Сергей Волф
Сутрин след чая (13)

12

В неделя, точно в единадесет аз застанах пред „Тропиците“, момчетата още ги нямаше, заех се да чета някакъв глупав афиш, и изведнъж някой отзад закри с длани очите ми.

— Жека! — казах аз. — Ти ли си, стари дяволе!

Отзад мълчаха.

— Валера, ти ли си?!

Отново мълчание.

Тогава започнах да изреждам имена, е, на тези момчета от старото училище, които ми бяха по-симпатични.

Все напразно!

— Тогава не зная — казах аз.

Пуснаха ме и аз се обърнах…

Беше Натка.

— Здравей! — каза тя. — В парка ли отиваш?

— В парка. Да, в парка — казах аз с неузнаваем глас. — Здравей.

— Е, да вървим, аз също. Да вървим по-бързо.

— Не зная — замънках аз. — Тук трябва да дойдат момчетата от старото училище — говорех аз, а сам вече вървях след нея…

— В парка ще се срещнете — каза тя.

— Не зная — казвах аз. — Ами ако не успеем? Ако се загубим? Те много искаха — приказвах аз и продължавах да вървя след Натка.

— Няма да се загубите — каза тя. — Хайде, по-бързо.

Аз вървях след нея така, като че ли се намирах в зоната на влияние на някакво магнитно поле с идиотски закони.

Ние се преоблякохме в летни дрехи в съблекалнята, преминахме на бегом тридесетте метра до топлинната бариера, а там вече тръгнахме нормално — през този ден жегата си я биваше.

Натка ме помоли да й донеса сладолед, аз й донесох, ние погледахме малко змиите, после тя предложи да отидем в розариума: там е тихо и няма почти никой, аз се съгласих и покрай мястото, където стояха лъвовете, ние отидохме в розариума. Лъвът Гришка беше легнал до самата плексигласова стена, примижаваше и кой знае защо лижеше стената, а децата се трупаха около него и се мъчеха да поставят дланите си на същото място върху плексигласа — наистина всичко изглеждаше така, като че ли той им лижеше ръчичките. Те пищяха страшно, мъчейки се да поставят дланта си на нужното място, дори се биеха, а родителите им ги разтърваваха.

В розариума наистина нямаше почти никой, някаква старица в шорти, с книга и тъмни очила и слабичко, прилично на мравка момченце, което играеше само със себе си на шах.

Ние седнахме в отдалечения, съвсем пуст край на розариума и Натка попита:

— Чете ли неделния брой на вестника?

— Не — казах аз. — И какво?

Чак сега забелязах вестника в ръцете й.

— На, виж — и тя го разтвори на рубриката „Необикновеното около нас“. Отляво, от горния край на страницата ме гледаше доста голяма фотография — аз и баща ми на моторолер, и преди още да прочета, скръцнах със зъби, защото разбрах всичко. Кой се е раздрънкал?! За това знаеха в групата „ел-три“, знаеше мама, хората от „Пластик“, може би още някой… Но нали всички разбираха, мисля си аз, че в това няма никакво щастие за баща ми? Или може би някой от тях смяташе, че това е забавно, пикантно, по-пикантно от него няма? А? Или вестникът сам е надушил това? Именно надушил. Че гениалният Митя Рижкин от шести „б“ е удостоен с честта да работи във Висшата Лига в групата на възрастните — това им се сторило малко? А? Сигурно са написали, че аз, малкият Митя, съм ръководител на групата, а в състава на групата влиза и Рижкин-старши.

Така и излезе, когато аз се насилих и прочетох това тяхно „Необикновеното около нас“.

„Ето те, бащата и синът Рижкин, истински творци в науката, истински другари, макар че малкият Митя оглавява групата, а неговият баща… Та може ли да бъде другояче…“ и така нататък и така нататък.

Аз погледнах Натка, лицето й беше студено, желязно.

— Как ти харесва това? — попита тя строго, също като майка ми, и аз разбрах, че на нея всичко й е ясно.

— М-много — казах аз.

— Направили са подарък на баща ти.

— Не зная как да постъпя — казах аз. — Непрекъснато мисля, мисля, мисля и нищо не мога да измисля. Знаеш ли, даже се радвам, че при нас нищо не излиза с разцепването на седемнадесетата молекула. Щом като в мене седи такава проклета машинка, може би именно аз пръв ще стигна до решението на проблема. Именно аз, разбираш ли? И тогава на него ще му бъде съвсем зле, зная. Защото той е талантлив, умен е, много, работи на пълни обороти… Аз даже се хванах, че по време на работа някак бавно съобразявам, като че ли нарочно протакам, забавям работата — а пък така не трябва, не е честно, ако се замислиш! Не е честно, разбираш ли?

— Остави това — каза тя.

— Не, не, не спори, не е честно! Така аз може би ще стигна дотам, че ще скрия решението, докато той сам не се сети за него. Не зная какво да правя. Да се разболея ли? Или да си счупя крака и да се излежавам три месеца в болницата, докато ония там не се справят сами със седемнадесетата.

— Подхвърли му незабелязано твоето решение, ако пръв го достигнеш. Някак си така нагласи програмата, че той да се натъкне пръв.

— Не, мислих за това. Така не бива, той трябва сам. Сам, разбираш ли?

След това ние дълго мълчахме, аз дори престанах да чувствувам, че Натка е тук, до мен, и изведнъж, съвсем внезапно и рязко, като някаква нищожна алфа частица, ме запокитиха от едното поле на влияние в съвсем друго.

— Аз искам да се целунем — каза тя тихо. — Искаш ли?

Дълго не можах дори да се помръдна.

— Сега — казах аз накрая с писклив глас, и кой знае защо се обърнах и отново замрях. На пейката, където преди секунда четеше старицата с шортите, нямаше никого, само разтворената книга. А старицата седеше срещу момченцето-мравка зад шахматната дъска, ръката й с белия кон бе застинала във въздуха…

Цареше пълна тишина. Нито звук. Нито аромат.

Бавно се обърнах към Натка, очите й бяха затворени. Аз затворих своите, взех в ръце лицето й и бързо я целунах някъде по носа, по бузата и по ъгълчето на устните едновременно. Някакви топли, трептящи вълни ме заляха отвътре и в този момент всичко около мене започна да се движи: силно замириса на рози, в короната на палмите зашумя влажният тропически вятър, момченцето-мравка каза нещо с креслив глас, старицата се изкиска и шумно удари белия кон в шахматната дъска. Мекият Наткин глас, но сега, кой знае защо, твърде висок, като силен шепот, изведнъж зазвуча в ушите ми:

— Моите очи са сиви — говореше тя, — обикновено са сиви, а гледай какви са сега, гледай! Виждаш ли, виждаш ли, абсолютно зелени, виждаш ли?! Само че ако не виждаш, не лъжи, защото никога няма да ти го простя! Зелени ли са или не? Зелени ли са?!

Аз се обърнах към нея, стеснявах се и дълго я гледах в очите, за да не излъжа, за да й кажа истината; нейните очи бяха съвсем слабо, но все пак зелени, именно зелени, а не сиви и аз й казах, че за зелени, много, много… Тя се засмя, аз също, без да зная защо и в този момент и двамата (сигурно и двамата) видяхме как старицата в шорти се спусна към разтворената си книга, сграбчи я и изтича нанякъде, момченцето-мравка, като хленчеше и охкаше, бързо събираше разпиляните по пейката бели и черни шахматни фигури, покрай нас изтичаха някакви хора, след тях се появиха други, решителни, делови, те влачеха след себе си отоплителни маркучи и огромни полиетиленови покривки и със страшна бързина, подвиквайки си, започнаха да покриват с тях розите, подреждаха сред техните гъсталаци маркучите във форма на серпантини, отнякъде, макар че не се разбираше нито думичка, високо заговори радио, и в този момент аз си дадох сметка, че съм сред другите хора, държа Натка за топлата й ръка и бързо се отдалечавам от розариума, а наоколо е ужасно студено, като през есента.

— Аварията е в тази секция — чух аз Наткиния глас. — Да отидем по-скоро в топлата зона и изобщо навън от „Тропиците“. Имаш ли нещо против?

Аз кимнах и ние бързо се отправихме по просторната палмова алея.

Хората около нас също бързаха.

Скоро ние попаднахме в топлата зона и се втурнахме по-нататък, по пътя ми се мярнаха познати лица — Венка Плюкат, Ким Утюгов, Вишнякови, Жека Семьонов, Валера Пустошкин, Рита Куул — красавица от старото училище, някакви от „Пластик“, старицата — информатор от Аякс „Ц“, нашият суперкосмонавт Палич с младичката си съпруга, някой струва ми се ме извика — аз не отвърнах, не обърнах внимание, после — в съблекалнята и скоро ние изскочихме от „Тропиците“.

След това дълго се разхождахме под дъжда, седяхме в „Шоколадницата“ и ядохме бульон, блини с месо, сладко с разбит каймак, аз си спомних изведнъж за вестника и се зарадвах, че мене все още не ме разпознават по улицата, но недай боже, скоро ще започнат — портретът ми и статията вече са отпечатани; Натка каза, че това са, видиш ли, празни работи, глупости, и изобщо се постарай да направиш от цялата тази нелепост нещо дори приятно за себе си; после ние отново се разхождахме, дъждът ту започваше да се лее отново, ту преставаше; аз признах на Натка, че когато бях на шест години, мечтаех да стана космически пират; тя ми подари автоматичната си писалка, аз на нея — своята; след това дълго, докато съвсем се стъмни, бродихме из дъбовата горичка, далече чак след новото ми училище и тя ме държеше под ръка, ние не се целувахме и беше страшно хубаво, така хубаво, както когато в стаята е тъмно, но щом запалиш светлината, ще видиш украсената елха, която майка ти е успяла да нареди, докато ти си задрямал замалко, уморен от търчане нагоре-надолу.