Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Завтра утром за чаем, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
gogo_mir(2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус(2013)

Издание

Сергей Волф. Сутрин след чая

Научнофантастична повест

Първо издание

Превод от руски: Гюлчин Чешмеджиева

Редактор: Елена Коларова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Янкова

Индекс №11/9537621331 6156–12–77. Дадена за печат м. май 1977.

Подписана за печат м. октомври 1977. Излязла от печат м. ноември 1977.

Издателски коли 7,78. Печатни коли 12. Формат 32/70/100. Цена 0,40 лв.

Издателство „Отечество“

Печатница „Балкан“

 

Сергей Вольф. Завтра утром за чаем

повесть

Ленинград, „Детская литература“, 1974 г.

История

  1. —Добавяне

9

Цяла седмица след това аз не видях Натка и изобщо никого от класа ни — работих като луд, ту на Земята, в лабораторията на „Пластик“, ту на Аякс „Ц“.

От училището възторжено се съгласиха с молбата (молба! хе-хе!) на Висшата Лига да ме освободят от занятия за (както се казваше в писмото на Лигата, изпратено до училището) „практическа работа по създаването и завършването на материала за детайл «ел-три»“, по-нататък сигурно следваше задължителното и навярно непременно мъгляво обяснение що за дяволия е това „ел-три“ и за какво съм й нужен.

Разбира се, Лигата се беше договорила с училището за всичко по телефона, а писмото е било пратено така, за форма: щом има някакво събитие, то трябва да бъде отбелязано с документи.

Писмото го писа Рафа през обедната почивка, три дена след пристигането ми в групата.

Комично беше да гледаш как той, като се напъваше и почервеняваше, съчиняваше и произнасяше на глас (преди да я напише) всяка фраза, всяка дума от писмото. Той се опитваше да накара и мене да му помагам, но аз клатех глава: „Не искам — няма — не мога“ — изведнъж той закрещя със страшен глас и изтръгна от ръката ми писалката, защото нарисувах (както се оказа след това върху много важен документ с печат) моя плюшен мечок и вече бях започнал да рисувам и дървета с големи плодове — като че ли моят Миша се разхожда в градина.

Сега аз изобщо не ходех на училище, просто ходех на работа, акуратно и методично, в определен час, както това правеше моят баща през целия си живот.

На свой ред училището се обърна с молба към Висшата Лига да ме освободи един ден от работа, за да прочета доклад за промените в основната структура на пластмасата на Дейч-Лядов в онези от долните класове, които изучаваха курса по „Химия на високоиздръжливите пластмаси“.

Аз се зарадвах, че ще се видя с момчетата, Зинченко почти се съгласи, но Лигата отказа на училището: виждате ли, това ще откъсне Рижкин от ритъма на работата, да не говорим за това, какъв може да бъде докладът, след като още няма окончателен резултат.

Съображението беше основателно и училището замълча. С една дума, започнах живот, като на възрастните и дори, помня че си помислих: а защо пък, щом работя, правата ми да остават детски. Задълженията — като на възрастен, а правата — детски! Хитро! И тъкмо тогава срещнах Палич и той разпали, така да се каже, искрата на моето съмнение.

През обедната почивка аз седях в градинката пред „Пластик“ и се греех на септемврийското слънчице, а той изскочи от универмага „Плутон“, видя ме и се тръсна на пейката до мен, щастлив — не може да се опише: купил си, виждате ли, сравнително евтино, нов модел микро-обезпрашител за вила и гореше от нетърпение да сподели радостта си с някого.

— Привет, гений — каза. — Гледай, какво купих! Сега дишай във вилата с пълни гърди и никакви грижи — това се казва покупка!

— Нима тези вилни обезпрашителчета още не са станали безплатни? — нарочно попитах аз.

Той дори подскочи.

— Да имаш да вземаш! — казва. — В технологията колко още ще се лутат, докато регулират потока. На вас всичко ви се вижда просто. Да-а, времената се менят! А аз още помня кога само хранителните продукти и лекарствата бяха безплатни. Затуй пък вие се родихте, когато всичко е наготово: почти всички обувки и дрехи са безплатни, книгите и тетрадките — безплатни, кънките, ските, дори велосипедите — всичко е безплатно; нашето поколение какъв живот ви създаде! Със своите собствени ръце! (Отприщи се старецът — не можеш го спря!) Сега само луксът е с пари — за това е и лукс. Сега ни е трудно дори и да си представим, че някога киното е било с пари, или сладоледът, или обедът там, в закусвалнята. Между другото, а ти как си сега — както преди ли? И ти ли като всеки дребосък, искаш от майка си всеки ден талони за кино и сладкиши? А?

— Налага се — казах аз. — А как иначе?

— Правилно — казва. — А то, ако ви оставят на своя глава да вършите всичко, целите ще се напъхате в кутията със сладолед — зная аз. Тук синчето на едни мои познати от „Факел“ свило детската си чекова книжка и след това цяла седмица тайно, вместо да ходи на занятия, не излизало от киното, лапало непрекъснато сладолед и сладкиши — вие нямате мярка! — и после легнало болно от преумора и ангина.

— Е, да! — казах аз. — А вие имате ли?! — Аз дори се ядосах. Но Палич ме потупа по рамото, изтърси една явна безсмислица, която чак ме развесели.

— А ти — казва — поговори с Лигата. Нека да ти дадат бележка, или някаква значка там, или пък жетонче, че си вече възрастен, щом работиш при тях, трябва да можеш без всякакви талони, както месото и плодовете, без всякакви там разрешения по детската чекова книжка, да взимаш колкото си искаш бонбони, бакински курабии или мелба.

— Ех и вие, Палич — аз дори се разсмях. — Говорите ги едни!

— Добре — казва. — Да вървим, изпрати ме малко. Все пак, ти Рижкин, с нещо ми харесваш. А разрешението за сладолед в тебе ли е?

— Не. Мама ми даде само за обяд.

— Е, да вървим. Ще ти взема сладолед.

Аз се зарадвах, честна дума, като дете и тръгнах да го изпращам.

Той взе за себе си хрупкава вафлена топка с мелба, а на мене — цели две и ние още пет минути бъбрихме за най-различни работи.

— Заплата полага ли ти се? — попита той. — За да можеш да направиш някоя луксозна покупка?

— Не зная. Навярно. Споменаха за това — чух.

— И какво си решил да купиш със заплатата? Мислил ли си вече за това?

— А, не. Може част от парите да отделя за нов ролер или пък да си купя холандски спининг със скрита марка.

— За майка си помисли ли?

— За… за… мама — голяма филаделфийска торта — казах аз. — Може и до букиниста да отскоча, да купя някой рядък, старинен екземпляр от романите на братя Стругацки…

— Мечти! — каза Палич. — Ти гледай Лигата да не реши вместо на тебе, да дава заплатата на твоите родители. Лично аз на тяхно място така бих постъпил.

— Добре, Палич. Всичко хубаво, а аз ще тичам в „Пластик“ — трябва да се работи.

Той ми намигна и ние се сбогувахме. Аз тичах към лабораторията, дояждайки втората хрупкава вафлена топка с мелба и мислех, че ето на, наистина — правата ми са детски.

Но това бяха, така да се каже, весели мисли — капризи.