Кони Бенет
Сподели с мен светлината (7)

Шеста глава

— Ето, имаш достатъчно дребни за телефон и помниш номера тук, нали така? — настоя Джудит.

— Да — отговори Риан твърдо. Откакто разбра, че Риан е приела поканата на Хю, Джудит демонстративно показваше неодобрението си и й късаше нервите. Бе едновременно възбудена и притеснена от предстоящата среща, а приятелката й наливаше масло в огъня. — Освен това съм обула най-удобните си обувки, Аги е нахранена и разходена, а аз съм почти готова, така че, моля те, стига си се тревожила.

Джудит въздъхна шумно.

— Няма нужда да се перчиш пред мен. Това не ти е Чикаго.

— Какво искаш да кажеш? — рязко се обърна към нея Риан.

— Искам да кажа, че няма да се разхождаш в двора на къщата. Излизаш с човек, когото почти не познаваш…

— Той е приятел на Дъглас, а отгоре на това и частен детектив. Има ли нещо по-безопасно?

— Да си стоиш вкъщи.

— Аз пък нямам такова намерение, така че би ли се махнала от главата ми… — Риан веднага съжали. — Ох, извинявай, не исках да кажа това. Знам, че се безпокоиш да не се разстроя, ако от срещата нищо не излезе, но…

— Твоята наранена душа е най-малката ми грижа — тросна се Джудит. — Ти не си у дома си. Не знаеш кое къде е. Лос Анджелис не е като Чикаго, ала все пак е голям град с много опасности. Стига само Хю Макена за минута безгрижно да се обърне на другата страна, и ти така можеш да се загубиш, че никой да не те намери. Няма да има на всеки ъгъл по един полицай.

Джудит бе права и Риан го знаеше. Аги бе прекрасен пример за закона на Нютон за инерцията: щом тръгнеше нанякъде, продължаваше по права линия, докато някой не й кажеше да спре или докато на пътя й не се появеше препятствие. Нямаше да е трудно да се отдели от Хю и да се загуби. Но Риан бе преценила риска и смяташе, че си заслужава.

— Лос Анджелис не е в чужбина — започна тя спокойно. — Там говорят на английски. Ако се загубя, сигурно ще има кой да ми каже къде съм и да ме заведе до най-близкия телефон. Но, честно казано, не вярвам да се наложи. Имам доверие на Хю. Мисля, че може да поеме отговорността за мен.

— Въпросът не е нито в доверието, нито в отговорността — възрази Джудит. — Въпросът е, че той не е наясно с твоите нужди.

— Значи или ще ги разбере, или ще му стане скучно, ще ме върне у дома и никога повече няма да го видя.

— Което би било много болезнено за теб.

— Аха! — засмя се Риан тържествуващо. — Видя ли, че наистина се тревожиш за наранената ми душа! — Последва дълго мълчание. Тя подозираше, че Джудит се опитва да не се разсмее с нея. — Не се безпокой за мен. Добре разбирам какво става. Мисля, че на Хю му е интересно, защото съм нещо по-различно. Днес ще ме поухажва, докато разбере, че съм по-скоро досадна. Това ще бъде краят. — Гласът й звучеше безгрижно, ала се прокрадваха нотки на болка.

— И ще можеш ли да го понесеш? — попита Джудит тихо.

— И друг път ми се е случвало — вдигна рамене Риан.

— Добре. Ще бъда близо до телефона в случай на нужда.

— Благодаря ти, Джудит!

Секретарката излезе от спалнята. Риан докосна стрелките на часовника си. Девет и четиридесет и пет. Трябваше да побърза. Вече бе облечена и гримирана. Оставаше да направи нещо с прическата си. От друга страна, Хю изглежда я харесваше с разпусната коса. Тя отиде в банята и разреса дългите си гъсти къдрици. Докосна сините си панталони и ризата на цветя и се вгледа с невиждащ поглед в огледалото. Дали Хю щеше да я хареса? Тази среща се оказа много важна… Много по-важна, отколкото й се искаше. Трябваше да се чувства най-нормално, да не я интересува дали той в края на краищата ще се разочарова от нея. Другите хора непрекъснато ходеха на първи срещи, разбираха, че не са един за друг и повече не се виждаха. Да, но другите хора нямаха зад гърба си по два изстрела…

Може би напразно бе престанала да излиза на срещи. А може би този път щеше да е по-различно. Може би Хю бе по-различен. Толкова отдавна не й се бе случвало да изпитва това чудесно привличане. Инстинктивно усещаше, че Хю Макена бе мъж, който можеше да я накара да се почувства жена, да се почувства желана. И въпреки че връзката им щеше да продължи само докато бе в Лос Анджелис, Риан бе достатъчно честна пред себе си, за да си признае, че предпочиташе това пред нищото.

Чу се звънецът на входната врата. Тя стана. Трябваше да забрави всички надежди и страхове. Сега щеше да излезе с Хю, да се забавлява, докато всичко свърши, а накрая да приеме онова, което щеше да се случи — добро или лошо.

 

 

— Прочутият китайски театър на Грауман смени собственика си, след като големият му разцвет през четиридесетте години премина — съобщи Хю с най-професионалния си екскурзоводски тон.

Вървяха по булевард „Холивуд“ и той й описваше известните постройки, покрай които минаваха, паметните плочи на филмови звезди по стените, както и живописните минувачи, с които се разминаваха.

Вече й бе споменал, че тук на квадратен метър имаше повече луди, отколкото където и да е другаде по света. Като слушаше китарите на уличните музиканти, сливащи се с псалмите на пътуващите религиозни групи, Риан бе склонна да му повярва. Сега обаче пресякоха булевард „Хайланд“ и като че ли бяха стигнали до място, където звуците наоколо бяха по-нормални — преминаващи коли и скучаещи туристи.

— Сега това е Китайският театър на Ман — продължи Хю. — Но за щастие архитектурата не е променена и е все още така безвкусна и очарователна, както в деня, когато Бети Грейбъл се сеща да увековечи в цимента най-прочутите крака на Америка. Тук ще завием надясно.

— Надясно, Аги, надясно! — изкомандва тя. Кучето се подчини и Риан веднага разбра, че са влезли в оградено място, въпреки че още усещаше слънцето. Циментът внезапно стана грапав и неравен и тя спря. — Това ли е? — попита широко усмихната. — Върху отпечатъците на чии известни крака съм стъпила?

Той погледна надолу и се засмя.

— Всъщност си стъпила върху отпечатъците на известните ръце на Джордж Рафт.

— Извинявай, Джордж — отмести се бързо Риан. — А къде са отпечатъците на Хъмфри Богарт?

— Мисля, че някъде нататък…

Хю вървеше бавно и я водеше през двора. През цялото време четеше на глас надписите по бетонните блокове. Описваше й класическата архитектура на черно-червено-златните пагоди, които се извисяваха над тях. Тя бе очарована. Обясненията му бяха образни и живи, а познанията му за живота на филмовите звезди бяха впечатляващи. Риан цяла сутрин се смя. Не помнеше откога не се бе забавлявала така.

Намериха отпечатъците от лапите на Рин Тин Тин, ала Аги изобщо не се трогна. Когато започна да се събира тълпата за сутрешната прожекция, решиха, че е време да тръгват.

— Аги, следвай Хю! — изкомандва Риан. Той ги преведе през навалицата до тротоара и спря. — А сега накъде?

— Гладна ли си?

— Ужасно!

— Добре. Ще се върнем до колата и ще отидем до пазара. Там продават най-хубавите сандвичи на запад от Чикаго. После ще отидем на екскурзия до катранените блата в Ла Бреа.

— Катранени блата ли? — попита Риан подозрително. — Звучи доста… интересно.

— О, да, обещавам, че ще е интересно! — засмя се Хю.

Скоро стигнаха до колата, паркирана малко след края на Холивуд. Докато се вмъкваха в движението, той продължи обясненията си и тя си представи един красив стар град, далеч от живописния планински път, който се виеше от Малибу до Холивуд.

Риан реши, че Лос Анджелис определено е град на контрастите. Гористи склонове се надвесваха над палмите покрай уличките в предградията, ъгловати блокове се извисяваха върху катрана на праисторически блата, в които някога бяха потънали острозъби тигри и мамути.

Стигнаха до пазара на Феърфакс много по-бързо, отколкото очакваше. Хю ги поведе през лабиринта от покрити сергии. Миризмата на храна очевидно развълнува Аги много повече, отколкото отпечатъците от лапите на Рин Тин Тин, и Хю започна да мисли, че не трябваше да идват тук. Оказа се много трудно да не изгуби Риан в тълпата, когато кучето й се мяташе наляво и надясно към парчетата храна, изпуснати от обядващи туристи.

Тя усети какво става и строго се скара на Аги, но Хю се успокои едва когато стигнаха до сергиите с гръцки сандвичи. Той прочете на глас менюто, взе сандвичите и ги изведе от пазара по друг път. Без смущаващите аромати поведението на кучето рязко се подобри. Минаха покрай щандовете със сувенири и Риан с помощта на Хю избра картички за приятелите си. След това спряха до магазинче за мексиканска бижутерия. Без да обръща внимание на протестите й, той й купи красиви обеци от охлюви и я помоли да му помогне да избере подарък и за Джудит. Според него това щеше да е знак за помирение, ала Риан го обвини, че се опитва да купи благоволението на сприхавата секретарка. Накрая се спряха на сребърна гривна с тюркоази. Хю се надяваше, че ако тази дреболия не накара Джудит да го харесва, то поне ще е повод следващия път да не му затръшне вратата пред носа.

Той се умори да брои колко пъти любопитни минувачи — и деца, и възрастни — се вглеждаха в Риан и посягаха да погалят прекрасното й куче. Всеки път тя търпеливо обясняваше, че едно куче-водач никога не трябва да се гали, да му се говори или да се разсейва, по какъвто и да е начин, защото така то ще свикне да търси внимание и няма да може да си върши работата. Хю се чудеше как след петия или шестия път Риан продължаваше да говори толкова спокойно. На нейно място отдавна да бе изкрещял: „По дяволите, остави кучето на мира!“.

Най-после се добраха до колата. Сега пътуването бе още по-кратко. Според Риан бяха минали най-много три или четири пресечки, когато Хю се зарадва, че е намерил подходящо място за паркиране.

— Ето че пристигнахме — съобщи той и изключи двигателя.

— Тук ли са катранените блата на Ла Бреа? — попита тя недоверчиво. Отдясно се чуваше лек ветрец, шумолящ в листата на близки дървета. — Праисторическо катранено блато, обградено от дървета, и всичко това в центъра на града?

— Точно така — отговори той весело и се измъкна от колата. — Булевард „Уилшир“ е следващата улица отдясно.

— Значи катранените блата са на „Уилшир“? — учуди се Риан. — Винаги съм мислила, че са някъде в пустинята.

— Не само са на „Уилшир“, понякога са и в „Уилшир“ — засмя се той. — От време на време катранът изскача между паветата и създава страшен хаос в движението.

— Представям си!

Двете с Аги отидоха с него зад колата и търпеливо зачакаха да отключи багажника. Очевидно се бе подготвил добре — обясни, че взема хладилна чанта с безалкохолни напитки и одеяло.

— А къде сложи чантата, която аз донесох? — попита Риан. — Трябва да дам вода на кучето, докато ние обядваме.

— И тя е тук.

Риан настоя да носи нещо и Хю неохотно й даде плика със сандвичите. Тръгнаха по широка алея, после по тясна павирана пътечка, извиваща между дърветата. Той й описа копията на гигантските праисторически животни. Но най-забележителната част на парка бе самото катранено блато — голяма черна яма, която миришеше на пресен, напечен от слънцето асфалт. От една скала над нея се надвесваше фигура на саблезъб тигър в естествена големина, а отсреща статуите на два мамута тръбяха тревожно — може би малкото им бе потънало в смолата. Хю обеща после да отидат в подземния музей и тръгнаха към тиха сенчеста полянка. Той постла одеялото и подреди върху него картонени чинии със сандвичите, салфетки и напитки.

— Добър домакин си — похвали го Риан и се настани срещу него.

— Няма как, нали съм ерген…

— Никога ли не си се женил? — попита тя и отхапа от сандвича.

— Никога.

— Не си попаднал на подходяща жена или имаш алергия към брака?

— Жестока алергия! Смъртоносна! — пошегува се Хю с гробовен глас. — А ти?

— И аз никога не съм правила такава съдбоносна крачка.

— Защо?

Риан сви рамене и насочи вниманието си към сандвича.

— Винаги съм била толкова всеотдайно предана на журналистиката, че нямах време за по-трайни връзки. А след като загубих зрението си… е, просто не ми изглежда много практично.

— И слепите хора се женят.

— Разбира се — съгласи се тя. — Много от тях имат семейства и водят пълноценен живот. Ала не мечтая точно за това…

Би могла да продължи — да обясни, че не е толкова лесно да се намери мъж, готов да се обвърже с една сляпа. И да уточни, че не желае да поеме риска от разочарованието, което би изпитала, ако се помъчи да намери такъв мъж. Мечтите за дом и семейство бяха табу за нея. Вместо тях си внушаваше, че най-важното нещо е независимостта и успешната кариера.

Така или иначе разговорът не й харесваше и Риан смени темата. Първо му зададе въпрос за баща му, след това внимателно го разпита за живота му, преди да се установи в Лос Анджелис. Той й разказа за вечно скитащата си майка и за безкрайната поредица от градове и „чичковци“ от деветгодишна възраст, когато родителите му се развели, докато пораснал достатъчно, за да стъпи на крака и да реши, че ще живее с баща си.

Историите за подвизите на майка му бяха разказани с чувство за хумор, но като цяло детството му съвсем не звучеше в розово. Очевидно майка му бе влюбена в идеята да е влюбена и непрестанното преследване на нещо, което винаги й се изплъзваше, бе вгорчило живота на сина й.

— Сигурно си бил много самотно дете — забеляза тя тъжно, спомнила си своето собствено самотно детство.

— Това ме накара да порасна малко по-бързо, отколкото ми се искаше — призна той. — Но пък ми даде независимост.

— Къде е майка ти сега?

Хю се засмя.

— Миналата година получих от нея картичка за Коледа. Със съпруг номер шест или седем прекарваше медения си месец някъде по Карибските острови.

— А баща ти ожени ли се повторно?

— Не. След като с майка ми напуснахме Чикаго, татко продаде магазинчето си, купи две рибарски корабчета и стана заклет ерген. — Изведнъж той се усети как умело Риан бе измъкнала толкова неща от него и се засмя. — Сигурно си била страшна журналистка. Никога не съм говорил толкова за себе си.

— Извинявай — наведе глава тя. — Винаги са ми били интересни хората и техните проблеми.

— Обаче ти самата не обичаш да говориш за себе си — вметна Хю лукаво.

— О! — засмя се на свой ред Риан и се изтегна на одеялото. — Бях забравила какъв усет имаш.

— Усетът е около седемдесет и пет процента от работата ми — отвърна той и също легна.

— А останалите двадесет и пет процента?

— Упорство и разбиране кога някой се опитва да ми отклони вниманието. Както например в момента.

— Извинявай — усмихна се тя смутено. — Наистина предпочитам да питам, вместо да отговарям.

— Щом не ти е приятно, няма да питам — каза Хю сериозно.

— Не, не ме притесняваш — поклати глава Риан. — Но, виждаш ли, ти имаш хиляди смешни истории от детството си. Можеш например да ми разказваш как поредният съпруг на майка ти те е загубил на някакъв карнавал, когато си бил на дванадесет години, а аз мога ако искам да се посмея с теб… или да прозра зад смеха болката, която си изпитвал, и да разбера по-добре какво те е направило такъв, какъвто си.

— Малко хора се замислят над това — забеляза той тихо. — Повечето с удоволствие се смеят на случките и не желаят да разберат, че зад тях се крие още нещо.

— А ти предпочиташ да е така, нали?

Хю се изкашля неловко.

— Като правило, да. Ала с теб, от друга страна… Как да ти кажа, имам чувството, че ти ще стигнеш до истината, независимо какво казвам.

— Не ми приписвай чак такива способности — предупреди го тя. — Нямам никакви свръхестествени заложби.

— Нито смешни истории от детството? — върна се той на темата.

Риан се обърна по корем.

— Не, нямам смешни истории.

Хю също се премести. Сега раменете им почти се докосваха.

— Веднъж спомена, че след инцидента си се върнала при леля си… — Той замълча за момент и попита тихо: — Какво се е случило с родителите ти?

— Когато бях на дванадесет години, баща ми загина при катастрофа. След една година майка ми умря от рак.

— Съжалявам…

— Аз също — въздъхна тя тежко. — Леля Роуз и чичо Чарли бяха много мили с мен, но и досега не мога да се отърва от чувството, че родителите ми са ме предали и изоставили.

— Всички деца се чувстват така, когато останат сами. Сигурно вече си разбрала, че не са имали избор.

— Не, Хю, и двамата имаха избор! Мога да разбера баща си, ала не и майка си. След смъртта на татко тя просто се предаде. Когато й откриха рак, мама отказа да се лекува — не защото я беше страх от операцията, а защото не искаше да живее повече. Една дъщеря, която имаше нужда от нея, не й изглеждаше достатъчна причина да се бори.

Ако това бе вярно, Хю разбираше защо Риан се чувства изоставена от майка си, и й го каза. Страшно му се искаше да протегне ръка и да я докосне, но се въздържа. Боеше се, че ще се отдръпне. Някак чувстваше, че ако насилва нещата, може да я загуби.

— Какво имаше пред вид, когато каза, че и баща ти е имал избор?

— Така ли казах? — усмихна се тя неловко.

— Да — потвърди той сериозно. Нещо не беше наред и искаше да разбере какво е. — Как можеш да обвиняваш баща си, че е загинал при катастрофа?

— Е, нали можеше да си седи в къщи!

— Риан!

— Извинявай! — Не усещаше обаче никакво разкаяние. Нямаше намерение да обсъжда с него как бе загинал баща й. — Слушай, Хю, хайде да оставим това. Да кажем, че и двамата сме имали не особено приятно детство и да продължим оттам нататък.

Тя седна и Хю също се изправи.

— Добре. А сега какво ще правим?

— Ами, да видим… — Риан се замисли за миг и тъжното й преди малко лице се озари от палава усмивка. — Можем да останем тук и да човъркаме тайните си, или пък да продължим екскурзията.

— О, разбира се, екскурзията! Тайните ни могат да почакат…