Кони Бенет
Сподели с мен светлината (6)

Пета глава

— Ох! — отчаяна, Риан отпусна глава върху пишещата машина и едва удържа на желанието да удари едновременно всички клавиши.

— Ти пък защо охкаш? — Джудит откъсна поглед от компютъра и огледа внимателно работодателката си. — Сега е време за труд, а не за почивка. Трябва да знаеш, че има известна разлика.

— Да, да, знам — повдигна глава Риан. — Обаче този глупав сценарий ми се опъва.

— Сега пък какъв е проблемът? — чу се тежката въздишка на Джудит.

— Опитвам се да преработя шеста глава, а просто не се получава! В книгата е толкова интересно, защото читателят знае какво мисли Камерън — че наистина не го интересува дали ще излезе жив от схватката. Но в сценария разполагам само с действие — безброй куршуми и кръв.

— Значи трябва по някакъв начин да покажеш колко безразсъден е станал Лоу.

— Знам — сопна се Риан, — ама как да го покажа? Ох, мразя да пиша сценарии! Защо, по дяволите, не им предложих да си намерят някой друг да адаптира книгата!

— Защото искаше да не се наруши стила на творбата ти, искаше да опиташ сама да напишеш сценарий и не на последно място искаше едно безплатно пътуване до Холивуд — отговори Джудит сприхаво. Бе преживяла прекалено много творчески кризи на Риан, за да приеме тази на сериозно. — Защо не излезеш за малко и не ме оставиш да свърша някоя и друга работа? Не си въобразявай, че за мен е най-голямото удоволствие да прехвърлям писанията ти в този неудобен формат. Може например да се поразходиш по плажа. Тъкмо ще изведеш и кучето и ще ме оставите на спокойствие.

— Това е добра идея — кимна Риан. — Може би ще получа вдъхновение.

— Всичко по реда си — възрази Джудит сухо и се обърна отново към компютъра — не толкова тънък намек, че няма намерение да се занимава повече с нея.

— Хайде, Аги. Отиваме на разходка!

Кучето скочи нетърпеливо и двете излязоха от хола.

След десет минути Риан се бе преобула, закачила каишката на Аги и двете крачеха бодро по брега.

Океанът бе спокоен и някак нежен, вълните докосваха брега с едва прошепната въздишка. Риан почти веднага се успокои. За една седмица, откакто живееше в Малибу, всеки ден обикаляше брега с кучето и бе сигурна, че няма да се загубят. По навик част от съзнанието й отчиташе колко са се отдалечили от къщата, но останалата част се занимаваше с адаптацията на книгата.

Преди няколко дни се бе срещнала с продуцента и режисьора на филма. Знаеше какво искат те, знаеше и какво иска самата тя. Въпросът бе само да го изложи на книга, без да загуби онова необяснимо нещо, което правеше историите за Камерън Лоу толкова неповторими. Джудит бе две-трети права за причините Риан да иска да напише сценария сама. Пътуването до Холивуд съвсем не можеше да се нарече безплатно, ала за нея бе много важно да не се наруши стила на книгата и й харесваше предизвикателството да предприеме нещо ново и различно.

Разбира се, веднага се появи и страхът от провал. Но тя отдавна се бе научила, че страхът трябва да се погледне в очите и да се победи. Като дете толкова се боеше от тъмното, че не гасеше по цяла нощ лампата, за да разгонва чудовищата, които излизаха от килера и я гледаха как спи. Сега тъмнината я обграждаше и през нощта, и през деня, а чудовищата вече не бяха измислени. Страхът, с който живееше, бе реален, обаче Риан всеки ден се изправяше срещу него и успяваше да оцелее, защото нямаше изход.

Според нея бяха вървели почти половин час. Аги рязко спря, сякаш чакаше указания или предупреждаваше стопанката си, че на пътя им има някакво препятствие. Звукът на вълните бе променен. Явно бяха стигнали до вълнолома — малък полуостров от камъни, издаден навътре в океана. С помощта на Джудит Риан бе изучила брега и бе показала на Аги, че това място означава край на тяхната пътечка. Сега Аги й даваше да разбере, че е време да се връщат.

— Браво, Аги — похвали тя кучето и го потупа нежно по главата. — Добре, хайде обратно. Към къщи, Аги!

— Риан, почакай!

Стресната, тя спря и се обърна към гласа. Дори от разстояние не можеше да сбърка дълбокия, мек като старо уиски тембър. По лицето й се разля полуучудена — полудоволна усмивка.

— Здравей! — Хю дотича до нея леко запъхтян.

— Откъде се взе? — попита тя и си помисли дали възхитената й усмивка изглежда толкова глупава, колкото я чувстваше. Не бе го чувала, откакто той се отби да провери алармената й инсталация преди четири дни. Изпитваше смесени чувства. Разумът й казваше, че не може да си губи времето с някакъв частен детектив, дори и да има глас, напомнящ старо уиски. Но женската й природа се чувстваше разочарована, че Хю не бе намерил повод да се обади или да намине. Сега беше сигурна, че срещата им не бе случайна и женската й природа тържествуваше.

— Обадих се у вас — обясни той. — Едва успях да накарам Джудит да ми каже, че току-що си излязла на разходка по брега. Затова реших да потичам и да те настигна… освен ако не предпочиташ да бъдеш сама.

— Не говори глупости! — отвърна Риан малко припряно. — Разбира се, че твоята компания ни е приятна. Само че с Аги тъкмо бяхме тръгнали да се връщаме.

— Няма значение, ще ви изпратя.

— Колко далеч оттук живееш?

— На около два километра, малко извън Малибу.

— Значи сигурно познаваш брега…

— Като дланта на ръката си. На север от моята къща той става каменист и по време на прилив се получават много интересни заливчета. Ако някога безкрайният пясък ти омръзне, с удоволствие ще ти ги покажа.

— В Лос Анджелис това ли казвате вместо… „ела в апартамента ми да пием по едно кафе“? — засмя се тя.

— Как позна? Преди да се преместя тук, никога не съм допускал колко възбуждащо може да действа океанът. Само един поглед към моите заливчета, и жените падат в краката ми.

Или в леглото ти, помисли Риан. След като Хю си отиде онзи ден, тя придума Джудит да й го опише подробно и сега знаеше, че гласът на господин Макена не бе единственото му достойнство. Разбра, че косата му е мека, лъскава и кестенява, а очите със странен кехлибаренозлатист оттенък. Вече бе решила, че е доста висок, а според Джудит имаше внушителна атлетична фигура и също толкова съвършено лице с класически черти. Образът, който окончателно си създаде Риан, бе не Квазимодо на Виктор Юго, а Давид на Микеланджело. Като слушаше гласа му сега, като чувстваше магнетичното му присъствие до себе си и като си спомняше описанието на Джудит, изведнъж помисли, че Микеланджело трябваше да е по-благоприличен и да му сложи панталони.

— Дойдоха ли да ти сменят датчиците? — попита Хю.

— Не. Обадих им се веднага след като ти си тръгна, а те още не са се появили. Вчера пуснах Джудит да се разправя, но дори това не помогна.

— Вече ще ги е страх да дойдат — пошегува се той. — Би ли се засегнала, ако ти предложа да се заема с тях?

— Не, всъщност ще ти бъда благодарна — усмихна се тя извинително. — Ако не бях толкова упорита онзи ден, щях да си спестя доста неприятности. Имаш ли нещо против да се обадиш?

— Не, разбира се. Просто не бих посмял без твое разрешение. Ще се обадя веднага щом стигнем у вас. Както ти казах, собственикът ми дължи някои услуги.

— Ако успееш, ще ти се отплатя, с каквото предпочиташ — обеща Риан. — Сега килерът ми е напълно зареден, имам и кафе, и чай.

— Всъщност аз си представях малко по-друго заплащане — сниши глас Хю и тя настръхна.

— Така ли? И какво е то? — обърна се Риан студено към него и рязко спря.

— Надявах се, че ще ми позволиш да те придружа до Лос Анджелис…

— Аха! — отпусна се тя и се засмя.

— А ти какво мислеше, че ще поискам?

— Нещо лошо и съвсем непочтено.

— Кой, аз!? — извика той с театрална обида. — За какъв ме мислиш?

— За много симпатичен тип — отговори Риан и отново тръгна.

— Значи приемаш предложението ми?

— Не, Хю — въздъхна тя. — Едва ли.

— Защо? Не можеш да прекараш няколко месеца в Холивуд, без да видиш… — Той внезапно млъкна. — Извинявай, много съм глупав.

Риан отново спря и Аги въздъхна тежко, сякаш искаше господарката й най-после да реши какво ще прави, седна и търпеливо зачака.

— Хю, думата „виждам“ не ме притеснява. Тя дотолкова е станала част от речника на всички, че аз всъщност вече не я забелязвам. Но и аз „виждам“ нещата. Само че не както другите.

Той я погледна. Харесваше му смелостта й и искреността, с която караше хората да не се чувстват неудобно, когато кажат нещо глупаво. Харесваха му също дългите й загорели бедра, харесваше му как й стоят шортите и блузата. Изобщо толкова му харесваше, че насила върна мислите си към разговора.

— Ти го приемаш много философски. Не съм сигурен дали бих могъл да бъда толкова… бодър, ако бях в твоето положение.

Риан се замисли за момент.

— Не, нямаше да бъдеш. Във всеки случай не в началото. Аз самата бях доста потисната. Обаче с времето свикваш да се приспособяваш. Да си сляп не означава да не се радваш на живота или да не се интересуваш от нищо. От това не намаляват амбициите или любопитството, или всичко друго, което кара хората да продължават да живеят.

— Наистина ли?

— Да, наистина! — Тя се учуди, че Хю пита за такова очевидно нещо.

— Значи слепотата не убива любопитството?

— Не.

— В такъв случай как можеш да откажеш поканата ми за екскурзия из Холивуд? Никак ли не ти е интересно да видиш Пътеката на славата или Китайския театър? — Той се наклони към нея и Риан усети дискретния аромат на одеколона му. Хю прошепна прелъстително: — Ако дойдеш с мен, обещавам да те заведа да застанеш в стъпките на Джон Уейн…

Тя потисна смеха си и отговори със същия тон:

— Стръвта ти не е подходяща. Ако ми беше обещал да застана в стъпките на Харисън Форд, можеше и да се изкуша.

— По дяволите! Май още не са му циментирали отпечатъците. Не би ли се съгласила на роботчето Р2Д2?

— Не е съвсем същото — засмя се Риан. — Ала все пак ти благодаря. Можеше просто да ми кажеш, че това са стъпките на Харисън, а аз никога нямаше да разбера.

Усети промяната в настроението му още преди да заговори.

— Никога не бих си позволил да те излъжа, Риан, или да те подведа. Не това е начинът да се спечели приятелство и уважение.

— Прав си — съгласи се тя тихо. Стана й особено приятно, че той се стреми към приятелство и уважение, защото и тя самата държеше на тях. Но приятелството предполагаше известно доверие към другия, а за нея това бе много трудно. Особено ако другият бе чаровен и привлекателен мъж. Реши, че ще е най-добре да смени темата: — Кажи ми, Хю, по какъв случай си на брега по средата на работния ден? На мързел ли си го ударил, или бизнесът на Макена и съдружници нещо не върви?

Той усети, че Риан се опитва да избяга от разговора, ала реши да не настоява… засега.

— Мързелувам. Това е една от привилегиите на шефа. Следобед приключих разследване за изчезнал съпруг и реших за днес повече да не работя, за да се отбия при любимата ми нова съседка. Как върви сценарият?

— Трябваше ли да ми напомняш? — простена тя.

— Толкова ли е зле?

— О, не ми обръщай внимание! Не съм щастлива, ако нямам за какво да се оплаквам.

— Все пак, какъв е проблемът? Може би ще ти е от полза да го споделиш с един страничен наблюдател.

Зарадвана, че някой я слуша с интерес, Риан изброи трудностите, с които се сблъскваше при преработването на книгата си в сценарий. Макар да не бе чел книгата, Хю изглежда разбираше всичко и успяваше да стигне до същността на нещата. Инстинктивно усещаше кое е важно и кое не. Тя бе впечатлена от усета му към сценария. С негова помощ бързо разбра какво трябва да направи с трудната сцена.

— Сигурен ли си, че не си писател, маскиран като частен детектив? — попита Риан подозрително. — Много си добър.

— Имам известен опит — призна той. — Някои от моите случаи бяха използвани в един телевизионен сериал преди години.

— Така ли? В кой? — Хю назова един от най-популярните телевизионни криминални филми и Риан подсвирна от възхищение. — Това е много интересно!

— Не е — усмихна се той тъжно. — И сега от време на време работя като консултант на писатели, но повярвай ми, животът на телевизионния герой много малко прилича на моето всекидневие.

— Искаш да кажеш, че „всяка прилика с действително съществуващи лица е съвършено случайна“?

— Точно така.

Бодрите стъпки на Аги бързо ги доведоха до къщата. Тъкмо Хю искаше да каже, че са пристигнали, кучето рязко зави, Риан се блъсна в гърдите му, залитна и той я хвана през кръста. Толкова му бе приятно да я почувства притисната до себе си, че беше благодарен за грешката на сетера. Риан обаче съвсем не бе доволна.

— Не! — извика тя строго и рязко дръпна каишката.

— Всичко е наред, не се безпокой — намеси се Хю.

— Не е наред! Задачата на Аги е да ме пази да не се удрям в хора и предмети, а не да ме удря в тях, и тя го знае. Имаш ли нещо против да го изиграем отново, за да й дам урок?

— Какво трябва да направя? — не разбра той.

— Просто стой там, а аз леко ще се блъсна в теб.

— Ммм… Това дава известни възможности — промърмори Хю и Риан се опита да не обръща внимание на лукавата нотка в гласа му. Тя опря рамото си в мускулестите му гърди и отново рязко извика „Не!“.

Опашката на Аги, обикновено щастливо размахана, клюмна унило. Движението бе толкова прочувствено, че Хю с мъка удържа смеха си. Очевидно за това куче Риан Къркланд бе всичко в света. Той обаче не го намираше за странно.

Риан отстъпи няколко крачки и заповяда на Аги да дойде при нея, хвана каишката й и изкомандва: „Към къщи!“. Кучето описа широка дъга около Хю. Риан я похвали и пухкавата опашка отново се развя радостно. Сега вече той се разсмя и тръгна след тях по стълбите.

Спряха на широката тераса. Риан завърза Аги за парапета, като не спираше да сипе похвали. Хю се облегна на стената, загледан в сръчните й движения.

Копнееше да зарови пръсти в блестящата й червена коса. От три дни мисълта за Риан Къркланд го изненадваше в най-неочаквани моменти. При спомена за лъчезарната й усмивка и искрящите й очи усещаше приятна тревога. Отдавна не му се бе случвало да е така заинтригуван от някоя жена, че да иска да я вижда отново и отново, за да се увери, че е толкова реална, колкото и привличането, което изпитваше към нея. Ако не бе заминал във връзка с разследването на случая с изчезналия съпруг, щеше да дойде при Риан много по-рано. Сега обаче имаше намерение да навакса изгубеното време.

— Трябва добре да изчеткам Аги, преди да я пусна да влезе — съобщи му тя и бавно тръгна по терасата. Търсеше масичката, на която бе оставила четката на кучето, когато излизаха. Масичката обаче я нямаше.

Той я гледаше как върви пипнешком и се чудеше какво трябва да направи. Очевидно бе загубила ориентация. За пръв път я виждаше безпомощна. Едва сега наистина почувства, че е сляпа и сърцето му се сви от болка. За миг помисли просто да донесе четката и да й я подаде, но веднага се отказа. Риан щеше да се обиди. Ала не можеше само да стои и да гледа.

— Масичката е зад теб, Риан — обади се той накрая. — На около метър и половина.

— Явно ми трябват очи на гърба — усмихна се тя и тръгна обратно. След това погледна сериозно към него: — Благодаря ти. Почти всеки, просто би ми подал четката.

— Мислех, че няма да ти е приятно — отговори Хю тихо.

— Прав си. Толкова много неща не мога да правя, че държа да върша сама поне онези, които мога.

— Разбрах това още онзи ден, когато не ми разреши да се обадя в бюрото за охрана.

— И виж докъде стигнах! — засмя се Риан.

— Искаш ли да се обадя сега?

— Много ще ти бъда благодарна. Телефонът е в кухнята.

Той изтупа пясъка от маратонките си, но преди да стигне до вратата, се появи Джудит и го погледна осъдително:

— Виждам, че сте я намерили!

— Да, благодарение на вас — отговори Хю учтиво.

На Джудит изглежда не й беше приятно да й напомнят, че е направила нещо добро. Тя му обърна гръб и заговори на Риан:

— Веднага след като ти излезе, той — посочи тя обвинително към Хю — се обади, а малко след това най-после се появиха техниците от службата за охрана. Няма нужда да ти обяснявам, че не успях да свърша никаква работа.

— Но алармената инсталация вече е оправена, нали? — попита Риан с надежда.

— Така казаха…

— Чудесно! — усмихна се Риан щастливо на Хю. — Значи в края на краищата няма нужда да им се обаждаш!

— Да му се не види макар! Как сега ще те придумам да прекараш съботата с мен?

Тя понечи да каже нещо, ала се отказа и се обърна към секретарката си:

— Джудит, след като денят ти и без това вече е провален, имаш ли нещо против да ни приготвиш нещо студено за пиене? Хю ще ми прави компания, докато изчеткам Аги. Знам, че не искаш да се внася пясък в къщата.

— Добре — въздъхна Джудит. — Какво искате? Има чай с лед.

— Чудесно! — отговори Хю, отиде до масата и седна на един стол. — Благодаря.

— Аз също искам чай. Донеси чаша и за себе си — добави Риан, коленичи до кучето и започна да четка дългата му копринена козина.

Хю усещаше, че нещо я тревожи, но не можеше да разбере какво. Джудит се върна след малко с кана чай с лед и две чаши, остави подноса пред него и го погледна изразително. Мръщеше се по-осъдително от обикновено. Очевидно бе сърдита, че той бе поканил Риан да излязат заедно в събота.

— Няма ли да седнеш с нас? — попита Риан, отвърза каишката на кучето от парапета и се изправи.

— Не, благодаря. Някои хора следобед имат работа.

— В такъв случай би ли завела Аги вътре? И тя има нужда да пийне нещо — отговори Риан спокойно.

Джудит въздъхна и пое каишката от ръцете й.

— Защо не? Хайде, чудовище! — Преди да влезе, тя отиде до масата и потупа облегалката на стола до Хю. — Столът е тук — съобщи тя и отново тупна.

— Благодаря… — Риан тръгна към звука, успокоена, че няма пак да се лута пред Хю.

Джудит изсумтя и влезе с кучето в къщата. Щом се чу захлопването на вратата, Риан прекара ръка по масата и напипа подноса. Напълни двете чаши, подаде едната на Хю и се облегна на стола си.

— Е, докъде бяхме стигнали?

— Говорехме общи приказки, докато останем сами и можеш да ми кажеш онова, което искаше да ми кажеш.

— Много си проницателен! — засмя се Риан.

— Професионален навик, от който не мога да се освободя и в личния си живот — отговори той сериозно. — Може би искаш да ми обясниш защо поканата ми да излезем заедно толкова те смущава…

— Ох, Хю… — Риан пое дълбоко въздух и въздъхна тъжно. — Дори при нормални условия не излизам много.

— Какво значи „нормални условия“?

— В Чикаго, където всичко ми е познато, където съм свикнала…

— Каква е разликата?

— Просто не си струва. Понякога излизам с приятели, но… Знам, че се опитваш да ме развличаш, защото Дъг те е помолил.

— Не, Риан — отвърна той внимателно. — Неправилно тълкуваш отношението ми. Това не е просто услуга на Дъг Съдърланд. Ти си интелигентна, красива, самостоятелна жена и много ми харесваш.

— Ти също ми харесваш, Хю — призна тя. — Обаче си остава фактът, че излизането на срещи не е за мен.

— Защо? — подзе той, ала спря. — Извинявай. Не искам да те насилвам. Е, няма да ми е приятно, ако ми откажеш, но ако трябва да се махна, добре. Само искам да знам защо… — Хю се поколеба за миг. — Защото си сляпа ли?

С изключение на Джудит почти всичките познати на Риан се смущаваха от слепотата й и се опитваха да се правят, че не я забелязват, а той я приемаше като факт, с който трябва да се съобразява. Това й хареса, защото означаваше, че не я съжалява, както го подозираше отначало. Харесваше и самия Хю, което бе една от причините да не иска да излезе с него.

„Оттегли се, докато е време“ — такъв бе нейният девиз в отношенията й с мъжете. В момента Хю я харесваше. Ала ако прекараха един ден заедно, всичко щеше да се промени. Като усетеше какво значи разходка със сляпа, привличането и възхищението му щяха да се стопят, а тя щеше да се чувства изоставена и разочарована. Разбира се, не можеше да му каже всичко това, но не можеше и да го излъже.

— Слепотата ми има връзка — призна Риан. — Хю… Излизал ли си някога със сляпо момиче? На моменти може да е дяволски неудобно. Не познавам Лос Анджелис, кучето ми също не го познава. И аз, и Аги почти изцяло ще зависим от теб. Ограничената ми подвижност ще бъде ограничение и за теб. Ти си ме виждал само на места, където се чувствам добре, където се ориентирам. А когато ме видиш в истинския свят, боя се, че ще бъдеш много разочарован.

Хю се замисли над думите й, ала не откри в тях нищо обезкуражително.

— Готов съм да поема риска.

Но аз не съм готова, идеше й да изкрещи. Вече бе преживяла всичко това, бе приемала покани от мъже, с които бе излизала преди инцидента, мъже, с които би трябвало да се чувства добре. Резултатът неизменно бе един и същ. В момента, в който любопитството им към слепотата й отслабваше, идваше ред на разочарованието, неловкостта и притеснението и срещата завършваше катастрофално. И ако така ставаше със стари приятели, толкова по-зле щеше да е с Хю, този красив и очарователен мъж, който й бе само малко по-близък от случаен познат.

Инстинктът й за самосъхранение крещеше да откаже. Ала едно тихо гласче нашепваше: „Може би този път ще бъде по-различно…“. Той й бе отправил предизвикателство. Единственият начин да му докаже, че ще бъде грешка да прекарат заедно съботата, бе да се съгласи и да го остави сам да се убеди.

— Кога трябва да съм готова? — въздъхна тя и се помоли наум да не съжалява много за решението си.

— Какво ще кажеш за десет? — усмихна се Хю.

— Добре… — Риан замълча за миг. — Винаги ли постигаш онова, което си решил?

— Почти винаги.

— Дано този път не съжаляваш — въздъхна тя отново.