Кони Бенет
Сподели с мен светлината (3)

Втора глава

— Джудит!

Вбесена, Риан изскочи от празния килер, не прецени добре разстоянието и си удари главата в някаква лавица. По дяволите! Тя клекна, потърка последната цицина в богатата си колекция и зачака. Тенджери, тигани и разни видове тави се въртяха около нея в добре организиран безпорядък.

— Още ли не си готова?

Дебелият килим бе погълнал стъпките на Джудит, но Риан достатъчно добре познаваше вечно сприхавия глас на секретарката си и не подскочи, когато неочаквано не го чу съвсем до себе си. До „инцидента“, както тя го наричаше, Джудит бе технически сътрудник в „Игзаминър“. Риан я познаваше отдавна. Когато започна новата си кариера на писател и стана ясно, че ще й трябва нещо средно между секретарка, помощничка и компаньонка, най-напред се сети за нея. Въпреки че непрекъснато се заяждаха, Риан и досега не съжаляваше за избора си.

— Никога вече няма да наемам мебелирана къща — обърна се тя към Джудит.

— Само за да ми съобщиш това ли ме повика?

— Да.

— Добре, ще си го запиша.

— С азбуката за слепи, ако обичаш!

— Естествено!

Подът изскърца и Риан запротестира:

— Чакай! Искам да ми помогнеш.

Джудит огледа неодобрително разпилените съдове.

— Ти си ги разхвърляла, ти ги оправяй!

— Само ми кажи къде е онзи огромен тиган с капак! Оставих го ей там — посочи тя уверено към едно подозрително празно място на пода, — а сега го няма.

— И аз не го виждам. Сигурна ли си, че не си го занесла в килера?

— Абсолютно! — отговори Риан твърдо и разтърка синината на челото си.

— Значи е изчезнал — произнесе Джудит безпомощно.

— Прекрасно! Не ми стигаше просто мебелирана къща, ами трябваше и да е населена и с духове.

— Ако просто беше оставила всичко там, където си беше, нямаше да имаш тези проблеми — забеляза Джудит и надзърна в килера, за да се убеди лично, че загадъчният тиган не е там.

— Ако бях оставила всичко там, където си беше, през следващите шест месеца нямаше да знам кое къде е. Видя ли го?

— Не, разбира се! — Джудит отвори следващото чекмедже. — Може да си решила, че е чайник и да си го прибрала някъде тук.

Риан въздъхна тежко.

— Джудит, аз може да съм сляпа и понякога разпиляна, обаче със сигурност знам разликата между голям емайлиран тиган и чайник със свирка! — Тя се протегна към един кашон, порови се в него и измъкна син емайлиран капак. — Ето, виж, това е капакът! Трябва ми тигана към него…

Джудит затръшна вратата на килера и Риан с мъка се удържа да не подскочи. След изминалите пет години силните звуци още я стряскаха. Джудит добре знаеше за този неин страх, ала рядко си правеше труда да й спести тревогите. Всъщност Риан бе сигурна, че компаньонката й нарочно вдига шум, сякаш за да я накара да проумее, че не всеки гръм означава непосредствена опасност за живота й.

— И там ли го няма? Само не ми казвай, че трябва да се обърна към врачка, за да го намери — пошегува се тя, като се опитваше да не забелязва как по гърба й полазват мравки при всеки следващ трясък.

— Не, но трябва да е тук някъ… — Джудит се обърна и погледът й се спря на трапезарията. Там, под стъклената масичка, се мъдреше тиганът на една педя от сумтящия нос на задремалото куче на Риан.

— Аха! Това глупаво куче го е отмъкнало. Не ти трябва врачка, трябва ти дресьор!

— Как не се сетих! Преди малко Аги дойде да души тук, а аз я изгоних. Сигурно го е избутала, докато се ровех в шкафа.

— Всички улики сочат към нея… — Джудит взе тигана и отиде да го измие.

— Тя спи ли? Не я буди, докато не си свърша работата…

— Да не съм луда! Ако зависеше от мен, тя щеше по цял ден да спи.

— Стига, Джудит, ти обичаш Аги не по-малко от мен — поклати глава укорително Риан. — Признай си!

Веднага си представи възмутеното лице на Джудит.

— Не мога да призная такова нещо. Мразя този звяр!

Познатото потропване на нашийника от трапезарията ги предупреди, че Аги е чула името си. Тя притича и подуши краката на Джудит.

— Махай се! — изръмжа тя, ала кучето щастливо размаха опашка. — Глупаво животно, дори не разбира кога не го искат.

— Аги знае кой я обича, нали, моето момиче? — изгука Риан.

Кучето веднага откликна на гласа на стопанката си, прелетя през чиниите и завря студения си влажен нос в лицето й.

— Аги, не! — извика Риан.

Аги обаче реши, че е време за игра. Риан се опита да я усмири, залитна назад и събори купчина тенджери. Стреснато, кучето отскочи настрани и се приземи право върху добре подредените салфетки, краката му се плъзнаха в различни посоки и в отчаяния си опит да намерят опора блъснаха поредната кутия. По пода гръмко се изтъркаляха няколко капака за тенджери.

Най-накрая Аги се отдръпна разтреперана и огледа изненадано бъркотията. Риан, която бе паднала по гръб, протегна безпомощно ръце, а Джудит спокойно изчака да свърши погромът и се ухили злорадо:

— Да се обадя ли на бюрото за кучета-водачи и да кажа, че искаш да им върнеш едно малко тромаво и много глупаво куче?

— Престани, Джудит! Тромава или не, Аги остава! Докато ти, от своя страна…

— Да? — подсказа тя с надежда в гласа. Не минаваше ден, без да я заплашат с уволнение, затова реши, че за днес нищо не пречи да го отчетат още сутринта.

— … можеш да ми помогнеш да оправя тук — най-после довърши Риан. — Ще измиеш съдовете, а аз ще ги избърша и прибера. И по-добре да побързаме. Хю Макена ще дойде след по-малко от час, а аз трябва преди това да се преоблека.

Примирена със задачата си, Джудит започна да събира разпилените по пода тенджери.

— Мислех, че го чакаме за единадесет…

— Точно така — потвърди Риан и заопипва около себе си за заблудени тигани и чайници.

— Ако ще се преобличаш, започни веднага, защото сега е единадесет без петнадесет.

Риан замръзна.

— Шегуваш ли се?

Джудит въздъхна търпеливо.

— Познаваш ме почти през целия си съзнателен живот и още не си разбрала, че никога не се шегувам.

— Боже, Джудит, какво да правя? Не мога в този вид да посрещна мъж, чийто глас звучи като отлежало уиски. Едва не умрях, докато говорехме вчера по телефона.

— Не се безпокой — посъветва я Джудит. — Ако е приятел на Дъглас Съдърланд, трябва да е поне на шейсет години. Сигурно е плешив като билярдна топка и с шкембе, което виси над колана изпод размъкнатата му потна блуза.

— Не ставай смешна! Това е Холивуд, царството на красотата! Не те пускат дори да стъпиш на булевард „Вентура“, преди да проверят дали си равномерно почерняла. Освен това, какво ме интересува как изглежда? Аз съм влюбена в гласа му, не в него.

— Аха… Последният глас, в който се беше влюбила, имаше жена и две деца.

— Да, но какъв глас беше! Колко безсънни нощи преживях в мечти по него! — Тя се усмихна на приятелката си, която междувременно припряно миеше съдове. — Несподелената любов си е спечелила лоша слава, но аз от личен опит мога да ти кажа, че не е толкова неприятна. Още не съм срещнала мъжа, който да отговори на представите ми.

— Не искам да слушам твоите фантазии — съобщи й Джудит.

— Джудит, стара гъско, на теб също ти трябва един мъж, тогава ще си говорим за фантазии.

— Не, благодаря, минала съм си по реда. Любовта е само за много млади или за много глупави. Аз не съм нито едното, нито другото.

— Глупости! Любовта е универсална.

— Затова ли живееш като монахиня? — зададе Джудит уместния въпрос. — Или имаш намерение да позволиш на дъха на отлежало уиски да промени живота ти?

— Не дъх, а глас — поправи я Риан. — И не вярвам да промени нещо, защото смятам да го боготворя от разстояние.

— Е, ако не отидеш да се преоблечеш, разстоянието ще е доста голямо, защото приличаш на нещо, в което котка си е точила ноктите.

— Преобличам се, преобличам се! — обеща Риан и се надигна. — Остави всичко на умивалника, ще прибера, когато страхотният глас си отиде.

— Добре, но следващия път, когато решиш да слагаш нещо на пода, вържи Агнес Грозна с верига.

— Слушам, шефе!

Следвана по петите от Аги, Риан се понесе уверено през дългия коридор, доволна, че има поне едно място в непознатата къща, където можеше да се движи с обичайната си стремителна походка. Всичко друго приличаше на гигантска писта за бягане с препятствия — от всички страни с дразнещо постоянство скачаха и се нахвърляха върху нея столове, маси, дивани и други лоши предмети. Живееше в къщата вече четири дни и по-голямата част от времето се бе мъчила да запомни размерите на стаите и разположението на коварните хапещи мебели. Ако се съсредоточеше, можеше да се движи сравнително безопасно в спалнята си, банята и кухнята, ала огромният хол, отделен от кухнята с открит бар, и кабинетът, който Джудит се опитваше да подреди, бяха все още вбесяващо потайни. Но до края на седмицата щеше да ги победи. Беше длъжна, това бе въпрос на чест. Не можеше да се позволи на някаква къща да се качи на главата на Риан Къркланд.

Като броеше вратите в коридора, тя се втурна в спалнята и спря да се подпре. Джудит й бе описала всяка стая до най-малки подробности и младата жена познаваше огромната гарнитура от двете страни, голямото луксозно легло вдясно, а зад него заемащия цяла стена прозорец и двойната врата към тераса от кедрово дърво. Терасата опасваше цялата къща, надвесена над океана.

Пред нея имаше малко уютно кътче с фотьойли, а отляво голям гардероб и врата към най-екстравагантната баня, която някога бе срещала. Само като си помисли за гигантската вана, й се прииска да се изкъпе, ала нямаше време за такива удоволствия.

Риан тръгна бавно и преодоля изкушението да се опре на огледалната врата на гардероба. Вместо това се опита да усети леката промяна на налягането, която означаваше, че бе стигнала до банята. Водена от ехото на кънтящите си стъпки, влезе бързо вътре, смъкна тениската и шортите и ги пъхна в коша за пране. Остави очилата на лавицата, напълни мраморния умивалник с вода и изми лицето и ръцете си.

Тя знаеше, че пред нея има двуметрово огледало и докато се бършеше, помисли, че би било интересно да разбере какво точно показва то. Приятелите й я бяха убеждавали, че лицето й, някога симпатично, но доста обикновено, сега е красиво. Дори свадливата Джудит го бе нарекла „сносно“, което означаваше, че бе нещо наистина изключително. Обаче за Риан то бе истинска загадка, въпреки че го бе изучила с пръсти и помнеше всяка извивка. Знаеше, че носът й е малко по-къс от преди, брадичката й не толкова упорита, а скулите й по-изпъкнали, но какво представляват всички те заедно нямаше никаква идея. И никога нямаше да има. Бе странно да разчиташ само на въображението си, за да си представиш как изглеждат другите, ала да знаеш, че ако по чудо си върнеш зрението, няма да познаеш собственото си лице, според нея бе направо свръхестествено.

Говорещият будилник от кухнята извика, че е десет и петдесет и четири. Риан си сложи очилата и се втурна към спалнята. В бързината не улучи вратата, удари се в рамката и отскочи като топка. Изруга тихо. Сега вече се поддаде на изкушението да протегне ръка към стената, за да стигне до шкафа. Полагаше големи усилия да се движи като зряща, а това означаваше да използва условни знаци вместо докосване, за да определи местоположението на врати, стаи или предмети. Но в момента нямаше време и реши да се откаже от този начин.

Пред нея бе целият й летен гардероб — твърде скромен, тъй като дрехите никога не бяха заемали особено място в живота й. Бързо прекара ръце през блузите, панталоните и джинсите, докато стигна до малкото рокли. Един глас като старо уиски според нея заслужаваше нещо повече и щеше да го получи. Някъде тук трябваше да е пастелно синият костюм — елече с бухнали ръкави, които добре ще покрият белезите на рамото й, и лятна рокля до малко под коленете, за да не се виждат синините по пищялките — постоянни напомняния, че се движи прекалено бързо и прекалено непредпазливо.

Тя свали костюма от закачалката и внимателно го постави настрани. Тънкият къс комбинезон, който носеше под роклята, бе закрепен към закачалката с карфици. Облече го бързо, след това роклята. Ципът като никога не заяде. Накрая разрови обувките и намери сандалите с тънки каишки. Напомни си, че с тях трябва да върви бавно и внимателно, ако не иска към насинените крака да има някой счупен пръст.

— Единадесет часа и четири минути! — извика Джудит от кухнята. — Той закъснява!

— Аз също! — откликна Риан и се измъкна от гардероба. Върна се опипом в банята и прекара четка през непокорната си грива. Въпреки че не можеше да я види, косата бе нещо, което лесно си представяше. Цял живот й бе създавала проблеми. Знаеше, че не може да я усмири без маша, затова просто я опъна назад и я захвана с две шноли отстрани. Нямаше време за грим и реши да приеме, че пластичният хирург се е погрижил за естествената й красота.

Откачи каишката на Аги от дръжката на гардероба и пое към кухнята.

— Готово. Как изглеждам? — попита тя и се завъртя.

Когато Джудит отговори от хола, Риан разбра, че бе изхабила усмивката си за един хладилник.

— Изглеждала си и по-зле…

Изречено от Джудит, това бе висока оценка, ала Риан не можа да се въздържи.

— Ах, благодаря!

— Какво искаш, орден ли? Изглеждаш чудесно, но и да не беше така, вече нищо не можеш да направиш. Твоят герой е вече по пътеката.

— Прекрасно! — Риан се доближи до прозореца, където дежуреше нейният шпионин. — С малка спортна кола ли е?

— Не, с един неописуем черен фургон с крещящ надпис „Макена и съдружници“ — отвърна Джудит заядливо и Риан се усмихна.

— Е, кажи ми, на какво прилича? — Джудит се вгледа критично през щорите. Макена бе висок, строен, широкоплещест, а в походката му имаше точно толкова самоувереност, че да накара една жена — която и да е жена — да го погледне втори път. Светлокестенявата му коса бе така добре сресана, че океанският бриз не би се осмелил да я разроши, а изражението на красивото му лице с класически черти показваше, че го знае. Накратко, беше един от най-привлекателните мъже, които бе виждала. Разбира се, никога не би го признала, дори ако й забиеха клечки под ноктите. — Хайде, Джудит, опиши ми го!

Джудит пусна щорите и се обърна към приятелката си.

— Опитай се да си представиш Квазимодо…

В главата на Риан изплува образът на Чарлз Лоутън в ролята на Гърбавия от Нотрдам, облечен в шарен пуловер, памучни шалвари и разкривени мексикански сандали. Тя избухна в смях. Като познаваше перверзното чувство за хумор на секретарката си, бе сигурна, че Хю Макена е необикновено хубав, но образът не избледняваше и Риан не можеше да спре да се смее. Всъщност почти бе успяла, ала в този момент звънецът на входната врата проеча като камбана на катедрала и тя отново се разсмя.

— Ти отвори, Джудит, а аз ще се заема с Аги — предложи Риан, сподави смеха си и завърза кучето. Квазимодо? Образът отново изплува. — Хайде, признай, че не изглежда толкова зле…

— Шегуваш ли се? Почернял или не, никой няма да го пусне дори да припари до булевард „Вентура“!