Кони Бенет
Сподели с мен светлината (4)

Трета глава

Смях? Хю приближи до вратата и се огледа. Някой в къщата на Риан Къркланд определено беше развеселен от нещо. Смехът продължаваше и макар да не му се струваше особено музикален, със сигурност бе заразителен и той просто не можа да не се усмихне.

— Няма нужда да се чудя дали има някой — промърмори си Хю, — а дали този някой е с всичкия си.

Натисна звънеца и отново чу смях. Зачака. Вече протягаше ръка да позвъни отново, когато вратата най-после се отвори и две подозрителни очи го огледаха осъдително, сякаш искаха да го накарат да се почувства виновен, че се е осмелил да позвъни. Не бе възможно смехът да е излязъл от тези строго стиснати устни. Това трябваше да бе Джудит. Не приличаше на снимката.

Той изобрази най-впечатляващата си усмивка.

— Госпожа Тримейн?

— Да.

— Идвам при Риан Къркланд. Аз съм Хю Макена.

Тя го разгледа безстрастно.

— Можете ли да го докажете?

— Разбира се!

Някъде зад вратата кискането затихваше. Хю се усмихна въпросително, но госпожа Тримейн остана невъзмутима. Той извади от вътрешния си джоб тънък портфейл. Като погледна надолу, видя, че десният й крак здраво подпира вратата. Никой не можеше да мине неканен покрай тази дама, без да й счупи крака. Страхотна жена наистина! Риан Къркланд сигурно никога не се занимаваше с досадни разносни продавачи.

Джудит взе портфейла и внимателно разгледа шофьорската му книжка и разрешителното му за детективска работа.

— Минах ли проверката? — попита Хю добродушно.

Тя отстъпи крачка назад и отвори вратата по-широко.

— Закъсняхте!

— Да, извинявам се… — Той продължи да се усмихва. — Бях излязъл и ме хвана задръстване на булевард „Вентура“…

Това бе твърде много за Риан. Едва потиснатият смях избухна отново. Хю влезе в стаята и видя как тя с една ръка държи каишката на кучето, а другата притиска към устата си.

— Нещо смешно ли казах? — попита той сухо.

Риан усети, че се изчервява от смущение.

— Извинявайте — успя да каже накрая. — Всъщност… — Най-после смогна да се овладее. — Просто преди малко Джудит ме разсмя. Моля да ме извините. Аз съм Риан Къркланд… — Тя пристъпи напред и протегна ръка към гласа, който на живо звучеше още по-съблазнително.

— Радвам се да се запозная с вас! — Хю прие ръката и устоя на изкушението да я задържи малко повече, отколкото бе необходимо. И Риан не приличаше на снимките, които му бе изпратил Дъглас. Красивите черти бяха същите и очите бяха точно толкова яркосини, но нито една снимка не можеше да улови лъчезарната й усмивка и заразителния й смях. Риан Къркланд бе като току-що отворена бутилка шампанско — искряща и красива. Само от един поглед той имаше чувството, че тапата от шампанското го е ударила право между очите.

С огромно нежелание пусна ръката й. Моментално на нейно място се появи въодушевеният мокър нос на златистото куче. Винаги готова за ново запознанство, Аги се хвърли към него и Риан силно дръпна каишката.

— Не! — изкомандва тя тихо, но рязко. — Долу, Аги!

— Няма нищо — обади се Хю. — Аз обичам кучетата.

— Шшт! Тихо, да не чуе, иначе никога няма да се отървете от нея — предупреди го Риан. — За разлика от Джудит, Аги не знае думата „чужд човек“.

— Много е красива!

— Благодаря. Въпреки излишния й ентусиазъм, Аги е чудесна. Не знам какво щях да правя без нея…

Зад гърба му Джудит, все още до вратата, изрази мнението си по този въпрос с гръмко изсумтяване, на което Риан не обърна никакво внимание.

— Защо не седнете, Хю? Аз ще завържа малкото чудовище, за да не ви безпокои. Повярвайте, скоро ще ми благодарите за това.

— Доверявам се на вашия опит — усмихна се той и тръгна към дивана.

Риан го изчака да седне. Точно определи по звука къде е и си избра място на противоположния край. Завърза каишката за облегалката и Аги, след като обмисли за миг това ново ограничение, накрая седна върху крака й. Когато цялата компания се настани удобно, Риан отново насочи вниманието си към госта.

— Ще пиете ли кафе? Сигурна съм, че Джудит с удоволствие ще ни направи.

Хю хвърли бърз поглед към секретарката и реши, че Риан съвсем не е познала.

— Не, благодаря.

— А аз благодаря за посещението — усмихна му се тя. — Имам чувството, че Дъглас Съдърланд ви е излъгал да се отнасяте към мен като към някаква много важна персона.

— Не е точно така, обаче ми даде да разбера, че ако не се погрижа да се настаните добре, ще каже на баща ми, че съм лошо момче.

— Съвсем в неговия стил — засмя се Риан. — Двамата с баща ви са стари приятели, нали?

— Преживели са заедно Втората световна война. Двамата всяка година се събират на риболов да си припомнят десанта в Нормандия.

— Спомням си летните отпуски на Дъглас, докато работех в „Игзаминър“. Винаги се връщаше много почернял и с по една страхотна рибарска история, на която би завидял и Хърман Мелвил.

— Трябва да чуете баща ми. Никой не може да разказва рибарски подвизи като Уеб Макена.

— Вярвам ви… — Заради удоволствието да слуша гласа му тя би го разпитвала още за семейството му, но се чувстваше виновна, че отнема от ценното му време и не й беше удобно. — Дъглас ми каза, че сте частен детектив. Спомена също, че сте специалист по монтиране и поддръжка на алармени инсталации.

— Занимавам се и с такива неща…

— Е, благодаря ви за готовността да проверите инсталацията, която наследих тук. Опитах се да обясня на Дъглас, че няма смисъл да ви безпокоя, ала той настоя да ви се обадя.

— Радвам се, че ви е накарал — увери я Хю. — Повярвайте ми, за мен не е никакъв проблем. Сигурно той ви е казал още, че живея съвсем близо.

— Да. Стори ми се страшно удобно — пошегува се Риан. — Като взема предвид и факта, че негова приятелка от Чикаго използвала връзките си да ми помогне да наема тази къща, бих казала, че нещата са нагласени.

— Мислите, че Дъг се прави на сводник? — попита Хю с кисела физиономия. Единственото, което го изненада, бе, че досега не му бе хрумнала тази възможност. А от внезапната сянка, която премина през лицето на Риан, бе ясно, че точно тази мисъл и на нея не й бе идвала наум. Очевидно не й стана приятно, но бързо се овладя и успя да се усмихне.

— Не, всъщност мислех, че пак се прави на мой настойник. Понякога е толкова прекалено грижовен, че ми иде да го удуша. Съвсем в негов стил е да наеме следовател, който да ми ходи по петите…

Хю се засмя, ала я поздрави наум. Очевидно тя бе проницателен психолог. Той внимателно смени темата.

— Вчера по телефона споменахте, че собственикът на къщата е абонат на службата за охранителни системи в Малибу.

— Да. Преди да замине за Европа, господин Рестън ми изпрати подробни указания за тази система — отговори веднага Риан, но забеляза, че преходът му бе малко рязък. Очевидно бе права — Дъглас наистина бе наел Хю Макена за неин пазач. Трябваше да направи нещо, и то бързо. Ала за момента щеше да играе ролята си и да види докъде ще стигне играта. Тя се усмихна безгрижно: — Упражнявах се да включвам и изключвам системата и трябва да ви кажа, че съм наистина впечатлена от хората, които следят сигналите. Отнасят се към мен със забележително търпение, всичко ми прощават. Има си определени предимства човек да е сляп. Може и да ме мислят за идиот, ала не смеят да ми го кажат в лицето.

Той се засмя съвсем на място, но Риан можеше да се закълне, че смехът му бе малко нервен. Бе установила, че в началото винаги е така. Докато я опознаят, хората никога не бяха сигурни дали не изпитва самосъжаление.

— Помните ли наизуст номера на службата за сигурност? — попита Хю.

— Да — потвърди тя. — Ако ми трябва полицията или бърза помощ, звъня на деветстотин и единадесет.

— Добре… — Погледна я и се зачуди дали усеща, че той отвръща на закачливата й лъчезарна усмивка. Лицето й бе обърнато точно към него и очите им понякога се срещаха. Почти бе забравил, че е сляпа. — Трябва да ви кажа, Риан, че тази охранителна система е една от най-добрите…

— Радвам се да го чуя!

— Единственият проблем е, че датчиците много бързо излизат от строя заради морския въздух. Сигурно сте забелязали, че повечето от къщите тук са съвсем близо до океана и непрекъснато ги засипват пясък и сол. Ще проверя всички датчици в къщата и извън нея и ако има някаква повреда, службата за сигурност ще прати техник да я поправи.

— Благодарна съм ви за помощта.

— Както ви казах, за мен това не е никакъв проблем.

Риан чу, че Хю става и го последва. Аги, която никога не оставаше назад, също скочи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — Щом зададе въпроса, Риан осъзна колко глупаво е прозвучал. Дори и да виждаше, все едно нямаше никаква представа как може да му помогне.

Според Хю обаче въпросът съвсем не бе неуместен или поне с нищо не показа, че мисли така.

— Няма нужда. Наистина е много лесно. Просто ще извадя инструментите от фургона и ще се обадя на службата за сигурност.

— Аз пък ще оставя Аги вързана за дивана, за да не ви досажда. Ако ви интересува кое къде се намира, попитайте Джудит — предложи Риан.

— Прекрасно! — Той тръгна към вратата, но насред пътя се спря. — Между другото, един от моите сътрудници, Мо Джонсън, е голям ваш почитател. Като разбра, че идвам тук, ме помоли да ви кажа, че според неговото скромно мнение детективските ви романи са едни от най-добрите днес. Каза, че описвате насилието толкова образно и реалистично, колкото никой друг.

За секунда приятната й усмивка угасна.

— Кажете му, че това е, защото съм виждала много насилие. Лично и отблизо.

В стаята се възцари напрегната тишина, ала преди тя да успее да се ощипе от яд, че се е изпуснала, Джудит се намеси:

— Вече е почти обед — съобщи тя. — Ще си свършите ли работата, или да сервирам и за вас?

Хю погледна секретарката. Лицето й бе войнствено намръщено, но очите й, приковани върху Риан, бяха изпълнени със загриженост, която вероятно не би позволила никой да види. Той реши, че много харесва госпожа Тримейн, въпреки грубото й поведение.

— Ще ми отнеме малко време, госпожо — обясни й Хю миролюбиво. — Моля ви, вършете си работата и не ми обръщайте никакво внимание.

— Лесно е да се каже — измърмори Джудит и му отвори вратата. — Като приключите отвън, позвънете. И внимавайте да не внесете пясък!