Кони Бенет
Сподели с мен светлината (5)

Четвърта глава

Докато Хю работеше, Риан се зае с бъркотията, която бе оставила в кухнята, а Джудит се оттегли в кабинета, като мърмореше под носа си не особено ласкателни слова за мъжете изобщо.

Той удържа на думата си. Проверката му отне доста дълго време и докато свърши с къщата, Риан вече бе приключила с бюфета. Но покрай трополенето на тенджери и тигани не го чу как идва и когато Хю се обади от вратата на хола, тя подскочи от уплаха.

— Здрасти. Свърши ли с пренареждането?

Риан притисна ръка към бясно блъскащото си сърце.

— Ти да не си индианец? Как можа да слезеш толкова безшумно по стълбите?

— Извинявай, ако съм те стреснал.

— Не се извинявай! Ала ако продължаваш така, ще ти вържа звънец на врата… А сега дали ще мога да те изкуша с чаша кафе?

— Звучи добре!

Докато търсеше кафеник, Риан чу как той отиде до края на бара и измъкна един стол.

— Е, как е алармената инсталация — в ред ли е? — попита тя и насочи вниманието си към кафето.

— Можеш да бъдеш спокойна, в доста добро състояние е.

Риан се обърна към него и присви иронично очи.

— Не знам защо, но не ми харесва как звучи „доста добро“.

— Не се безпокой, не е нищо особено — засмя се Хю. — Системата работи добре, с изключение на западния прозорец в спалнята и вратата към горния етаж. Датчиците там не са достатъчно чувствителни и трябва да се сменят, това е всичко. Ще се обадя на бюрото и ще помоля да изпратят някой. Бих могъл и аз да го направя, ала те малко се обиждат, ако някой външен човек се рови в тяхната апаратура.

— Наистина няма нужда, Хю. Вече направи повече, отколкото е необходимо. Аз ще им се обадя по-късно и ще ги повикам.

Той понечи да възрази, че за него това не е проблем. Знаеше, че може да минат няколко дни, докато от бюрото изпратят някого, освен ако малко не ги попритиснат. Но упоритият поглед на Риан го спря. Тя бе независима жена, която заради самотата си трябваше прекалено често да разчита на другите, затова настояваше да върши колкото може повече неща сама. Усети, че уважението му към нея нараства още повече.

— Добре — съгласи се Хю неохотно. — Ала ако имаш някакви проблеми, обади се. Собственикът ми е приятел и ми дължи някоя и друга услуга.

Докато говореха, той я гледаше като хипнотизиран как с лекота наля по равно кафето в чашите, без да разсипе нито капка. Човек можеше да се досети, че не вижда единствено по начина, по който се движеше — бавно, с протегната напред ръка. Докосна с нея бара и внимателно постави чашата пред Хю, като преди това провери дали мястото е празно.

— Благодаря!

— Моля… — Риан се върна за другата чаша. — Кафето не е толкова хубаво, колкото го прави Джудит, но става за пиене.

— Секретарката ти е много…

— Груба?

— Бих казал „всяваща респект“ — усмихна се той.

— Защо не си опиташ късмета в дипломацията? — пошегува се тя. — Не приемай отношението й като лично. Просто по този начин държи света на безопасно разстояние от себе си. След време свикваш с поведението й.

— На теб явно ти се налага. От Дъг останах с впечатление, че те двамата не се разбират много.

— Тази вражда е само за пред хората — махна нехайно с ръка Риан. — И двамата толкова се грижат за мен, че все не могат да се разберат кое е за мое добро и кое не е… — Тъй като не личеше Хю да бърза, тя смени темата. Искаше да научи нещо повече за него. — Разкажи ми по-подробно за работата си. Някак не се връзваш с образа на свадливия стар частен детектив, който работи в мрачно бюро. С какви случаи се занимаваш?

— О, най-обикновени. Някой и друг развод, но най-вече системи за сигурност и промишлен шпионаж. Имам специалист по компютри, който се занимава с компютърни кражби, и хора, които поддържат охраната на няколко големи фирми в страната.

— Значи пътуваш много?

— Случва се — съгласи се той. — Достатъчно, за да ми е по-евтино да имам собствен самолет.

— От думите ти всичко изглежда много прозаично…

— Повечето време наистина е така.

Риан продължи да го отрупва с въпроси за работата му и накрая го принуди да признае, че понякога има необикновени и дори опасни случаи. Хю не беше първият частен детектив, с който се срещаше, ала тя бързо разбра, че бе един от най-интересните.

Вниманието й бе донякъде привлечено от нещата, които той разправяше, но жената в нея бе изцяло погълната от начина, по който ги разказваше. Гласът му бе дълбок, почти хипнотизиращ, топъл и внушаващ доверие. Откакто бе останала без зрение, Риан се бе научила да разбира от гласовете онова, което искаше да знае за хората. Доверяваше се на интуицията си за гласове — и какво казват, и какво не казват. Гласът на Хю Макена я привличаше.

Джудит бе подхвърлила, че прилича на Квазимодо и тя не се съмняваше, че е много хубав мъж. Съдбата понякога си правеше лоши шеги и Риан го знаеше от собствен опит, ала просто нямаше да е честно външността на Хю да не подхожда на гласа му.

— Е, сигурно те отегчих до смърт — рече той, когато тя за малко замълча.

— В никакъв случай! Опитваш се да го омаловажиш, но наистина живееш много вълнуващо! — Риан стана. — Искаш ли още малко кафе?

— Само половин чаша, моля… — Хю постави чашата в протегнатата й ръка и се загледа. Тя отново наля кафето с изненадваща лекота и преди да се усети, я попита: — Как го правиш? Не, чакай, извинявай… Беше много нетактично от моя страна…

Не можеше да повярва, че бе казал нещо, без да се замисли. Свикнал бе внимателно да преценява всичко, преди да заговори. Ала Риан Къркланд му действаше по някакъв странен начин…

Тя разбра, че е смутен и че не е свикнал да се смущава. Но вече се бе научила да разсейва неудобството, с което хората задаваха такива естествени въпроси.

— Не ставай глупав, Хю! Питай каквото искаш. Аз не мога да се преструвам, че не съм сляпа, а ти не можеш да се преструваш, че не забелязваш.

— Е, добре, как го правиш?

Риан усети нотката на облекчение в гласа му.

— Предполагам, по същия начин, както ти си се научил да слизаш безшумно по тези скърцащи стълби. С много упражнения и като усвоиш начина. Първо, знам точно колко кафе излиза от чучура и колко се събира в чашата. Освен това усещам с пръсти докъде се е затоплила чашата. Ала любимият ми начин е просто да слушам. Всеки съд има един кух звук, когато е празен, а когато го пълниш с течност, звукът става по-плътен. Опитай някой път с чаша вода, но ако не искаш да се изложиш, съветвам те първите няколкостотин опита да правиш без публика.

— Ще опитам — обеща той.

Тя се върна с кафетата.

— Имаш ли някакви други въпроси?

— Дори и лични?

Гласът му бе по-тих и сериозен. Риан бе чувала този тон много пъти и добре знаеше какво ще последва.

— Как ослепях ли? — попита тя вместо него.

— Да.

— Какво ти каза Дъглас?

Чу го как се размърда на стола, преди да отговори.

— Спомена само, че си била журналистка, докато си ослепяла при някакъв нещастен случай преди пет години… — Мразеше се, че лъже, ала инстинктивно чувстваше, че Дъглас е прав. Риан нямаше да е доволна, ако разбереше, че той знае цялата й трагична история. Всъщност се страхуваше, че ако разбере, може да се отдръпне от него, а това определено не му се искаше. Нещо в нея го привличаше като магнит. Хю винаги бе харесвал силни, независими, умни жени и му се искаше да я опознае по-добре.

Тя се облегна назад, кръстоса крака и старателно покри с роклята синините си. Трябваше й малко време, за да прецени какво да му каже. Имаше няколко истории — за всякакви случаи. Единственото, което трябваше да реши, бе дали да разправи кратката историйка като за коктейли и случайни запознанства, или варианта от вестниците, който бе страшен, но не ужасяващ. Имаше, разбира се, и неподправена истина — чувството, че ще умре, изгарящата болка от куршума на Вталения в рамото й, дългото и мъчително възстановяване. Обаче никой не бе чувал неподправената истина и едва ли някой щеше да я чуе. Това бе един неумиращ кошмар, който се повтаряше безкрайно в главата й и който не можеше да сподели с никого. В този случай съкратената версия й се стори неподходяща, затова се спря на нещо средно между вариант едно и две.

— Това всъщност се случи, когато си пъхах носа, където не му беше мястото — подзе Риан. — Следях един тип, от който се интересуваше полицията, а друг от неговата глутница не беше доволен, че видях как извърши убийство. Докато се опитвах, да се измъкна по-бързо, се изхлузих през парапета на горния етаж на склада. Сигурна съм, че останах жива само защото паднах на главата си, а тя е много дебела.

— И от падането ослепя?

— Ъхъ… — Тя посочи главата си. — Увреждане на очния нерв.

Каза го спокойно, без самосъжаление или обвинение към някого, сякаш съобщаваше най-обикновен факт. Той познаваше жени, които говореха по-трагично за счупения си нокът, отколкото Риан за слепотата си. Това маска ли беше? Как можеше да не страда?

— Хванаха ли го? — Хю, разбира се, знаеше отговора, ала тя не знаеше, че той го знае и ако не я попиташе, щеше да й се стори подозрително. Освен това искаше да чуе историята от нея, за да разбере дали вече бе превъзмогнала трагедията, както изглеждаше.

— Не. Полицията знае добре кой е, но аз никога по-рано не съм го виждала и не могат да направят нищо. Описанието на Вталения, което бих могла да им дам, би подхождало за още един милион души в Чикаго.

— Вталения? Това ли му е името? — хвана се Хю за малкото, което не бе научил от Дъг.

— Не, не се казва така! — засмя се Риан. — Така го нарекох, защото носеше втален костюм, а после свикнах с това име. — Тя обърна глава настрани и той осъзна, че не бе толкова спокойна, колкото се опитваше да изглежда. — Знам, че звучи глупаво, ала ми е по-лесно да го наричам Вталения, отколкото с истинското му име.

— Защо?

Риан сви рамене.

— Някъде в Чикаго има един човек, който щеше да спи много по-спокойно, ако бях мъртва. Аз никога няма да си върна зрението, но той не е сто процента сигурен в това. По някакъв начин все още съм заплаха за него.

— И затова ли мислиш за него в минало време и го наричаш с името, което си му измислила — защото така ти се струва, че е по-малко… истински ли?

— Точно така! — Тя отново се обърна към него, изненадана, че толкова бързо бе разбрал какво мисли и как се чувства. — Е… Други въпроси, или вече съм те потиснала достатъчно?

— Само още един… Засега — Начинът, по който го каза, означаваше, че щом има „засега“, трябва да има и „по-късно“. Странно, ала тази мисъл й хареса много повече, отколкото би искала. — Защо носиш очила?

Любопитството в гласа му бе толкова явно, че Риан не можа да се въздържи и се разсмя.

— Филодендрони — обясни тя и зачака неизбежната изненада.

— Филодендрони? Какво общо…

— Помисли! — настоя Риан. — Къде стоят обикновено филодендроните и другите досадни цветя в саксии?

Хю бе сигурен, че има някаква връзка между нейните очила и цветята в саксии, но не можеше да я види.

— Не знам… В къщи, в ресторанти, на много места.

— А къде в къщите и ресторантите? — подсказа тя.

— Върху масите, във висящи саксии… Аха! — Най-после му стана ясно и се разсмя.

— Точно така! — засмя се Риан с него. — Когато излязох от болницата и се спъвах във всичко, реших да се върна вкъщи. Представях си, че ако не друг, то поне близките ще ми съчувстват и ще ми позволят да тъна в самосъжаление. Обаче леля ми, която ме отгледа след смъртта на родителите ми, бе на друго мнение. А тя имаше цветя — десетки цветя, които висяха отвсякъде. В къщата й се движех като в лабиринт. Никога не знаех кога някое клонче ще се протегне и ще се забие в очите ми.

— Искаш да кажеш, че леля ти не ги свали? — възмути се той. Не можеше да си представи, че някой може да се отнесе толкова жестоко към жена, която е преживяла такава травма. Чудеше се също какво ли се бе случило с родителите й, но му се стори, че не е моментът да пита.

— Напротив! Остави ги, където си бяха и ми каза, че трябва да свиквам. Когато накрая не издържах и се развиках, че ако не ги махне, ще ги изпочупя със собствените си ръце, тя спокойно ме попита: „Така ли смяташ да живееш отсега нататък, Риан? Да караш целия свят да се променя, за да ти е удобен, или да се промениш самата ти и да се научиш как да живееш в него?“. На следващия ден започнах да нося очила — отначало тъмни, ала после се сетих, че така много приличам на типичен слепец с тояжка и ги смених с обикновени очила с нечупливи стъкла. Но мисля, че тук, в Лос Анджелис, ще трябва да мина пак на слънчеви очила. — Двамата се засмяха. Риан се наведе доверително напред, сякаш щеше да разкрие някаква тайна. — Ако не си забелязал, светът е пълен със засади. Когато най-малко очакваш, пред теб се изпречва висящо цвете, неподстриган жив плет, стърчащ клон, отворена врата…

Или човек, който иска да те убие, добави той наум, като се опита да потисне чувството на съжаление, което тя не би харесала. На глас каза:

— Значи тренираш самоотбрана срещу засади…

— Точно така.

Бе облегната на масата, лицето й излъчваше жизненост и ведрина. Хю не можа да устои на желанието да хване ръцете й.

— Ти си забележителна жена, Риан Къркланд! — каза той тихо.

Риан усети силата и топлината на твърдите му длани, чу ги и в гласа му. За момент се обърка. Тя често се шегуваше на тема мъже, най-вече за да дразни Джудит. Ала повече от пет години не бе позволявала на мъж да се доближи до нея толкова, че да може да я докосне. Е, Дъглас и един-двама журналисти, с които поддържаше връзки, от време на време я прегръщаха или потупваха по рамото. Но Риан знаеше, че може да им вярва и нямаше нищо против такава непреднамерена близост.

Обаче сега бе различно. Хю Макена й беше напълно непознат. Независимо колко приятелски се държеше с него, дълбоко в себе си тя знаеше, че всеки непознат би могъл да бъде Вталения. Той можеше да дойде, да завърже разговор, да се посмее на шегите й… и да й пръсне черепа, без дори Риан да разбере, че мъжът, който изпълва сънищата й, е нейният убиец.

Този страх и инстинктът за самосъхранение бяха нейни постоянни спътници вече пет години. Бе си създала навик да не остава насаме с непознати. С времето тревогата намаляваше, но навикът й бе станал втора природа. С Хю не беше толкова предпазлива само защото Дъглас му имаше пълно доверие и го бе внушил донякъде и на нея. Пак заради Дъглас очакваше, че ще хареса Хю, а и нямаше нищо против да посънува страхотния му глас, напомнящ старо уиски. Ала когато я докосна, сърцето й заби по-бързо, защото това докосване й харесваше… Не, за такова нещо и дума не можеше да става! Той просто я съжаляваше, а съжалението бе нещо, което Риан не понасяше. Настръхнала, тя рязко издърпа ръцете си и се нахвърли върху него:

— Какво точно ме прави толкова забележителна, господин Макена? Това ли, че мога да правя фокуси и да сипвам кафе, без да приличам на глупак? Или фактът, че съм сляпа, а всеки слепец, който не се е свил да плаче в ъгъла, трябва да бъде похвален? С какво по-точно съм забележителна?

Хю разбра, че бе направил грешка в момента, в който хвана ръцете й. Усети как тялото й се напрегна — това бе инстинктивният й страх от непознати. Съжаляваше за действията, но не и за думите си. Независимо дали го знаеше или не, независимо дали бе сляпа или не, Риан Къркланд наистина беше забележителна.

— Това, което те прави особена, е начинът, по който стопляш стаята, когато се усмихваш — отговори той спокойно. — И фактът, че си преживяла толкова много и си оцеляла, без да загубиш тази топлота. Много извинявай, ако съм те обидил.

Бе толкова искрен, че тя не можеше да продължи да се сърди.

— Не, Хю, ти извинявай! — продума Риан след моментно мълчание. — Обикновено оставям лаенето за Аги, а хапането за Джудит. Нямаше нужда да ти отхапвам парче кожа.

— Не се бой — успокои я той със смях. — Кожата ми е толкова дебела, колкото твоята глава.

— Да пробваме ли? — прие шегата тя и протегна ръка. — Дай си чашата да ти сипя още едно кафе за из път…