Кони Бенет
Сподели с мен светлината (9)

Осма глава

— А, това си ти! — Джудит стоеше на входната врата и гледаше подозрително към Хю.

— И аз се радвам да те видя — отвърна той добродушно. Макар и трудно, вече бе свикнал със странностите й. Отвън бе груба и ръбеста като мидите по лодките на баща му, но душата й бе мека като памук — особено ако ставаше дума за Риан. Хю дори подозираше, че чувствата на Джудит към него започват да се затоплят, ала не беше сигурен. През последния месец, докато излизаше с Риан, той и Джудит поддържаха нещо средно между приятелство и омраза, което ги изправяше и двамата на нокти. — Може ли да вляза?

— Чакам доставчици — съобщи тя строго.

Хю кимна, сякаш това обясняваше всичко. Опита по друг начин:

— Може ли да вляза, ако обещая да не ги изгоня, когато дойдат? — Джудит въздъхна тежко и отстъпи крачка назад. Той мина покрай нея и влезе в хола. — Джудит, може ли да ти задам един личен въпрос?

— Само ако е абсолютно необходимо.

— Има ли някой на света, когото харесваш?

Тя затвори вратата и го погледна безстрастно.

— Харесвам доставчици.

— Добре. Следващия път ще донеса продукти.

— В твоя случай няма да помогне… — Тя тръгна към кухнята и Хю я последва, подсмивайки се.

— Костелив орех си! — Аги се втурна към него от хола и той се наведе да я погали. — Поне кучето се радва, че ме вижда.

Погледът на Джудит красноречиво показваше колко малко я интересува одобрението на Аги.

— Мислех, че днес посрещаш баща си на летището.

— Чак на обед. Имам около час и реших да се отбия да видя дали няма нужда да помогна с нещо за събирането. Между другото, къде е Риан? — Недоволството, изписано на лицето й, се смени със загриженост. Хю потупа Аги, за да я отпрати, и се изправи. — Какво има?

— В стаята си. Надявам се, че спи. Тази сутрин пак имаше ужасно главоболие.

Той се намръщи. Дъг Съдърланд бе споменал нещо за периодичните й главоболия, когато говориха по телефона преди месец, но допреди две седмици нямаше повод да си спомнят за тях. Тогава бяха отишли в приятно италианско ресторантче. Докато ядяха, Риан внезапно пребледня и почти припадна. Очевидно много я болеше. Хю бързо я върна в къщи и я сложи в леглото. Много се разтревожи и искаше да остане с нея, ала и двете с Джудит се възпротивиха.

— Просто малко ме боли глава — възрази Риан, като безуспешно се мъчеше да говори бодро.

— От леко главоболие хората не губят съзнание.

— Не съм загубила съзнание. Само ми се зави свят.

— Това го разправяй на келнера в ресторанта. Сигурно трябваше да му разреша да извика „Бърза помощ“. Риан! — Той седна до нея на леглото и хвана ръката й. — Очевидно това се е случвало и по-рано. Ходила ли си на лекар?

Тя поклати глава и трепна от болка.

— Не още…

— Главоболията й започнаха преди няколко месеца, малко преди да дойдем тук — обади се Джудит, докато слагаше мокра кърпа на челото й. После й даде два аспирина, изведе Хю в кухнята и продължи: — Отначало бяха по-леки, но когато започнаха да се усилват, решихме, че трябва да отиде на консултация.

— Това свързано ли е с падането, предизвикало ослепяването?

Джудит вдигна безпомощно рамене и наля по чаша кафе.

— Още не се знае. Докторът, който я лекува след опита за убийство, се е пенсионирал. Риан все пак успя да се свърже с него. Като разбра, че ще идваме в Лос Анджелис, той й препоръча един лекар тук, специалист невролог. Бил един от най-добрите в страната.

— А защо още не е отишла при него?

— Защото часовете му са заети месеци напред, затова. Записана е за двадесет и девети. Това беше най-ранният свободен час — обясни Джудит язвително. Явно беше не по-малко недоволна от него заради това отлагане.

Хю се намръщи и отпи от кафето си.

— Защо не ми е казала нищо?

— Защо пък да ти казва? — озъби се Джудит. — Риан е сигурна, че това е обикновено главоболие от напрежение или умора. Не иска да мисли, че е нещо по-сериозно. И сигурно е права.

Тогава той се бе съгласил с Джудит, най-вече защото не можеше да понесе Риан да има някакви сериозни проблеми. През следващите две седмици тя получи още два пристъпа с толкова силни болки, че трябваше да лежи по няколко часа.

Бе толкова несправедливо, че му идеше да удари нещо. Обаче нямаше какво да удря и това го разстройваше още повече. Риан бе преживяла смъртта на родителите си, опита за убийство, от който бе загубила не само зрението си, а и любимата си работа… а сега този мъчителна болка и вечният страх, че може да е сериозно болна. Тя, разбира се, никога не бе намеквала за подобен страх, както и Джудит, ала Хю знаеше, че го изпитват, защото и той го изпитваше.

За кратко време Риан бе станала толкова важна за него, че го плашеше, но Хю и не помисляше за връщане назад. Тя го правеше щастлив, спокоен и удовлетворен, както никога по-рано. Той реши да остави това чувство да се развива.

С нея се живееше лесно. През седмицата Риан работеше върху сценария си и имаше дълги срещи с режисьора и продуцентите на филма, ала много от вечерите прекарваха заедно. Правеха дълги разходки по брега или просто седяха тихо на терасата и се наслаждаваха на залеза. Тя му разказваше за проблемите си с филмовите дейци, имитираше помпозното им самочувствие, всекидневните им искания за промени и дори ухажването на асистент-режисьора. Хю прочете всичките й четири книги за Камерън Лоу. Риан го помоли да прочете и сценария. Непрекъснато му повтаряше, че много й помага — не само за писането, ала и като специалист по частните разследвания. Той й вярваше.

Вечерите им заедно бяха обикновени и приятни, изтъкани от незабележими моменти, които Хю се научи да цени. През почивните дни пътуваха. Лос Анджелис никога не му бе харесвал колкото сега, когато го гледаше през нейните очи. Една седмица я заведе в луксозен ресторант, следващата ядоха сандвичи, докато чакаха с часове на опашка за премиерата на нов научнофантастичен филм. Тя следеше историята и се вълнуваше заедно със залата, но според него изпита истинско удоволствие по-късно, когато той успя да й обясни поразителните ефекти и да опише чудноватите извънземни.

След този ден Хю я водеше и на театри и на най-нашумелите филми, за да й даде възможност да се почувства част от тълпата. В Холивуд ходенето на кино бе събитие. Публиката ръкопляскаше като на театрално представление. Никъде по света гледането на филм не бе такова преживяване и той искаше Риан да го усети. Обаче по-често гледаха филми на видеокасети в дома й, където Хю можеше да спре и да обясни някои важни подробности, които тя бе изпуснала.

Той замина извън града по работа за цяла седмица. Времето се влачеше толкова бавно, че Хю усещаше как полудява. Телом бе в Бостън, но духом не се отделяше от красивата червенокоса в Лос Анджелис. Когато се върна, продължиха както по-рано, ала с нова сила, сякаш и двамата се опитваха да наваксат пропуснатото. Отидоха на театър, следващата вечер на концерт, а последната седмица оставиха Аги и посетиха Дисниленд. Естествено, кучето би било добре дошло в парка, ала нямаше да може да се вози с тях, така че Хю беше водачът на Риан. За ръка с нея той видя страната на чудесата с неподправената радост на дете.

Но през целия този месец Хю нито веднъж не я покани отново в дома си. Усещаше нарастващото си желание към нея и бе сигурен, че ако я заведе там, няма да я пусне до сутринта. Тя му бе толкова скъпа, че бе решил да не прибързва, за да не съжалява по-късно.

— Хю? Джудит, гласа на Хю ли чух? — Риан слезе в хола. Движеше се малко по-бавно от обикновено.

— Тук съм, Риан! — Той отиде до нея и докосна ръката й. Тя го прегърна през кръста и Хю я привлече нежно към себе си. — Джудит ми каза, че пак си имала главоболие.

— Най-лошото мина — отвърна Риан и облегна глава на рамото му. — Мислех, че пътуваш към летището.

— Просто се отбих да видя дали мога да помогна с нещо за събирането… Като стана дума за това, сигурна ли си, че до довечера ще се оправиш? Може би трябва да го отложим.

Тя тръсна решително глава и отиде до бара.

— Не, след час-два ще бъда съвсем добре! — Седна на един от високите столове и Джудит автоматично й подаде чаша чай с лед. — Храната е поръчана, гостите са поканени, барманът е нает, а аз съм решила, че ще отпразнувам завършването на първия вариант на сценария си, дори ако това ме убие.

Хю застана зад нея и взе да разтрива врата и раменете й.

— Трябва да ти кажа, че татко го чака с нетърпение. Никога досега не е бил на истинско холивудско събиране.

Риан избухна в смях и се облегна на него. Ръцете му бяха силни, но в същото време невероятно нежни. Бе чудесно да я докосва.

— Надявам се, обяснил си на Уеб, че това не е истинско холивудско събиране. Няма да има нито шатра, нито скулптури от лед. Просто няколко приятели ще дойдат на гости. Честно казано, изненадана съм, че Тед и другите от екипа приеха поканата ми. Довечера може да им е малко скучно.

— Пак се подценяваш. Кой може да устои на изкушението да прекара една вечер с теб?

— Да ти направя ли списък? — пошегува се тя.

— Не, благодаря! Радвам се, че няма да се налага да се боря с ято пламенни ухажори, за да си само моя.

Без да обръщат внимание на недоволното сумтене на Джудит, двамата започнаха да обсъждат подробностите за вечерта. Хю с удоволствие се бе съгласил да бъде домакин, а Риан вече го бе предупредила, че няма да може да обикаля наоколо, защото в пълна стая щеше да се спъва в хората. Списъкът на гостите бе много шарен, ала тя не се безпокоеше. Тед Бракстън, продуцентът на „Камерън Лоу“ и режисьорът Малкълм Ризлинг й харесваха, въпреки че бяха доста ексцентрични. Когато Малкълм настоя да я запознае с някои от другите участници в продукцията, Риан реши да организира малко събиране. Тогава Хю й каза, че баща му, Уеб, пристига за една седмица и тя с радост включи и него. Покани дори няколко от колегите на Хю от агенцията. Бе слушала толкова много за приключенията им, че нямаше търпение да се запознае с тях.

В крайна сметка преброи, че на събирането щяха да дойдат към тридесет души, но не се притесни.

Хю и Джудит щяха да й помагат, а на нея много й се искаше да сподели щастието си.

Не бе трудно да се открие източника на това щастие. Хю Макена. Беше й приятно да работи върху сценария, ала дори удовлетворението от работата бе нищо в сравнение с близостта на Хю. Той бе деликатен и чаровен, интелигентен и чувствителен. С него бе удобно като със стара обувка и в същото време й се завиваше свят и дъхът й спираше като при шеметно спускане. Но преди всичко той я караше да се чувства жена — за пръв път в живота й…

Шегуваше се, че няма търпение да завърши сценария си, обаче всъщност бе благодарна, че има още много работа. Знаеше, че когато завърши окончателния вариант, вече нищо няма да я задържа и ще трябва да се върне в Чикаго. Тази мисъл винаги я натъжаваше, но Риан не смееше да се поддаде на тъгата. Не можеше да си го позволи. Хю ясно й бе показал, че тяхната връзка е временна и тя бе успяла да си внуши, че наистина трябва да е така. Просто не можеше да допусне да се влюби, иначе щеше да наруши споразумението, което бяха сключили през онази първа вечер в къщата му на брега на океана. Ако той започнеше да подозира, че Риан държи на него повече, отколкото трябваше, веднага щеше да прекъсне отношенията им, затова обуздаваше засилващите се чувства.

Това, разбира се, не беше лесно. Никога не бе срещала друг като него. Силата му бе уравновесена от нежност, а закачливото му чувство за хумор непрекъснато й доставяше удоволствие. Хю бе грижлив, съчувстваше й и приемаше с безкрайно търпение неудобствата, които му създаваше слепотата й, а в същото време не й позволи да се чувства безпомощна или непохватна. Накратко, той я накара да иска всички онези неща в живота, които тя мислеше, че никога не може да има.

Беше опасно обаче да позволява на мислите си да се отплесват в тази посока, затова много малко се занимаваше с бъдещето. Както и да се чувстваше до Хю, Риан нямаше бъдеще с него и трябваше да не забравя този факт. Напомняше си, че за нея е жизненоважно да се върне към сигурността си в Чикаго, че там са всичките й приятели, които сега й липсват, че тук подвижността й е ограничена и че в Лос Анджелис никога не би могла да се почувства като у дома си. При добро желание можеше да измисли десетина причини защо никога не може да има по-трайни отношения с Хю Макена. Но когато беше с него, повечето от тези причини отиваха по дяволите. Много й струваше да живее само с настоящето. За да не го безпокои, тя непрекъснато споменаваше за предстоящото си завръщане в Чикаго. Горещо се надяваше той да не разбере, че това бе отчаян опит от нейна страна да не забравя неизбежното.

Доставчиците най-после пристигнаха и Хю тръгна към летището, като обеща да се върне вечерта с Уеб, преди да са дошли другите гости.

Когато се върна, къщата бе готова, Риан също, само Джудит още се преобличаше горе.

— Аз ще отворя — извика й Риан, изтича до вратата и спря. — Хю, ти ли си? — Дори възбудена от подготовката за тържеството, тя не можеше да забрави предпазливостта от последните пет години. Отвори едва когато чу гласа му.

Той онемя. Риан бе зашеметяваща. Костюмът й в цвят каки, украсен с еполети и златни копчета, би приличал на дрехи за лов, ако не бе от мек лъскав плат, плътно прилепнал към тялото й. На врата й блестяха няколко диаманта, а буйната й червена коса се виеше около светналото от вълнение лице. Най-важното обаче бе усмивката й, от която сърцето му винаги се преобръщаше.

— Страхотна си! — Хю пристъпи напред, хвана я за ръцете и се наведе да я целуне. Зад него Уеб Макена се усмихна широко:

— Не ми обръщайте внимание. Аз ще стоя тук до вратата и ще ви пазя.

Риан се отскубна от прегръдката на Хю и протегна ръка.

— Извинявайте, господин Макена. Моля, заповядайте!

— Татко, ако още не си се сетил, това е Риан Къркланд. Риан, това е баща ми, Уеб Макена.

— За мен е истинско удоволствие да се запознаем, Риан. Синът ми доста ми е разказвал за теб. Напълно съм съгласен с него, че си страхотна! — Той я хвана под мишница и влязоха заедно в хола, а Хю затвори вратата и тръгна след тях.

— Благодаря — усмихна се тя. Уеб бе по-нисък от сина си, ала гласът му бе също толкова топъл, а поведението — открито и приятелско. Трябваше да пита Джудит довечера дали прилича на Хю. — И на мен Хю много ми е говорил за вас. Седнете, моля.

— Не, не, дошъл съм да върша работа. Хю си позволи да ме назначи за помощник-домакин на тържеството.

— Прекрасно! А какво точно прави един помощник-домакин?

Хю я издърпа от баща си и я прегърна.

— Занимава се с гостите, за да мога аз да имам повече време за домакинята.

— О, колко хубаво! — Риан подари една от безценните си усмивки на Уеб Макена. — Надявам се, че добре ще се справите с новата си работа.

Тя настоя да поседнат за няколко минути, докато чакаха гостите, за да се опознаят. Барманът, когото Джудит бе повикала, пристигна. Хю започна да му показва кое къде е и остави Риан и Уеб сами.

Като ги гледаше от другия край на стаята, усети прилив на гордост. Въпреки шестдесет и трите си години Уеб Макена бе енергичен, жизнен човек и преливащ от добро настроение. Имаше чудесната способност бързо да се сприятелява. Вероятно това обясняваше успеха му в работата с корабчета под наем. А Риан… Е, Риан си беше Риан. Просто нямаше друга като нея.

— Значи на Риан най-после й дойде умът в главата, че да те зареже заради някой по-възрастен и по-умен… да не кажа и по-хубав — обади се Джудит от стълбите.

Хю се обърна, готов да й отговори в нейния тон, но отново онемя. Бе облечена в пастелно син костюм и не приличаше на себе си. Косата й, обикновено неописуема купчина от разбъркани къдрици, сега падаше свободно до раменете и омекотяваше ъгловатото й лице. Бе направила дори компромис с принципите си и леко се бе гримирала. Трябваше да мине известно време, докато той се посъвзе и отвори уста.

— Джудит, едва те познах. Ако си се научила и да се усмихваш, мога да ти гарантирам, че ще си втората по красота жена тази вечер!

— Хич не се надявай! — отсече тя решително. — Ако се усмихна, може да не го понесеш и да получиш инфаркт.

— Много е вероятно — съгласи се Хю.

Джудит се замисли върху тази възможност.

— Всъщност май си струва да опитам…

— Джудит, ти си цяло съкровище! — засмя се той и преди тя да успее да възрази, бързо я целуна по бузата.

Джудит се отдръпна стреснато и се намръщи, за да не покаже, че й е станало приятно.

— Ако още веднъж опиташ, момченце, ще ти разбия зъбите!

— Правилно ли чувам, че заплашват сина ми? — обади се добродушно Уеб и се надигна от фотьойла. Хю хвана Джудит под мишница и я поведе към дивана. — Сега пък какво е направил?

— Много е сладък — отвърна Джудит саркастично. — Никога ли не сте го учили на добри обноски?

— Вие трябва да сте госпожа Тримейн — засмя се Уеб. Риан ги запозна официално и той продължи: — Да изведа ли момчето навън и да го напляскам?

— Трябвало е да помислите за това преди тридесет години…

След двадесет минути гостите започнаха да пристигат. През първия час Хю развеждаше Риан под ръка през стаята. Накрая обаче Малкълм Ризлинг я отмъкна в ъгъла на дълъг разговор за проблемите на избора на подходящо място за снимки. Хю отиде при Мо Джонсън и красивата му дама.

Кенди, висока дългокрака блондинка, остана с Хю, и макар да бе изключително хубава, той бързо се отегчи от вниманието й. Никога не го бяха привличали този тип наивни красавици с безпомощен вид. Предпочиташе да е с Риан, да се забавлява с наблюденията й за околните, с острия й ум и с особения й чар, с който тя привличаше и вълнуваше, без да полага никакви усилия.

Когато при тях дойде Бен Розентал, друг колега от агенцията, Хю веднага му прехвърли Кенди и отиде да търси баща си. Намери го в кухнята с Джудит. Спореха как да подредят една чиния със сандвичи и с такова удоволствие си разменяха обиди, че сърце не му даде да ги прекъсне. Реши, че Уеб Макена може би най-после е намерил половинката си.

Върна се на бара, поръча си едно уиски със сода и продължи да се върти из стаята. Риан бе обградена от хора от филмовия екип, с които искаше да се запознае, и Хю цяла вечер ту се включваше в разговора, ту се разхождаше наоколо, докато малко след полунощ гостите започнаха да се разотиват.

Когато тя затвори вратата след последния гост, той и Уеб обявиха вечерта за голям успех, а Риан се облегна на вратата изтощена, но щастлива.

— Ако е било успех, това е само заради домакина, помощник-домакина и помощник-домакинята. Благодаря на всички!

— Удоволствието беше наше — отговори Уеб.

— Как ти се стори първото ти холивудско събиране? — попита го Риан, забравила за миг, че и за нея бе първо.

— Малко по-кротко, отколкото очаквах, обаче като цяло много приятно.

— А на теб, Джудит? — обади се Хю, като я видя, че тръгва към кухнята с табла мръсни чинии.

— Радвам се, че свърши. Сега всичко е пак нормално.

Риан се отлепи от вратата.

— Като говорим за нормално, къщата в пълен хаос ли е?

— Не е чак толкова зле — огледа се Хю. — За нула време ще я изчистим.

— Не, не — възрази Уеб с празна табла в едната ръка и пълен пепелник в другата. — Ние с Джудит ще оправим всичко, а вие двамата излезте да се поосвежите.

— Уеб е прав — намеси се Джудит. — Ще свършим много по-бързо, ако не ни се мотаете в краката.

Тя се отдалечи сред звъна на чашите върху таблата и Риан изразително вдигна рамене:

— Струва ми се, че нещо ни намекнаха…

— А на мен няма нужда да ми се казва два пъти — добави Хю и я хвана за ръката. — Хайде, да изчезваме, преди да са размислили.

С удоволствие излязоха в благоуханната нощ. Някъде на брега все още продължаваше друго събиране. Жив оркестър забавляваше целия квартал с музиката на Глен Милър. Щом се появиха на терасата, поздравиха ги мелодичните звуци на „Лунна серенада“.

— Най-после си само моя! По едно време ми се струваше, че трябва с лост да откача малкия Чъки Бракстън от теб.

Тя се намръщи при мисълта за любвеобилния асистент-режисьор, чиито атаки отбиваше от няколко седмици.

— Нали ти казах, че племенникът на режисьора ме преследва…

— Излиза, че не си се шегувала. Пък и не изглежда особено изискан ухажор.

— Мисля, че Чък не разбира какво значи да е изискан. Всъщност е безобиден, ала започва да ми досажда. Въобразил си е, че съм нещастен безпомощен инвалид, който има нужда от неговата закрила.

— Очевидно не е голям психолог — засмя се той. — Ти си най-малко безпомощната жена, която съм срещал.

Риан го прегърна през кръста и облегна глава на рамото му.

— Това си е чиста проба ласкателство, но ми е приятно да го чуя.

— Ти не си безпомощна, Риан. Успяваш да бъдеш силна и способна, а в същото време да оставаш женствена и вълнуваща. Не мога да не оценя вкуса на Чъки.

Тя вдигна глава към него. Хю се възползва от това и я целуна — нежно като океанския бриз и като долитащата музика.

— Танцувай с мен — прошепна той и я обърна към себе си.

— Предупреждавам те, че не съм добра танцьорка…

— Просто се отпусни и се движи в такт с музиката. Нали разбираш, че само си търся повод да те хвана по-здраво.

— Няма нужда да търсиш повод за това — прошепна Риан, зарови глава в рамото му и се понесоха в ритъма на чувствената мелодия. Когато оркестърът премина на нещо по-бързо, те не му обърнаха внимание. Хю потърси устните й и бавният им танц съвсем спря. Риан отговори на целувката и двамата забравиха за всичко наоколо.

Той я притисна към себе си. Ръцете й се плъзнаха по широките му гърди и се сключиха зад главата му. „Всяка целувка е различна“ — мярна се някъде в дълбочината на съзнанието й, докато се отдаваше на трепета, който предизвикваше прегръдката му. Всяко негово докосване, всяка дума, всяко движение през този последен месец й показваха колко силно я желае Хю. А всеки път, когато той я докосваше така, Риан копнееше за него все повече и повече. Долепена към него, чувстваше как гърдите й се напрягат, усещаше сладостна болка между бедрата си и неоспоримо доказателство за силното му желание, от което й се завиваше свят. Всеки път, когато Хю я прегръщаше, я обземаше глад, по-силен, отколкото някога си бе представяла… Но започваше да се страхува, че това желание никога няма да се изпълни.

От седмици той се доближаваше до нея и изведнъж се отдръпваше, сякаш между тях изникваше някаква невидима бариера. Тя направо полудяваше. Знаеше, че тази вечер няма да е по-различно — Хю щеше да я докосва, целува, прегръща и накрая да я остави сама с болезненото й желание.

— Музиката е спряла — промърмори той и неохотно я пусна. Трябваше веднага да си тръгне, иначе съвсем щеше да загуби ума си от страст. Хвана я за ръка и я заведе до парапета на терасата. Бе прекалено зает с обуздаването на собствените си чувства, за да забележи, че и Риан водеше вътрешна борба.

— Да, наистина — съгласи се тя, дръпна се от него и скръсти ръце пред гърдите си.

— Студено ли ти е?

Как може да ми е студено, идеше й да изкрещи, ала се овладя и излъга:

— Съвсем малко.

— Може би трябва да влезем вътре.

— Може… — Риан се обърна към къщата, но Хю я спря.

— Добре ли си?

„Дали съм добре? Разбира се, че не съм! Сърцето ми ще изхвръкне, ръцете ми се изпотяват и до болка ми се иска да се любим… Как искаш да съм добре?!“. Думите бяха на върха на езика й, ала тя не можеше да си позволи да ги изрече. Той я желаеше, сигурна бе в това, обаче очевидно по-добре контролираше чувствата си. Риан някак не можеше да си представи да каже: „Вземи ме, твоя съм“. Освен това едва ли мястото и времето бяха подходящи — тук на терасата, когато Джудит и баща му бяха вътре.

Като се замисли, тя осъзна, че през цялото време, което бяха прекарали заедно последните седмици, нямаше нито един удобен случай да се любят след вечерта в неговата къща. Не можеше да не се запита защо. Дали Хю се мъчеше да даде на връзката им време да се развие, или се отнасяше с нея като с малолетна, понеже я възприемаше като сляпа и безпомощна? Пред нея твърдеше, че не познава по-малко безпомощен човек от нея, ала дали наистина го мислеше? Ако се опитваше да не избързва с отношенията им, защото много държеше на тях, това беше едно, но ако се боеше да не се възползва от нея, защото бе сляпа… Е, това бе нещо съвсем различно.

— Риан?

Тя се обърна към него и успя да се усмихне.

— Добре съм.

— Не, не си добре. Нещо те тревожи! — Той я прегърна отново. — Моля те, кажи ми какво има…

Вниманието й бе изцяло погълнато от дълбокия му нежен глас и от начина, по който телата им се допълваха. Чувстваше се толкова добре в прегръдките му, как можеше да е грешно да му каже, че иска да се любят? Не беше грешно, разбираше го със сърцето си. Просто не можеше да се реши да произнесе думите, поне не и докато все още имаше въпроси без отговори.

— Извинявай, Хю, аз…

— Джудит ме изгони от кухнята — оповести Уеб до тях на терасата. — Риан, щом свършиш сценария, искам да доведеш тази жена в моя залив. Ще прекараме няколко дена на борда на „Мери Ан“. Там ще мога аз да й заповядвам.

Риан се засмя малко насила, отдели се от Хю и пристъпи към баща му, благодарна, че ги прекъсна.

— Не знам, Уеб. От това, което чух тази вечер, ми се струва, че можеш и сам да се справиш с Джудит. Мисля, че няма да ти се наложи да демонстрираш капитански авторитет.

— Властна натура е тя… — Уеб погледна към сина си. — Джудит направо ми каза, че е време да си ходим, за да може Риан да почине.

Хю я погледна нерешително. Разкъсваше се между желанието да изясни нещата между тях и да я остави да си легне. Умората, изписана на лицето й, прекрати колебанията му.

— Добре, татко. Тръгвай към колата, аз идвам веднага.

Уеб благодари на Риан за вечерта и с бащинска целувка й пожела лека нощ, след това отново изчезна в къщата.

— Риан… — Хю хвана ръцете й. — Ще довършим разговора си по-късно, нали?

— Разбира се! — Тя се усмихна, докосна устните му, след това своите. — Благодаря ти, че дойде тази вечер.

— Не бих си пожелал да бъда другаде. Ще ти се обадя през седмицата и ще обядваме заедно някъде.

Риан кимна.

— Ако Уеб не възразява, ще се опитам да взема и Джудит, и да отидем четиримата.

— Едва ли може да възрази!

Минаха през къщата, хванати за ръка. На входната врата той с нежелание я целуна за лека нощ.

Когато Хю си тръгна, тя се опита да помогне за разчистването, но Джудит заяви, че няма нищо, което да не може да почака до сутринта. Риан се прибра в стаята си, където Аги спеше дълбоко. Щом господарката й влезе, тя веднага се събуди.

Риан я изведе за последен път тази вечер, след това бързо се съблече и легна.

Чувстваше се уморена, всъщност почти изтощена, ала сънят не идваше. Мислеше за Хю, за целувката му и се чудеше още колко ли самотни безсънни нощи ще преживее.