Сергей Волф
Сутрин след чая (11)

10

Онази вечер, когато надничахме с Натка в нейния кладенец, аз вървях към къщи в някакво съвсем объркано настроение, нелепо и странно, и непрекъснато мислех (точно тя, именно тази мисъл, не знам защо, непрекъснато се въртеше в главата ми): казал ли е или не е казал татко на мама, че аз станах ръководител на групата, в която влиза и той, баща ми.

Е да, разбира се, казал е, аз веднага разбрах това, щом се върнах в къщи. В тяхната стая не светеше, мама седеше в кухнята сама.

— Намокри ли се, миличък? — попита тя някак особено ласкаво и много тъжно. — Пирожките с картофи са още топли.

— Слаба работа — казах аз. — Дъждът спря.

— Ще ядеш ли?

— Не, не ми се ще, изморен съм, ще отида да спя.

— Е, лягай. Дори и пирог с цвекло ли не искаш?

— Не!

— Добре, лека нощ. Баща ти вече спи. Той беше много изморен днес. Утре не търси пирожките с картофи, ще ви ги завия заедно.

Аз кимнах и тук неочаквано ние се погледнахме един друг право в очите, после и двамата се извърнахме. Аз бързо взех един душ и се прибрах в стаята си.

Съблякох се, без да паля светлината, легнах и изведнъж разбрах, че не искам, не искам, не искам да мисля за тази история с баща ми, и за Натка не искам да мисля, ще мисля за нещо друго, приятно, реших аз, но за какво точно — така и не измислих, нищо не ми харесваше, нищо, и заспах, съвсем изнурен. Помня само, че отново ми се мярна мисълта — утре съм на работа.

Дните се проточиха еднообразни и съвсем еднакви. С третата и деветата молекула ние се справихме бързо, но седемнадесетата съвсем не искаше да се разкъсва и никак не ни се удаваше да увеличим слоевете до четири.

В къщи всичко беше като че ли нормално, както преди, но аз знаех, чувствувах, че не е така. Вечер гледах да не седя в къщи, просто скитах из градчето, по тихите улички из покрайнините и все мислех какво да правя — съвсем не смятах да живея и занапред така, както през тези дни, но какво точно да правя — не, това не знаех. В главата ми всичко беше объркано, дори ми дойде наум, че аз твърде неясно си представям защо е толкова лошо това, което се случи; като се разхождах, аз карах себе си да разсъждавам на глас, последователно и ясно (преди никога не съм го правил), и именно по този глупашки начин достигнах до извода, че най-лошото, така излизаше, съвсем не беше в туй, че аз, малкото момче, съм станал началник на баща си, а съвсем в друго; трудно ми беше да обясня с думи в какво именно, но аз чувствувах, че съм прав и скоро се убедих в това…

И още нещо си мислех през цялото време — а може би съм ненормален? Друг на мое място би бил щастлив от такъв успех, даже би си вирнал носа, а ако пък баща му му станеше подчинен — още повече; колко шеги щеше да има, веселба!…

Понякога страшно ми се искаше да отида при Натка и всичко да й разкажа, но аз не можех, не, не можех да отида при нея, работата беше там, че аз я обичах, а тя мене — нито капчица, в това бях почти абсолютно уверен.

След няколко дни майка ми замина — отлетя в космоса, на нашата най-голяма и отдалечена от земята „междинна“ — Каспий-1. Там работеше като лекар нейната сестра Галя и мама й занесе вълнена блуза, домати, малко цвекло, любимите Галини бонбони с ликьор „Орбита“ и някаква специална литература. Майка ми така ми се стори, отлетя на Каспий-1 някак неспокойна — май че нервничеше? Аз дори си помислих, че първата й работа там, на Каспий, ще бъде да разкаже на Галя какво се е случило на Земята и веднага ще позвъни в къщи, за да попита весело — е, как сте вие там, а Галя ще стои до нея и с напрежение ще слуша моите или на баща ми весели отчети.

И така майка ми отлетя, а ние останахме с баща ми.

И още през първата нощ, вече на разсъмване, аз неочаквано и някак внезапно се събудих, защото баща ми разговаряше с някого (думите не можех да схвана), а пък майка ми я нямаше. Може би беше нечестно (в този момент дори и не помислих за това — толкова се развълнувах), но аз, без да ставам от кревата, тихичко, с крак, открехнах моята врата — и изведнъж започнах да разбирам думите.

— Да-да. Точно така!… Край на полета! Така да се каже — дотътрихме се!… Наистина, какъв плавен полет, а?… Ха сега, опитай да си спомниш, приятелю — в кой куфар лежи моята златна диплома?… Какво, вече не помниш, забравил си? А къде е първата награда на европейската зона за анализа на хиперпластичния ред?… Също си забравил?… А всичко това беше действителност — не е лъжа, не е измислица. Ръката ми стискаха! Помниш ли? Талант!!! А сега моят син, още малчуган, хлапак, седи на закуска, лапа пирожки с картофи, клати си краката под масата и с пълна уста, ей тъй, мимоходом, излага гениални идеи!… Хайде, опитай се да разбереш това, приятелю!… Слушай внимателно: час, само един час от обикновено учебно-практическо занятие на Аякс — и хоп!!! — решен е въпросът, над който група възрастни хора от Висшата Лига се блъскат цяла година! Сега ясно ли е? Какво е в сравнение с неговата детска измислица моят талант?! Нула. Невидима капчица, буболечка, краченца на буболечка… Или той се е изхабил, моят талант, а?… Притъпил се е, увяхнал — и аз сам съм си виновен: не забелязах това, не го опазих…

Слушах с невероятно напрежение, дори ми беше страшно, защото това, за което говореше той, беше точно онова, което не можех да назова, да произнеса сам, именно тъкмо ОНОВА, а това, че аз станах негов началник, наред с онова ГЛАВНОТО изглеждаше просто глупост.

Раздаде се едва доловимо щракане, звънна звънче — баща ми постави слушалката. Или на мене така ми се стори. Не зная.

Много чудно, но аз веднага заспах.