъпя, но вече не можех и да мисля спокойно — каквото и да стане, вече бях длъжен пред самия себе си да зная всичко предварително.

Сега ми стана ясно, че няма смисъл да разчитам на някакви ходове: смешно беше да мечтая да си счупя крака и да легна в болница или още по-лошо — ако именно аз реша проблема за седемнайсетата молекула, по някакъв начин да подхвърля вярната мисъл, ход на баща ми. (Заболяха ме дори слепоочията от мисълта, че той ще се радва, без да знае, че всичко това е от край до край измама, просто аз много добре си представях себе си на негово място.)

Доста бързо усвоих управлението на „амфибията“, която Зинченко отпусна на нас двамата с баща ми, и понякога вечер, когато се чувствувах особено зле, аз казвах в къщи, че ще отлетя до някого от момчетата, а сам плавно се издигах във въздуха и като се измъквах от въздушното движение в надградското пространство с най-строги правила, аз летях по права додето ми видят очите, преминавах малко над въздушното ниво, където съществуваха собствени, по-малко сложни правила, в ниво, където никакви правила не съществуваха, а беше изобщо категорично забранено да се лети.

Аз изгасях сигналните (задължителни за всички) светлини и се носех с луда скорост над тъмната земя. Патрулните милиционерски „амфибии“ нищо не можеха да ми направят, аз пътувах като тъмен призрак, без никаква светлинка и те или не ме забелязваха, или ме забелязваха твърде късно — моята скорост (макар че техните „амфибии“ бяха най-мощни) беше къде по-голяма от тяхната: веднъж аз, мечтаейки за такива полети, за три дена начертах и тайно за една седмица сглобих микроприставка към двигателя на нашата „амфибия“, която бързо, за броени секунди, се монтираше или сваляше от двигателя, лесно се поместваше в моята чанта, и мощността на двигателя се увеличаваше феноменално.

Аз се носех в тъмното небе над тъмната земя с невероятна скорост, като внимателно следях за светлините на патрулите, и се връщах обратно, едва когато се изтощавах съвсем от това диво препускане. Понякога (макар че също беше забранено) изгасях сигналните светлини, увисвах ниско над „Тропиците“, отварях прозорчетата и дълго седях, за нищо не мислех и само чувствувах, как по страните ми, по шията и косите меко струи топлият влажен тропически въздух, а долу, сред гъстите дървеса, зад високите стени от плексиглас в просъница вдигаха врява маймуните и ревяха лъвовете.

Веднъж, избирайки една тъмна и беззвездна нощ и отново изключил светлините, увиснах точно над Наткината къща. Двигателят работеше (бях го нагласил) почти безшумно, аз се осмелих и се спуснах още по-ниско, но не толкова близо, че върху мене да пада струящата се от прозорците светлина. В нейната стая не светеше и на мене ми стана неприятно при мисълта, че тя не е в къщи, скита, смее се, весели се и изобщо не се сеща за мен. Помислих си още, че тя може да не е в своята, а в някоя друга стая или седи в тъмното скривалище при кладенеца, но всичко това бяха предположения и аз не се успокоих.

В този момент чух как рязко се хлопна входната врата на вилата (вратичката на оградата не хлопаше, аз добре знаех това; слухът ми беше напрегнат до крайност, значи, някой излезе от вилата, а не се върна в къщи), аз леко излетях нагоре и в слабите отблясъци на уличните фенери видях, че от вилата към вратичката върви нейният баща, да, светилото на науката. Кой знае защо, аз включих микрофона за обратна връзка със земята, насочих лъча на търсача към светилото и изведнъж дочух:

— М-да-а-а! И това е в нашия просветен век… Забавно…

Той вървеше мълчаливо към вратичката, но на половината път се спря и… изведнъж започна (аз дори изтръпнах) да чете на глас стихове:

В трева, по-тънка от конец,

опнал мустак, седи щурец

и гледа, сложил очилата,

в часовничето на елата.

То пък в оплетените клони

стрелките си щастливо гони

и пее с тях като пчела —

стрелките му са от смола.

А песента, макар позната,

изпълва с вечен страх тревата.

Снишава се тя, тя се мята,

горката, моли се за вятър.

Но вятър няма и стрелките

протягат сенки над ъглите,

където пак стар е спрял —

той, паякът, е побелял.

Приятели са те с щурчето

и то, затъркало с крачето

върху цигулката си стара

мелодия за сън подкара.

Ще кажете — ветрец или

в елите ручей ромоли.

Но нито вятър, нито ручей

герои са на този случай.

Просто прекрасен е свирецът,

т.е. със дарба е щурецът —

по камъните — незабравки

тичат усмихнати канавки.

Но ето, приближава мрака.

Заспал, часовникът не трака,

а стъпил върху светещ пън,

щурецът готви се за сън.

Паяко драги, лека нощ!

Часовнико, не бъди лош.

И остави се на росата

да ти измие циферблата!

Но не че думите скъпи

часовникът, а просто спи.

Спи паякът, спи и ветрецът…

На дъното спи и щурецът.

Не зная защо, но аз се развълнувах ужасно.

Той замълча.

После отново заговори:

— Разбира се, в тях има нещо от машината. Сигурно. Канавки по камъните… Мда-а-а… Но понякога изпитвам странно чувство, че това са напълно човешки стихове… И какво ли означава, че той „спи на дъното“, този щурец? Загинал ли е? Умрял? Малко е страшничко, когато гледаш машината и знаеш това за нея… Като че ли тя е машина, но… но и нещо повече, нещо, нещо мислещо, страшно е да се каже — о-ду-ше-ве-но… М-да-а-а… Загинал ли е щурецът? Или не?

Аз рязко дръпнах ръчката за вертикален полет, постепенно извеждайки „амфибията“ с носа но посоката на движението, дадох пълна газ и дълго се носих право нагоре, абсолютно нагоре, отдалечавайки се в черното небе точно (ама съвсем точно) над къщата на Натка, и така летях дълго-дълго, изстисквайки от двигателя всичко, на което бе способен, докато не почувствувах накрая, че в разредените слоеве на такава атмосфера моята „амфибия“ повече не може да лети.

Върнах се в къщи толкова измъчен — не е за разказване.