Кони Бенет
Сподели с мен светлината (18)

Седемнадесета глава

Риан се отпусна назад в мекия шезлонг на палубата на „Мери Ан“ и подложи лице на топлия бриз. Зад нея на мостика Джудит и Уеб спореха добродушно за нещо. В каютата Хю говореше по радиото с Мо и Бен, които бяха останали на брега и трябваше да проверят дали някой не е проследил кораба, след като напусна Торонто и се отправи към Мексиканския залив.

Последната седмица изглеждаше като цяла година. Снощи спа добре за пръв път, откакто започнаха нейните изпитания, и макар да знаеше, че спокойствието не може да продължи дълго, в момента се чувстваше наистина в безопасност. Благодарна за краткия отдих, тя остави мислите си да се люшкат заедно с корабчето.

Естествено, в ума й възкръсваха страховете от предишния ден, но не искаше да се задълбочава в тях. Предпочиташе да си спомни колко мило се държа снощи Уеб, когато синът му неочаквано се изтърси с доста внушителна компания. От гласа му Риан разбра, че горкият човек е капнал. Току-що се бе върнал след цял ден риболов, ала въпреки това посрещна сърдечно Риан и останалите.

Хю обясни положението и Уеб веднага разбра какво смята да направи синът му. Той набързо изпрати Риан и Джудит да спят в неговата стая, а след това почти цяла нощ урежда дванадесетметровото му корабче „Мери Ан“ да може да отплува преди изгрев-слънце. Всичките пет кораба бяха ангажирани за следващия ден, но след известни усилия Уеб успя да освободи „Мери Ан“ за тяхната „семейна разходка“, както той настояваше да я наричат.

И ето, сега бяха в залива и наоколо им нямаше нищо, освен километри океан. С изключение на Дъглас Съдърланд никой не знаеше къде е Риан, а човекът, който искаше смъртта й, мислеше, че успешно е отстранил заплахата. Тя си спомни вчерашната си мрачна шега по повод Деня на независимостта. По ирония на съдбата днес наистина имаше чувството, че празнува глътка свобода. Усмихна се на слънцето и се отпусна в шезлонга, приятно полюшвана от вълните.

Хю излезе от каютата и замря. Изтегната в шезлонга, Риан приличаше на котка, дремеща на припек. Косата й се спускаше на облегалката, а леката лятна рокля бе вдигната високо и откриваше дългите й стройни бедра. Бански костюм или шорти биха показвали много повече, ала начинът, по който роклята се издуваше и развяваше от бриза, бе далеч по-съблазнителен. Той усети почти болезнено желание и пристъпи към нея.

— Хю? — обади се тя, наведе главата си на една страна и му подари още по-добър изглед към прекрасното си тяло.

— Тук съм.

— Всичко наред ли е на брега?

— Тип-топ! Мо каза да ти предам, че е намерил отличен ветеринар, който да се грижи за Аги. Тя се чувства добре, но ужасно й липсваш.

Риан въздъхна. Горката Аги! Не можеха да я вземат на кораба. Щеше да страда без господарката си, обаче нямаше друг изход.

Хю застана зад шезлонга и повдигна брадичката й. Гласът му изтри от съзнанието й всички мисли за кучето.

— Ти си прекрасна илюстрация на теорията за удоволствието като смисъл на живота — прошепна той и се наведе да я целуне.

— Ммм… — Тя протегна назад ръка, прегърна го през врата и се отдаде на ласката. — Добре го правите, господине — промърмори доволно, когато целувките му продължиха по врата й.

— Това е, защото съм… вдъхновен — отвърна Хю между две целувки. Внезапен порив на вятъра вдигна роклята й още по-високо. Риан посегна да я дръпне скромно надолу, но той спря ръката й: — Не, не, точно така ми харесва! — После погали дългото й бедро, седна на облегалката на шезлонга и я притисна с омайваща целувка. Ръката му се плъзна по вътрешната страна на бедрото й и бавно тръгна нагоре. Въпреки сладостното чувство тя отскубна устните си:

— Хю, не… Джудит и баща ти…

— … са горе на мостика и не могат да ни видят. Ала ако се безпокоиш за приличието… — Без предупреждение той я хвана за ръцете, вдигна я и я издърпа на дългата пейка под навеса на каютата.

— Чакай малко! Бях решила да се пека — възрази Риан колебливо, когато Хю я сложи да легне на коляното му. Той обаче я прекъсна с целувка — не страстна, но и далеч не братска. Тя обви врата му с ръце и закачливото им настроение се изпари. Когато целувката най-после свърши, и двамата се задъхваха.

— Е… това определено беше… майсторско изпълнение… — подразни го Риан, щом успя да си поеме въздух.

— Не, това определено беше недостатъчно — поправи я Хю. — Мислиш ли, че на някой ще му направи впечатление, ако изчезнем в нашата каюта до края на деня?

— Защо? Искаш си наградата, че ми спаси вчера живота ли? — Тя усети как тялото му се сви като от удар. — Извинявай, само се пошегувах…

— А аз не желая да мисля за това — каза той рязко и обви ръце около нея, сякаш да я запази. — Като те видях в онзи коридор с гръб към пистолета на Ейс Кигън, стори ми се, че се сбъдва най-ужасният ми кошмар.

— И на мен така ми се стори, когато чух изстрелите.

— Мислех, че ще те загубя — прошепна Хю пламенно. — Кълна се, никога вече няма да се приближат толкова близо до теб.

Думите му бяха едно признание, че и двамата знаеха истината: изпитанието далеч не бе свършило. Риан облегна глава на рамото му.

— Как мислиш, докога?

Той не си направи труда да я пита какво има пред вид. Знаеше, че пита още колко спокойни дни ще имат, преди някой да разбере, че е жива. В Чикаго Дъг Съдърланд уреждаше погребална церемония, ала това нямаше да излъже никого за дълго. Средствата за масово осведомяване веднага съобщиха, че Риан Къркланд, известна като Райън Кърк, автор на криминални романи, е била убита от неизвестно лице в медицинския център в Лос Анджелис. Но пред толкова жадни за сензации журналисти рано или късно някой щеше да се изпусне, че новината за смъртта на Риан е била силно преувеличена. Прекалено много хора в полицията знаеха истината — като се започне от Вик Кофин и се стигне до полицайката, която изигра ролята на Риан на носилката.

— Не повече от два-три дни — отговори Хю накрая. Изобщо не му мина мисълта да й спести истината. През последната седмица поне десет пъти бе доказала, че може да понесе всичко. — А ако някой ни преследва, ще му трябват още един-два дни да открие, че сме тук, а не в Торонто. Дотогава ще сме отплували.

Тя се надигна и седна до него на пейката.

— Накъде? Не можеш да ме разнасяш насам-натам като куфар.

— Ще направя всичко, което е необходимо, за да те запазя жива и здрава.

— Това е прекрасно, Хю — посочи Риан към океана. — За пръв път от много дни се чувствам в безопасност, обаче не мога вечно да бягам. Все някога ще трябва да спра.

Ядосан от собственото си безсилие, той скочи и закрачи по палубата.

— По дяволите, какво друго можем да направим? Няма да позволя на това копеле повече да се доближи до теб!

Тя долови болката в гласа му. Дори и да се бе съмнявала, че значи нещо за него, съмнението й бе изтрито от тона му. Не искаше да отваря въпрос за онова, което обмисляше от няколко дни, но се налагаше. За доброто и на двамата.

— Значи може би трябва да помислим как да изчезна съвсем…

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Хю.

— Искам да кажа нова самоличност — фалшиво кръщелно свидетелство, измислена биография, кредитни карти на ново име, всичко — моята собствена програма за защита на очевидец. Риан Къркланд трябва да изчезне.

— Това не е решение. Не можеш сама да се криеш.

— Какъв друг избор имам? Не мога да живея така и не мога да искам от теб и Джудит да живеете така.

— Остави сами да решим какво можем.

— Хю…

— Не! Няма да говорим повече за това — отсече той решително. Мисълта, че ще я загуби, че ще я изпрати на заточение сама и безпомощна в някой непознат град му бе непоносима. Ако се стигнеше дотам, би направил всичко необходимо, но не би я пуснал сама. Би създал нова самоличност и за двамата и биха започнали заедно нов живот.

Това означаваше вечно криене, вечен страх. Колкото и да се опитваше да я накара да се почувства в безопасност, винаги щеше да остане сянка на страх. Хю не можеше да я обрече на такъв живот. Тя бе светло и красиво същество и той трябваше да намери начин да й осигури живот без криене.

Върна се на пейката, прегърна я и прошепна ласкаво:

— Друг път ще говорим за това. В момента нищо не те заплашва, така че нека просто се отдадем на удоволствието.

Риан кимна. И тя като него предпочиташе да се съсредоточи върху настоящето.

— Знаеш ли, че ти не си изпълни обещанието към мен?

— Какво обещание? — намръщи се Хю, въпреки че сърцето му заби по-бързо.

Риан опря ръце на гърдите му.

— Обеща ми снощи да спиш при мен, помниш ли? Хъркането на Джудит не беше съвсем същото.

— Не се безпокой, любов моя — разсмя се той. — Погрижил съм се за това. Заради Мо и Бен снощи при татко нямахме достатъчно място, но с удоволствие мога да ти съобщя, че днес такъв проблем не съществува. Голямата каюта е наша. Татко ще спи в капитанската каюта, а Джудит ще има собствена каюта срещу него.

— А какво каза Уеб за това разпределение?

— Одобри го, разбира се, обаче подхвърли, че според него трябва да се погрижа за честта ти. Дори предложи да направим сватба на кораба, а по-късно да я узаконим… — Хю говореше безгрижно, но като свърши, затаи дъх и се вгледа в лицето й.

Сърцето й се обърна. Тя обаче не позволи чувствата да се изпишат на лицето й. Усети топлота и нежност при мисълта, че ще принадлежи на този мъж, ще преживее живота си с него, докосвана от страстта му и обгърната от силата му. За момент си представи живота си с Хю и децата им толкова ведър и радостен, че бе почти непоносимо красив.

Ала той само се шегуваше и не подозираше, че неволно бе налучкал най-голямото й, но недостижимо желание. Имаха уговорка да не се обвързват. Знаеше, че не е безразличен към нея, обаче това не значеше, че я обича достатъчно, за да иска същия живот, за който тя така глупаво копнееше. Ако сега покажеше чувствата си, Хю щеше просто да я съжали. Разбира се, нямаше да я отблъсне направо — бе твърде деликатен, за да я остави без почва под краката в този кошмар. Ала щеше да се отдръпне от нея. На мястото на топлото чувство между тях щеше да дойде съжаление, а тя нямаше да може да живее с него. Успя да се усмихне подигравателно:

— Надявам се, веднага си го отказал от подобни идеи…

— Не — отговори той малко рязко. Не успя да прикрие болката си. Риан все още смяташе, че връзката им е временна. Опасността за живота й объркваше всичко, но не променяше нейното отношение към него. Ако по някакво чудо това изпитание свършеше утре, тя щеше да сглоби парчетата на живота си и да продължи без него. Хю отчаяно помисли, че щеше да му е по-лесно да я опази жива, отколкото да я убеди, че няма намерение да прекара остатъка от живота си без нея.

— Хю! Какво има? Нещо не е наред ли? — Промяната в настроението му бе осезаема.

За момент той помисли дали да не й каже какво точно не е наред. Ала нямаше право да я натоварва допълнително. С върховно усилие на волята се отпусна и каза безгрижно:

— Всичко е наред, миличка, обаче мисля, че трябва да отида на мостика и да видя дали татко се е сетил, че е време за обед. Ако остана още малко, съвсем ще забравя за храната.

Риан прие очевидната лъжа и го отпрати с думите, че умира от глад. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не се лъже. Нещо го бе наранило жестоко. А може би просто съжаляваше, че бе споменал за думите на баща си. Или бе прочел мислите, които тя се опитваше да скрие от него? Дали не бе видял в невиждащите й очи, че го обича повече, отколкото и двамата биха желали?

Под командата на капитан Макена двамата с Хю приготвиха обеда. Успяха да се сработят въпреки ограниченото пространство и неудобствата, свързани с нейната слепота. Риан бе посветила сутринта на изучаване на кораба и можеше да се движи сравнително уверено, но от непрекъснатото люшкане понякога губеше ориентация. За щастие, нямаше нищо чупливо, а всички мебели бяха здраво заковани за палубата, така че единствените неприятни последици бяха синините по краката й.

След обеда Уеб предложи да я научи да лови риба. Завърза я с колан в един от шезлонгите и донесе въдицата. И той, и Хю се впуснаха в безкрайни указания какво да прави в случай на успех, ала когато въдицата се огъна и нещо много голямо започна да се дърпа, тя забрави всичко. От дългите часове с кучето ръцете й бяха заякнали и Риан упорито се бори, но накрая рибата победи.

— Отиде си! — проплака тя, обаче кратката схватка бе много забавна и Риан обърна поруменялото си лице към Хю. — Риба тон ли беше, казваш? Колко беше голяма?

— О, поне шест метра! — отговори той развеселен.

— Не, аз бих казал седем метра — поправи го Уеб. — А може би дори осем.

— Стига сте се занасяли — обади се Джудит от мостика. — Къде сте виждали толкова голяма риба тон?

— Колко беше голяма всъщност? — обърна се Риан към нея.

— Най-много три метра.

— Ето на кого може да се вярва!

— Те не са виновни — оправда ги великодушно Джудит. — Един мъж никога не може да каже колко е голяма една риба, дори ако от това зависи животът му.

Уеб се почувства оскърбен от обидата и я подгони. Риан и Хю се засмяха, а когато всички се успокоиха, започнаха да убеждават Джудит да опита да хване нещо. Тя обаче предпочиташе да остане на руля. Носеше се из залива и непрекъснато се оплакваше, че другите си губят времето. Освен това, започна да разсъждава на глас какво щяха да правят с тази огромна риба, ако я бяха хванали? Едва ли би била приятна компания през следващите два-три дни на кораба.

— Нямах представа, че Джудит може да управлява кораб — забеляза Риан замислено.

— О, разбира се! — отговори Уеб. — Тя е стар морски вълк. Покойният й съпруг е бил запален рибар. Имали са десетметрова яхта в Мичиганското езеро и през година идвали до Флорида на океански риболов.

Риан се обърна към него озадачена. Познаваше Джудит от години, ала никога не бе чувала за това. А пък Уеб Макена, който се бе запознал с нея една преди две седмици, очевидно знаеше целия й живот. Риан се чудеше дали да се смее или да се обиди.

— Да — продължи Уеб, — вашата госпожа Тримейн е страшна жена. Цял ден ми обяснява как мога да получа двойни доходи извън сезона.

— Наистина ли? — Хю погледна баща си с една прикрита усмивка. — За това ли спорите от сутринта?

— Разбира се! Не мога да я оставя да мисли, че знае всичко, нали така? Жената трябва да си знае мястото.

— А къде точно я мястото на една жена? — наежи се Риан.

— Там, където иска да бъде — отвърна Уеб и всички се разсмяха.

Отново се заеха с риболов. Рибата тон на Риан изглежда беше прекалено умна, за да се хване втори път на въдицата, а сигурно бе предупредила и всичките си приятелки да не идват насам и малко преди залез се отказаха. Докато Хю и баща му приготвяха вечерята, Джудит намери тесте карти и им прикрепи знаци на азбуката за слепите. След вечеря Уеб донесе чипове за покер и в следващите няколко часа Джудит ги обра всички.

— Слава богу, че не играем за пари — изръмжа Уеб, хвърли един от последните си три чипа в банката и погледна намръщено към Джудит, която размесваше картите като изпечен комарджия. — Иначе досега тази жена щеше да е спечелила „Мери Ан“ и останалата ми флотилия.

— Между другото, отдавна исках да те питам на кого е кръстен кораба? Мери Ан някоя стара любов ли е? — попита Риан.

— Е, всъщност… — започна Уеб, но Хю припряно го прекъсна.

— Изобщо не е интересно. Това е една много скучна история.

Риан веднага разбра, че историята сигурно не е скучна.

— О, на мен ми е много интересно. А на теб, Джудит?

— Страшно! — веднага отговори тя и демонстративно остави картите. — Бих дала всичко да разбера какво крие Хю.

— Както той ви каза, не е нещо особено — засмя се Уеб. — Виждате ли…

— Татко! — повиши глас Хю, ала баща му се направи, че не го чува.

— Всъщност Хю измисли името. Когато купих кораба, той беше тук с мен по време на лятната си ваканция и много настояваше да го кръстим „Мери Ан“.

— Аха! — нахвърли се Риан върху Хю. — И все пак, коя е Мери Ан? Детската ти любов ли?

— Не!

— А коя тогава?

— Една корабокрушенка от кораба „Гилигън Айлънд“! — почти извика той. — Сега доволни ли сте?

Риан притисна устата си с ръка, но не можа да задържи смеха си. Джудит и Уеб се присъединиха към нея и скоро всички, освен Хю се смееха със сълзи и се задъхваха.

— Радвам се, че ви е толкова весело — ядоса се той. Раздразнението му ги развесели още повече. Хю хвърли картите, стана и извади една бира от хладилника. — Иска ли някой нещо, докато съм станал? Днес заведението има специална отрова, горещо ви я препоръчвам.

Риан прихна отново. Не помнеше откога не се бе смяла така. Хю реши, че е търпял достатъчно и тръгна към вратата.

— Край! — заяви той. — Ако на някой му трябвам за нещо друго, освен да ми се смее, ще бъда отвън… сам.

Когато излезе, Джудит и Уеб бързо се успокоиха. На Риан й трябваше малко повече време.

— Мислите ли, че трябва да отида при него? — попита тя накрая.

— Само ако си готова да наведеш глава и да успокоиш раненото му самочувствие — предупреди я Джудит.

— Мисля, че ще се справя. Уеб, а Хю наистина ли е бил влюбен в момичето от „Гилигън Айлънд?“

Уеб сниши глас.

— Синът ми никога не би ми проговорил, ако ти бях казал, че той дори й написа писмо и цяло лято държа на стената си снимката й с посвещение.

— Е, и аз на твое място не бих казала — посъветва го Риан и стана.

— И през ум не ми е минало да кажа. Никога не бих засрамил така момчето.

Тя се засмя и бавно се насочи към вратата на каютата. Зад нея Уеб и Джудит започнаха ожесточена игра на карти. Риан излезе в нощта.

— Хю?

— Тук съм на стола. Ближа си раните.

— Ох, горкият! Много ли те обидихме?

— Унищожен съм — съобщи той с трагичен тон, който би звучал пресилено дори по Шекспирово време. — Нарязан съм на парчета, прободен до мозъка на костите, разкъсан като…

— Можеше просто да кажеш „да“ или „не“ — прекъсна го тя. — Мога ли с нещо да ти помогна?

— Всъщност да… — Хю протегна ръка и я придърпа в коленете си. — Казват, че целувка от червенокоса правела чудеса…

— Мислех, че си падаш по брюнетки — подразни го Риан и доближи лицето си, ала не му даде исканото лекарство.

— Е, аз съм гъвкав.

Тя се завъртя в скута му.

— Струва ми се, че по това може да се поспори, господин Макена.

Той доближи устните си до нейните и плъзна ръка по дългото й бедро.

— Повярвай ми, това е съвсем неволна реакция — прошепна сериозно. — Седях си тук в благоуханната нощ, припомнях си отдавна минали удоволствия и ме обзе неутолима страст… — Ръката му продължи нагоре и Риан се задъха. — Почти можех да почувствам едни красиви гърди в ръцете си… — Хю разкопча роклята й и наведе глава над деколтето. — Дори в тази тъмна нощ си представях как лунната светлина огрява едно тънко кръстче и стройни бедра… — Той разтвори деколтето и протегна устни към зърното, което вече се бе втвърдило под пръстите му. Тя спря да диша, зарови лице в косата му и го привлече по-близо. Хю също дишаше тежко, но продължи да разказва приказката си, като бавно се придвижваше с целувки по шията до ухото й. — И тогава призрачната лунна светлина угасна, моето видение изчезна и аз останах сам… болеше ме… и извиках: „Мери Ан! Мери Ан, върни се!“.

Хю прихна и Риан веднага се събуди от сладостната летаргия.

— Змия такава! — тупна го тя шеговито по рамото. — Ще ти дам аз една Мери Ан! — Вплете пръсти в косата му и привлече устните му към своите, ала реши, че това наказание не е достатъчно и плавно се разлюля върху него в такт с целувката.

Хю веднага отговори. Зажаднели един за друг, те се притиснаха силно и забравиха за целия свят. Накрая Риан се отскубна.

— Мислиш ли, че на някой ще му направи впечатление, ако изчезнем до края на нощта? — попита тя.

— Изобщо не ме интересува! — Той я целуна нежно. — Тази нощ ще те любя и Бог да е на помощ на всеки, който се опита да ме спре!