Кони Бенет
Сподели с мен светлината (22)

Двадесет и първа глава

Хю стоеше на терасата, загледан в хоризонта, и мислеше колко ли време ще мине, преди да може да наблюдава някой красив залез, без да си представя как би описал облаците и цветовете на Риан… преди да спре да гледа всичко по този начин. Само седмица бе изминала, откакто я остави в полицейския участък в Чикаго, но вече не се питаше кога ще може да я забрави напълно и болката от загубата ще стихне. В момента не вярваше това изобщо някога да се случи. Обаче все още се надяваше, че поне спомените за дребните неща като залезите може да избледнеят.

Непресекващият звън на входната врата привлече вниманието му, ала той сериозно се замисли дали не е по-добре да се прави, че не чува. В момента, в който миналата седмица се върна в Лос Анджелис, журналистите се нахвърлиха върху него като глутница изгладнели вълци. Единственият начин да се спаси от тях бе да замине за малкото си бунгало в планината близо до езерото Тахо. Там нямаше нито телефон, нито телевизия, така че успя да избяга от тях, но не и от себе си, а още по-малко от Риан.

Тъй като тя никога не бе идвала в бунгалото, Хю се надяваше, че там ще му е по-лесно да мисли. Ала спомените за нея го преследваха и накрая се отказа от опитите си да се пребори с болката. Върна се в Лос Анджелис само преди няколко часа. Може би работата щеше да е по-добро лекарство за разбитото му сърце.

Който и да звънеше, не се предаваше. Накрая Хю отстъпи и отиде да отвори. На вратата стоеше Мо Джонсън. Хю се отдръпна, за да го пусне вътре.

Мо му хвърли един бърз поглед и веднага забеляза тъмните сенки под очите, небръснатата от една седмица брада, избелелите джинси и размъкнатата блуза.

— Нова мода ли се опитваш да наложиш, или това е униформата ти за домашни ремонти?

Хю затвори вратата и пусна шегата покрай ушите си.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Видях джипа в двора.

— При тези детективски способности може да ми се наложи да те повиша… — Той отиде до бара. — Искаш ли нещо?

— Ти какво пиеш? — посочи Мо към чашата в ръката му.

— Газирана вода. Опитах се няколко дни да не изтрезнявам, ала не помогна.

— Личи си!

— Отново разследваш…

— Дай ми една бира.

Хю тръгна към терасата. Мо го последва с бирата в ръка.

— Какво става във фирмата?

— Нищо хубаво. Ще ни съдят.

— Кой? — едва повдигна вежди Хю.

— Милър. Не е доволен, че сме повикали друг да довърши работата в Канога Парк, докато ние… имахме друга задача.

Хю усети лекото му колебание и почти се усмихна.

— Искаш да кажеш, докато охранявахме Риан. Спокойно можеш да изговаряш името й. Вече не подскачам всеки път, когато го чуя.

Мо се облегна на парапета до него и го погледна косо.

— Знаеш ли, че се е върнала в Лос Анджелис?

Хю отвърна лице, за да не покаже чувствата си. Току-що се бе похвалил, че не подскача, като чуе името й. Не можеше толкова скоро сам да се опровергае.

— Не, не знаех, но в това няма нищо странно. Нали трябва да завърши сценария си.

— Не мисля. Съобщението за смъртта й очевидно дълбоко е потресло продуцента и режисьора. Местният вестник пише, че са скърбили за нея цели десет минути, после наели друг сценарист. Никой не знае дали тя ще ги съди или ще се откаже.

— Няма да ги съди — отсече безстрастно Хю. — И без това много бързаше да се върне в Чикаго. Сигурно Дъг Съдърланд вече й е предложил работа във вестника.

— Може би… — Мо замълча за миг, преди да хвърли следващата си бомба: — Откакто си заминал, Риан всеки ден звъни във фирмата да те търси.

Хю се изсмя:

— Сигурно иска да се оплаче от сметката, която й изпратих!

— Не смяташ ли, че трябва поне да й се обадиш, за да провериш дали си прав?

— Не!

— Много си се заинатил… — Мо протегна ръка да го спре. — Виж, не знам какво се е случило, та нещата между вас така са се променили, но…

Хю се обърна нетърпеливо към него:

— Казах й, че я обичам, а тя ми каза да си гледам работата!

— И аз така помислих — кимна Мо тъжно. — Винаги съм си представял, че ако се влюбиш, то ще е тежко. Риан също много е хлътнала по теб. Някак не ми се връзва.

Хю си спомни как тя отхвърли любовта му и се сви.

— Риан искаше да се върне към стария си живот.

— Това мога да го разбера. В края на краищата, през последните пет години е била доста ограничена заради слепотата си. Може би трябва да й дадеш малко време…

Хю се обърна рязко към приятеля си.

— Виж какво, Мо, тя ми даде да разбера, че в живота й няма място за мен. Колко мислиш, че трябва да изтърпя?

— Колкото заслужава — вдигна рамене Мо. Хю отново се обърна към океана, ала Мо не се предаде. — Кажи ми, това обяснение в любов… кога го направи? Преди или след като Риан прекара няколко часа в океана, потънала в размисъл дали първо ще я изядат акулите или първо ще се удави?

— След.

— И след като си върна зрението? И всичко това, след като по нея стреля наемен убиец?

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Хю.

Мо вдигна ръце, сякаш за да се запази от гнева му.

— Не, не! Просто се гласях да ти изръкопляскам. Повечето мъже се обясняват в любов на изискана вечеря със свещи. Трябва да призная обаче, че ти имаш собствен стил. Момичето току-що е преживяло удари, които едва ли някое човешко същество може да издържи. Добре си избрал момента, приятелю. Предполагам, че наистина е била готова да приеме обяснението ти.

— Повярвай ми, Мо, тя изобщо не се колебаеше за чувствата си към мен. Знам, че беше преживяла доста неща, отгоре на всичко още не знаеше дали ще може да избяга от Бек. Но аз й казах, че ще съм до нея, дори ако се наложи да се крие.

— О, страшен си! — възхити се Мо. — Сигурен съм, че наистина е искала да се чувства отговорна и за твоя живот!

— Не беше това!

— Сигурен ли си?

— По дяволите! В нищо не съм сигурен! — извика Хю и едва не запрати чашата към скалите под къщата.

Мо сложи ръка на рамото му и тихо продума:

— Поговори с нея, Хю. Едва ли може да ти каже нещо, от което да те заболи повече. А пък кой знае — може да ти стане по-добре… — Той тръгна към вратата. — Аз си отивам. Утре ще дойдеш ли на работа? — Хю кимна, без да се обръща. — Добре, ще се видим там.

Мо излезе. Хю се загледа в огнения хоризонт. Наистина ли Риан го бе търсила всеки ден? Още не бе проверил съобщенията по телефона. Това изведнъж се оказа много важно. Изтича вътре и позвъни на службата за услуги. Жената отсреща изглеждаше страшно радостна, че го чува, и започна да му чете безкрайните съобщения, натрупали се, докато го бе нямало. Той обаче я прекъсна и я помоли да му каже само дали има нещо от Риан Къркланд.

Имаше десет съобщения, всичките еднакви: „Обади се веднага, щом се върнеш. Риан“. Кратко и ясно, ала без намек за какво иска да говори с него.

Хю взе безжичния телефон и отново излезе на терасата. Набра първите четири цифри от номера и затвори. Ако трябваше да се подложи на мъчението да говори с нея, по-добре беше да го направи лично.

Не можеше да си признае, че би използвал всякакво извинение, за да я види отново.

Той хвърли телефона на близкия стол и тръгна по стълбите към брега. Изведнъж спря. На скалите под него стоеше Риан, обърната към къщата… и към него. Замръзна на мястото си. Сърцето му заби така бясно, сякаш щеше да изскочи от гърдите.

Най-после, помисли тя, молейки се мрачният измършавял мъж да не бе рожба на въображението й. Изглеждаше променен с тази брада, но беше сигурна, че е Хю. Седмицата на мъчително очакване най-накрая бе свършила.

След като той я изостави в Чикаго, Риан се срина от емоционално и физическо изтощение. Лейтенант Лилиентал искаше да извика „Бърза помощ“, обаче тя настоя първо да се обади на Дъг Съдърланд. Дъг я отведе у дома и стоя на пост, за да я пази от журналистите. Риан спа цели тридесет часа. Когато се събуди, единственото й желание бе да говори с Хю. Той обаче бе изчезнал, а служителите във фирмата му не искаха да й кажат къде може да го намери.

Тя прекара следващите няколко дни в летаргия, която удивително приличаше на страшните часове в океана. Хю го нямаше, тя знаеше колко много го бе наранила и не знаеше дали някога ще й прости. Едва не полудя. Междувременно я нападнаха журналистите, които настояваха за подробности как се бе разминала със смъртта и как по чудо си бе върнала зрението. Джудит доведе Аги и всички се пренесоха в къщата на брега да чакат… да чакат… да чакат.

Всеки ден се обаждаше в службата и в дома на Хю и всеки ден идваше на плажа до тази къща, която усещаше със сърцето си, че бе неговата. Ала докато не го видя на терасата, не беше сигурна. Сега той беше тук и по един или друг начин, за добро или за зло, мъчението свършваше.

Сърцето й се сви. Риан се изкачи внимателно по скалите и се изправи на терасата срещу него. Разстоянието между тях бе само няколко метра, но й се струваше безкрайно.

— Здравей, Хю!

— Здравей…

Въпреки студеното му изражение тя успя да се усмихне. Бе преживяла една седмица в ада и сега нямаше да се уплаши толкова лесно. Ужасяваше се от мисълта, че може никога да не й прости, обаче бе длъжна да му каже истината. След това той щеше да реши какво да прави с тази истина.

— Почти не те познах… С тази брада…

— Откъде знаеш, че съм тук? — Хю се обърна към залеза, за да не гледа прекрасното й лице. Обзе го непреодолимо желание да я грабне в прегръдките си въпреки всичките й протести. Впи ръце в перилата.

— Не знаех. Идвах тук всеки ден, откакто се върнах миналия четвъртък. Дори не бях сигурна, че това е твоята къща. Откривам, че нищо не изглежда както съм си го представяла.

— Сигурно ти е трудно — забеляза той, без да я поглежда.

Не толкова трудно, колкото това, искаше й се да каже, ала премълча.

— Оправям се. Джудит много ми помага, но няма да остане дълго с мен. Нали знаеш, тя ще започне нова работа.

— Не знаех. Сигурно е нормално. Малко журналисти имат частни секретарки, нали?

— Да… — Риан се насили да овладее гласа си въпреки тона му. Нямаше право да се надява, че ще й помогне. Искаше просто да каже за какво бе дошла, ала думите не искаха да излязат от устата й. Затова продължи безсъдържателния разговор, за да запълни непоносимата иначе тишина. — Ти май не си говорил с баща си…

— Не съм. Трябваше ли?

— Едва ли… Само че… Джудит ще работи с него като търговски директор.

Тази новина го накара да я погледне.

— Не знаех, че му трябва търговски директор.

— И Уеб не знаеше, преди Джудит да му го обясни — усмихна се тя. Бе подочула нещо и за женитба, но Джудит не искаше да се говори за това, преди да се разбере какво ще излезе от цялата работа. Пък и Риан мислеше, че е по-добре Хю да го научи от баща си, а не от нея.

Той кимна и отново отмести поглед.

— Мисля, че те двамата ще се сработят…

— Да.

Проточи се тягостно мълчание. Хю искаше да я попита за какво е дошла и след това да й каже да си върви. Ала тогава тя щеше да си отиде завинаги, а колкото и мъчително да се чувстваше сега с нея, без нея щеше да е още по-лошо.

— Мо беше тук преди малко — обади се той, за да разчупи мълчанието. — Каза ми, че Тед Бракстън е наел някой друг да довърши сценария.

— Вярно е.

— Ще го съдиш ли?

— Не знам — вдигна рамене Риан. — Още не мога да мисля за бъдещето.

— А Дъг Съдърланд не ти ли предложи да се върнеш на работа?

— Предложи ми.

Хю се изсмя горчиво.

— И ти още не си се втурнала натам?

— Не съм… — Тя погледна към залязващото слънце. — „Игзаминър“ не е единственият вестник в страната. Освен това, имам договор за още няколко книги за Камерън Лоу. Мисля, че ще мога да пиша по една на година и в същото време да се занимавам с журналистика… Може би дори тук, в Лос Анджелис…

Той спря да диша и се сви като от удар. Изгледа я рязко и присви очи. Достатъчно тежко би му било да живее без нея, но ако тя останеше в същия град, животът му щеше да стане нетърпим. Винаги щеше да се изкушава да я види и да се залъгва с напразни надежди.

— Защо, по дяволите, искаш да останеш тук — попита Хю остро.

Риан го погледна и изля цялото си сърце в няколко думи:

— За да съм близо до теб!

Онова, което съзря в блестящите й очи, го зашемети. Видя топлота, малко страх, ала най-вече любов… Или поне нещо, което му се искаше да вярва, че е любов.

— Господи, Риан, какво искаш да направиш с мен?!

Тя протегна ръка и докосна лицето му. Очите й плувнаха в сълзи.

— Опитвам се да ти кажа това, което исках да ти кажа преди една седмица в Чикаго… Което не можех да ти кажа онази нощ на кораба. Обичам те…

Той би дал душата си, за да й повярва. Обаче рязката промяна в отношението й не бе логично.

— Виж какво, ако мислиш, че ми дължиш нещо…

Сърцето й се сви. Каза му какво чувства, а Хю не й вярваше… Или не я искаше. Риан не знаеше кое бе по-лошо.

— Наистина ти дължа нещо, Хю…

— Не! Ако искаш да ми благодариш, че те охранявах, прекрасно! Парите за услугата са достатъчна благодарност. Но не ми трябва съжалението ти!

— Съжалението ли?! — Тя не повярва на ушите си. — Твърдоглав глупак! Аз не те съжалявам, аз те обичам!

— Откога това?

— Откога, откога… — Объркана и разстроена, Риан се опита да си спомни кога за пръв път разбра, че го обича, ала й се струваше, че винаги го бе обичала. — От… Не знам откога! Може би от първи юни. Може и да е от втори, но във всички случаи не по-късно от трети!

Болезнената буца в гърлото му започна да се разтопява от напора на смеха.

— От трети юни ли? — Тя го обичаше и нищо друго нямаше значение!

— Да, някъде оттогава — отговори Риан войнствено и усети как на устните й се прокрадва усмивка. Всичко щеше да се оправи! Болката бавно изчезваше от прекрасните му златисти очи…

— Значи искаш да кажеш, че тогава на кораба ме излъга? — попита той тихо.

— Да.

— Но защо, Риан? Защо? — Искаше му се да я притисне до гърдите си, ала не можеше… не още. Първо трябваше да разбере.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Защото те обичам!

Изведнъж всичко му стана ясно. Тя го бе излъгала, за да го предпази, за да не му позволи да сподели с нея опасното и несигурно бъдеще, което я очакваше. Обичаше го толкова много, че можеше да се откаже от него. Повече не можеше да понася разстоянието между тях. Протегна ръце и Риан се сгуши в прегръдките му.

— По дяволите, Риан! По дяволите! — промърмори Хю, обви здраво ръце около нея и зарови лице в копринената й коса. — Опитвала си се да ме предпазиш, но не си имала право да вземаш такова решение.

— Имах право! — настоя тя. — Само така можех да съм сигурна, че няма да пострадаш. Не можех да ти позволя да продължиш да рискуваш живота си заради мен.

Той я хвана за раменете и едва се удържа да не я раздруса.

— Не разбираш ли, че за мен няма живот без теб?

Брадичката й потрепна в напразно усилие да спре радостните сълзи.

— Значи ли това, че някога ще ми простиш, задето те излъгах?

— Някога — отговори Хю неохотно, въпреки че погледът му вече не криеше нищо.

— Мислиш ли, че някой ден може… да се ожениш за мен?

— Дори ако се наложи да те замъкна насила пред олтара!

Той я привлече към себе си, с намерение да подпечатат предложението с целувка, ала Риан се отдръпна. Тя го хвана за ръката и го заведе в къщата.

В спалнята го пусна и Хю озадачен я гледаше как се движи из стаята, разтваря пердетата пред догарящия залез и светва всички лампи.

Когато свърши, с премрежени от сълзи и любов очи, тя коленичи на леглото и протегна ръце:

— Сподели с мен светлината!

Той помисли, че сърцето му ще се пръсне. Доближи се, прегърна я и прошепна:

— О, да! Светлината, мрака, здрача, изгрева и всичко между тях…

— Завинаги ли?

— Завинаги! И след това…