Кони Бенет
Сподели с мен светлината (12)

Единадесета глава

Обикновено Риан имаше безпогрешна представа за времето. Но сега, сгушена в ръцете на Хю, нямаше идея колко е часът. Докато се любеха, бе загубила всякакво чувство за време и място. Сега се топеше от удоволствие. Дълбокото му равномерно дишане й действаше толкова успокоително, колкото и ръката му, леко отпусната върху гърдите й. Тя се усмихна. Палецът му нежно галеше все още твърдото зърно. Дори когато спеше, не преставаше да я възбужда.

Изчерви се при спомена за снощи. Споделяйки тъмнината, те бавно се разсъблякоха един друг. Никога по-рано не бе изпитвала такава нежност. Първото им сливане бе дълго, бавно и болезнено красиво пътешествие във водовъртежа на чувствата, от което й остана усещането, че е отлетяла прекалено близо до слънцето.

Хю се раздвижи и ръката му се стегна. Риан разбра, че се бе събудил, още преди да зарови устни в косите й. Той я обърна към себе си, отметна един кичур и лениво тръгна от голото й рамо през врата и бузата, докато накрая намери устните й. Тя отвърна на целувката му.

— Добре ли си? — попита Хю и леко я ухапа по шията.

Риан се протегна мързеливо.

— Какво значи „добре“?

Той се спусна бавно към гърдите й.

— Ами да видим… Всъщност значи много неща. Например… Удобно ли ти е?

Кожата й настръхна. Опита се да се съсредоточи върху отговора.

— Как може да ми е удобно, когато правиш… такива неща… — Тя въздъхна от удоволствие, защото устните му най-сетне достигнаха до зърното и се затвориха върху него. — Някакви други… глупави въпроси? — успя да прошепне накрая.

— Е, не си ли поне доволна? — Собственото му дишане започна да става неравномерно. Хю я завъртя, за да може да се заеме и с другата гърда.

— Не за дълго — простена Риан и се отдаде на топлината, която отново започна да се разлива по тялото й и да се събира в сладостна болка между бедрата.

— А може би си щастлива? — предложи той.

— Направо не съм на себе си…

— Задоволена?

— Бях, преди да се събудиш! — разсмя се тя.

Хю спря и се надигна, за да види лицето й. Чувстваше се виновен, че иска нещо, което знаеше, че Риан никога няма да изпита. Когато заговори отново, гласът му бе сериозен.

— Разочарована ли си?

— О, Хю… — въздъхна тя, протегна ръка, намери рамото му и леко го погали. — Никой никога не ме е карал да се чувствам така.

И никой никога няма да успее, помисли той пламенно и стисна зъби, за да не изрече думите на глас. Хю бе определил правилата и трябваше да играе според тях… поне засега. Нямаше да бърза, щеше да печели любовта й малко по малко, обаче знаеше, че никога няма да й позволи да си отиде.

— Благодаря — каза той простичко и целуна ръката й.

Риан се обърна и притисна гърба си към него. Той я прегърна и зарови глава в ароматната коприна на косата й. Прекара ръка по хълбока и по корема й. Пръстите му продължиха по-нататък. Тя се изви от удоволствие, простена и се опита да се обърне към него. Хю обаче я държеше здраво и накрая тя вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за горещите вълни, които я обливаха.

Възпламенен от глухите й стенания, той покри с целувки гърба и раменете й. Внезапно Хю спря. Ръцете му се плъзнаха по рамото й. Риан замръзна. От страстта й не остана и следа. Той процеди през зъби някаква ругатня, отдръпна се и посегна към нощната лампа. Тя прехапа подпухналите си от целувки устни и зачака.

Хю премигна от ярката светлина и се обърна към нея. Риан несъзнателно се бе свила, сякаш се криеше и той внимателно отмести от гърба й кичура, който закриваше грозния белег върху иначе идеалното й тяло. Това бе шев от операция, но в средата му личеше неоспоримото доказателство, че причината за нараняването не е била нещастен случай.

Хю бе виждал такива белези и по-рано, ала никога върху тялото на жена — жена, която искаше да обича и закриля. Обзе го убийствен гняв, по-силен от всичко, което бе изпитвал досега. Разтреперен от ярост, той я обърна към себе си, повдигна косата й и намери мястото, където куршумът бе разкъсал тялото й, разтрошил рамото и излетял през гърба.

Тя слушаше накъсаното му дишане и с мъка удържаше сълзите си. Хю докосна леко рамото й, скочи от леглото и закрачи бясно из стаята. Накрая спря до леглото. Риан не смееше да диша.

— Кажи ми името му, Риан! — Никога не би допуснала, че този леден безизразен глас е негов.

— Какво? — Объркана, тя седна, прикри се с една ръка, а с другата започна да търси нещо, с което да се завие. Намери чаршафа и здраво го стисна, като несъзнателно притискаше юмрук към белега, който очевидно го бе отблъснал.

— Казах, че искам да знам името му — повтори студено той. — Искам да знам името на мръсника, който е стрелял срещу теб. — Хю знаеше за убийството, на което Риан бе станала свидетел преди пет години. Всъщност знаеше много повече, отколкото тя подозираше. Ала не знаеше за това. Мислеше, че при опита си да избяга от убиеца просто бе паднала през парапета. Такова… кощунство не си бе представял.

— Защо искаш да знаеш името му? — попита Риан тихо.

— Защото искам да го видя мъртъв! Искам това копеле да си плати, по дяволите! — Той се извърна рязко и млъкна. Ненужни заплахи за насилие нямаше да й помогнат да се освободи от ужаса, който бе преживяла. Обаче точно в момента тези заплахи не му изглеждаха ненужни. Едва сега осъзна какъв кошмар бе преживяла. Досега слепотата й и насилието, което я бе причинило, за него бяха нещо абстрактно. Сега станаха реални.

Разумът бавно се връщаше в мозъка му. Хю забеляза, че тя се бе свила на леглото и в ужас се криеше от гнева му.

— Извинявай, любов моя! Извинявай…

Той пристъпи към нея и я прегърна. Но Риан не можеше да се отпусне. Дълбоко в себе си бе трогната, че толкова й съчувстваше, обаче силата на чувствата му я плашеше. Бе делила стаята с един суров непознат, толкова различен от Хю, когото познаваше, че сякаш бяха различни хора. Стоманената ярост в гласа му показваше, че заплахите му не са шега. Изведнъж осъзна, че милият, внимателен мъж, който изпълваше целия й живот, бе способен да убие човек, без да се замисли. Той усети отдръпването й и я пусна.

— Не знаех, че си била ранена, Риан — продума Хю тихо.

— Има ли някакво значение?

— Да!

— Защо? Куршумът не ме уби и не е причината за слепотата ми.

— Точно той е причината! Заради него си паднала през парапета в онзи склад, нали?

— Е, и какво?

— Ох, Риан… — Хю вече не можеше да понася разстоянието между тях — и физически, и емоционално. Той отново я прегърна. — Извинявай… Не знам как да ти обясня — подейства ми ужасно, като видях този белег и осъзнах, че си била ранена.

— Опитай, моля те — настоя тя. Искаше да се върне стария Хю, не страшния непознат от преди малко.

Той зарови глава в косата й.

— Виждал съм насилие. Във Виетнам не беше възможно да се избяга от него и за да оцелее, човек трябваше просто да не му обръща внимание. Понякога се срещам с насилие и в работата си. Ала това… — Хю погали рамото й — това не трябваше да се случи с теб.

— Обаче се случи, Хю. И аз оживях…

— Знам. Струва ми се, че досега съм забелязвал само как живееш с последствията от инцидента в склада. Никога не съм си представял колко си страдала. Болката… — Той докосна белега внимателно, почти благоговейно. — Рамото ти е било разбито, нали?

— Да, наложи се да го позакърпят — призна Риан, като се опитваше да не си спомня за безкрайните часове болезнени процедури, преди да може отново да използва ръката си.

— Слепотата, пластичните операции на лицето ти… — Хю целуна нежно белега и очите й плувнаха в сълзи. — Не мога да понеса мисълта за всичко, което си изтърпяла…

Тя вдигна глава към него.

— Не искам да мисля за миналото, Хю. Моля те…

После намери устните му и двамата се съсредоточиха изцяло върху настоящето.

 

 

Риан се събуди рязко, стресната от непознат шум. Стаята също й се стори странна, но едва когато се опита да се раздвижи и усети, че е схваната, осъзна, че това бе стаята на Хю. При спомена за часовете, прекарани в прегръдките му, страните й пламнаха! Снощи бе говорила и вършила неща, които никога не бе допускала, че е способна да върши. И тогава всичко изглеждаше правилно и естествено. Ала как щеше да се изправи пред Хю в светлината на утрото? И кой Хю щеше да срещне — внимателния, милия или другия, с когото се запозна снощи, със студения като стомана глас? Малко се плашеше от мисълта, че се бе любила и с двамата. След като той видя грозния й белег и научи цялата история за сблъсъка й със смъртта, любовта му стана яростна, настойчива и почти съкрушителна. Усещаше, че е сама в голямото легло, обаче протегна ръка, за да се увери. Както очакваше, Хю го нямаше. Така бе по-добре, можеше на спокойствие да се оправи. Но възникваше един проблем. Снощи той бе свалил бавно дрехите й и Риан нямаше представа какво бе станало с тях. Дали бяха разпилени по пода? Или хвърлени на някой стол? Може би сутринта бе закачил всичко в гардероба? А дали изобщо в стаята имаше някакъв стол? Риан не знаеше нищо за тази спалня.

Шумът, който я бе събудил, започна отново. Приличаше на миксер. Очевидно Хю приготвяше закуска. Тя стана от леглото и уви чаршафа около себе си. Протегна внимателно ръка към нощното шкафче и намери очилата си. Тръгна бавно по посока на шума с прострени напред ръце.

Миксерът рязко спря, но Риан продължи в същата посока. Чаршафът се смъкна и я спъна. Тя успя да се оправи, без да се блъсне в нищо, ала напълно загуби ориентация. Отново тръгна колебливо, докато опря в нещо твърдо и разбра, че в края на краищата в стаята имаше стол. На него имаше и дрехи. Риан пусна чаршафа, разрови и намери някаква дреха. Позна ризата, с която Хю бе снощи. Тъй като не успя да открие собствените си дрехи, тя я облече и с удоволствие почувства мъжкия й аромат.

Започна да търси вратата. Първо стигна до стена, придвижи се по нея покрай гардероба и накрая напипа отвор. Пристъпи вътре и от кънтящия звук и липсата на килим веднага разбра, че бе попаднала в банята. Въпреки че бе голяма, относително лесно намери всичко. Свали си очилата и се наплиска със студена вода, за да отмие последните следи от съня.

Върна се по стъпките си в спалнята и накрая намери коридора, който водеше към огромния хол. Веднага усети разликата във въздуха, обаче не посмя да продължи. Сега чуваше Хю в кухнята, но щеше да е голяма грешка да се опита да се ориентира по този звук. Доколкото си спомняше, пред нея имаше стълби, ала ако се помъчеше да слезе, да заобиколи всички препятствия във вид на дивани, столове, маси и лампи и да се върне, сигурно щеше съвсем да се загуби, а и междувременно да счупи нещо. Мисълта да повика Хю на помощ бе унизителна, обаче очевидно нямаше друг избор.

— Хю! — Миксерът забръмча отново в мига, в който Риан заговори, и заглуши гласа й. Тя отстъпи вдясно и неочаквано се блъсна във висока масичка. Някакъв предмет издрънча, заклати се от удара и Риан инстинктивно посегна към него… Лампата се разби на парчета точно когато миксерът спря.

— По дяволите! — изруга тя и едва устоя на желанието да се наведе и да провери какви поразии бе направила. Навсякъде имаше разпилени стъкла. Бясна на себе си, реши да чака.

— Риан! Добре ли си? — изтича от кухнята Хю. — Не мърдай! Има счупени стъкла.

— Знам. Много извинявай… Толкова съм несръчна!

— Е, случайност…

— Да, но глупава случайност! — Чу го как тръгна към нея и под краката му изхрущяха стъкла. — Внимавай!

— Не се безпокой, обут съм с маратонки. Ранена ли си някъде?

— Не, само гордостта ми.

— Ще я излекувам — обеща той, взе я на ръце и я понесе към кухнята. Тя обви ръце около врата му и откри, че може да бе с маратонки, обаче нямаше риза на гърба си. Ръцете й автоматично плъзнаха по силните му рамене.

— Сигурно не ти се случва много често за два дена да носиш три пъти жена на ръце…

— Чакай да видиш какви други номера изпълнявам! — похвали се Хю.

— Мисля, че вече видях — прошепна Риан в устните му.

Той я пусна на пода и я привлече към себе си. Голите й крака чувстваха мекия плат на панталоните му, но ризата не бе почти никаква преграда между тялото й и голите му гърди. Когато целувката свърши, и двамата бяха малко задъхани.

— Добро утро — промърмори Хю.

Тя се усмихна и сгуши глава в рамото му, за да скрие изчервяването си.

— Добро утро. Съжалявам за лампата…

— Не съжалявай. Това ми даде чудесен повод да те прегърна. Спести ми много маневри и планове за „тактиката за следващата сутрин“.

— Нужна ли е специална тактика за следващата сутрин.

— Определено! Човек неизбежно се чувства неловко, а аз не искам да се смущаваш, когато си с мен… — Той я хвана за ръка и я заведе да седне на един стол до масата. — Закуската е почти готова. Почакай да разчистя стъклата и ще хапнем.

— Добре. Бих предложила да ти помогна, но току-що показах, че на непознато място не ме бива за нищо.

Мина доста време. Риан вече се чудеше какво става, когато Хю най-после я погали по бузата.

— Извинявай, че те оставих сама. Исках да приготвя нещо набързо, преди да се събудиш. Следващия път, когато дойдеш, ще обиколим къщата, за да можеш да се движиш свободно.

— Чудесна идея! — усмихна се Риан. Хареса й също и предложението, че ще има следващ път.

Той я целуна бързо и взе от килера метла и лопата. След няколко минути двамата седяха на масата и се смееха на жилавите топки, които трябваше да бъдат кифлички с касис. Въпреки това закуската беше чудесна, с омлет и пресен портокалов сок от електрическата сокоизстисквачка, която Риан бе взела за миксер.

— Няма ли да закъснееш за работа? — попита тя и отпи от втората си чаша кафе.

— Само малко. Обадих се на Мо, че ще се срещнем направо в завода… — Хю вече й бе обяснил, че фирмата му щеше да монтира система за сигурност в Канога Парк. Ако договорът не бе подписан още преди няколко месеца, той щеше да промени плановете си и да остане с нея. Днес щеше да е тежък ден за Риан. — Часът ти е за единадесет, нали?

Тя кимна. От няколко дни се опитваше да не мисли за предстоящото посещение при най-добрия невролог в страната.

— Да. Странно… Имам чувството, че цял живот съм чакала да отида при доктор Казловски, а сега, когато моментът дойде, ми се иска да му се обадя и да кажа, че няма да ходя.

— Не можеш. Важно е да разбереш от какво са тези главоболия.

— Ако изобщо има някаква причина. Леля ми Роуз получаваше страшни главоболия и никой не можеше да разбере защо. Сигурно затова не се безпокоя много… — Риан замълча. През нощта, докато лежеше будна и слушаше равномерното дишане на Хю, тя бе осъзнала, че нещо много я тревожи. Ако бе права, това означаваше, че той я бе лъгал от първия ден, в който се срещнаха. Страхуваше се да провери подозренията си.

— Хю… Първия ден, когато дойде у нас… Ти знаеше за мен, нали? Дъглас ти беше казал не само че съм била журналистка и че съм сляпа. Беше ти казал всичко, нали?

Хю затвори очи и се прокле наум, че се съгласи пред Дъг да не й казва, че знае как е ослепяла.

— Да, знаех. Поне в общи линии. Извинявай, Риан. Не трябваше да се преструвам, че не знам.

— А защо се преструваше?

— Дъг ме помоли да не ти казвам. Искаше някой в Лос Анджелис да знае цялата история, но мислеше, че ще му се сърдиш, че ми е казал. Той ми обясни фактите и ми изпрати няколко изрезки от вестници. — Хю я хвана за ръката. — Това няма нищо общо с нас и със снощи, Риан… Нито с онова, което става между нас от няколко седмици.

Отчаяно й се искаше да му вярва. Но през цялото време, докато се срещаха, той не се бе опитал да я заведе в леглото си, докато тя всъщност не го принуди. Дали защото Хю искаше приятелството им първо да укрепне, или защото не желаеше да се възползва от ситуацията, в която го бе поставил Дъг? Не, помисли Риан. Не беше такъв случаят. Нямаше опит с любовта, ала имаше опит с хората. Той не се преструваше. Първия път се срещна с нея, за да направи услуга на Дъг, но дори и да се бе съгласил да я наглежда как е, нямаше нужда за целта да я кани на срещи. Можеше да разбере и съображенията му да не й разкрие какво бе споделил с него Дъглас — в началото е била за него просто една непозната. А след първата им среща не бе ставало дума за нейния инцидент. Беше сигурна, че ако не бе открила сама истината, Хю рано или късно щеше да й каже.

— Риан… — обади се той нерешително, след като тя мълча толкова дълго. — Сърдиш ли ми се? Не бих те наранил за нищо на света. Искам да знаеш това.

— Да, знам…

— Откъде разбра, че знам?

— Ти снощи спомена за пластичните ми операции, а аз помня, че никога не съм ти говорила за тях. Значи някой друг ти е казал. Джудит не е много приказлива. Остава Дъглас Съдърланд.

— И не се ли сърдиш?

— Не. Знам как може да убеждава Дъглас, знам и колко е грижовен. Обаче мисля, че не е очаквал да станем нещо повече от случайни познати.

— Много повече — поправи я Хю и поднесе ръката й към устните си. — И независимо дали го е очаквал или не, аз винаги ще му бъда благодарен, че ни събра.

— Аз също — съгласи се Риан и се усмихна закачливо. — Защо не ми помогнеш да му изберем подходящ подарък като знак на благодарност? Ще му го занеса, като се върна в Чикаго.

Той стисна ръката й и веднага я пусна като опарен.

— Разбира се. Ще измислим нещо подходящо… Облечи се, за да те заведа у вас.

Докосна рамото й. Тя се изправи, озадачена от внезапната студенина между тях.

— Хю, нещо лошо ли казах?

— Не, разбира се. Просто трябва да отида на работа, това е всичко.

Но това не беше всичко и Риан го знаеше. Спомена за връщането си в Чикаго и тонът му стана леденостуден. Защо? От самото начало бе показал ясно, че не вярва в дълготрайните връзки. Дали нещо го бе накарало да промени мнението си или тя се хващаше като удавник за сламка, защото раздялата с него щеше да е най-тежкото нещо в живота й?