Кони Бенет
Сподели с мен светлината (21)

Двадесета глава

Слънцето се показваше на хоризонта. Риан стоеше на палубата на „Мери Ан“ и се опитваше да намери някаква радост в това, че за пръв път от пет години можеше да види изгрева. Радост обаче нямаше. От мостика Хю насочваше кораба към залива Сент Луи. Точно както й обеща. Не бяха говорили, откакто излезе от каютата й преди няколко часа, но тя знаеше, че той ще изпълни задължението си да я заведе до Чикаго. След това щеше да изчезне завинаги от живота й.

— Искаш ли да поговорим? — попита Джудит и й подаде чаша кафе.

— За какво?

Джудит се засмя и се отпусна на един шезлонг. Изглеждаше уморена, сякаш и тя не бе спала цяла нощ.

— Мила моя, това е един много малък кораб. Ако мислиш, че скандалът ви с Хю си е останал между вас, лъжеш се.

Прекалено уморена дори да се изчерви, Риан приседна на същия стол, който й бе изневерил снощи. Движенията й бяха вдървени, сякаш можеше да облекчи болката в сърцето, ако стегнеше тялото си, както чувствата.

— Какво чу?

— Достатъчно, за да разбера какви глупости наприказвахте.

— И най-вече аз — завърши вместо нея Риан.

Джудит вдигна рамене.

— Чух те да му казваш, че не го обичаш. Знаеш ли, струва ми се, че за пръв път те чух да лъжеш.

— Това е истина — каза Риан безжизнено.

— Миличка, за секунда не мога да ти повярвам. А ако Хю е достатъчно умен, и той не би ти повярвал…

Мисълта да преживее още една сцена като снощната, от която едва оживя, бе непоносима. Тя погледна ядосано към Джудит.

— Трябва да повярва!

Възрастната жена се извърна и се загледа към морето.

— Е, кой знае? Може и да се хване. За него беше много неочаквано, че се влюби в теб, а ти му разби сърцето. Едва ли ще може да се осъзнае дотолкова, та да проумее, че просто се опитваш да го предпазиш.

— А ти как разбра? — обърна се Риан изненадано към нея.

— Детенце, познавам те като петте си пръста. Смяташ, че така му спестяваш всички изпитания, през които ти самата трябва да минеш. Вярно ли е?

— Да.

— А не мислиш ли, че трябва да го оставиш сам да направи своя избор?

— Не, не мисля! Достатъчно се е излагал на опасност заради мен. Няма да си простя, ако нещо се случи с него. И не мога да му позволя да пожертва всичко, което е постигнал в живота си, заради криворазбрано чувство за дълг или съжаление.

— Съжаление ли!? — избухна Джудит. — Това пък откъде го измисли? Хю не е изпитвал към теб капка съжаление от деня, в който се срещнахте!

— Как не разбираш? Аз съм в опасност. Той си въобразява, че трябва да се прави на рицар и да ме спаси от огнедишащ змей!

— Стига глупости! Наистина ли си вярваш? Никакви змейове не те заплашваха, преди да научиш истинската причина за слепотата си. А Хю беше влюбен в теб много преди това.

Риан закри лицето си с ръце и поклати глава.

— Джудит, моля те… Направих онова, което бях длъжна да направя. Просто го приеми и не ми се бъркай. Достатъчно болка му причиних. Не искам да го измъчвам повече.

Джудит стана и с отвращение погледна към приятелката си:

— Искам да ти кажа нещо. Едва ли някой мъж може да страда повече, отколкото той снощи, когато разбра, че си паднала зад борда. Тогава мислеше, че те е загубил, а сега е сигурен. Щеше да изпитва същата болка, ако беше умряла. Само дето му отне всички илюзии, че някога си го обичала.

Джудит завърши обвинителната си реч и се оттегли в каютата, като остави Риан да се бори с взетото решение. Знаеше колко много бе наранила Хю — всъщност го видя с очите си. Ала не можеше да промени мнението си. Сигурно някой ден той щеше да я забрави и болката му да премине. По-важното бе, че нямаше да е подложен на опасностите, които я очакваха, и щеше да доживее до този ден. Само не знаеше кога ще е той.

Когато пристигнаха в залива Сент Луи, слънцето бе вече високо. От ярката светлина чувствителните очи на Риан я боляха и Джудит й даде слънчевите си очила. Никоя от тях не споменаваше как са успели да скрият тъмните кръгове от напрежение, умора и плач.

Въпреки изпепеляващата мъка, свързана с Хю, имаше и нещо вълнуващо във връщането в реалния свят. Риан ненаситно поглъщаше цветовете и движенията, които доскоро можеше само да си представя. Дори старото посивяло дърво на кея й се стори красиво.

Видя как Хю подхвърли въжето на един мъж на дока и се възхити на силата и красотата на тялото му. Следеше гъвкавите му движения и се опитваше да ги запомни. Скоро щяха да стигнат до Чикаго и нямаше да й остане нищо, освен спомени.

Човекът на кея завърза въжето и Хю скочи да провери дали всичко е наред. Пое стълбата и с бързо уверено движение я опря на палубата. В този миг се озова лице срещу лице с Риан, но й обърна внимание не повече, отколкото на една непозната.

Не, по-малко, помисли тя и едва се удържа да не заплаче. На една непозната той би се усмихнал, а в студения му поглед към нея се четеше само сдържана омраза. Мина зад гърба й, без да каже дума, след това се върна и взе малкото й куфарче.

— Да вървим! — изкомандва Хю, хвана я грубо за ръката и я издърпа по стълбата.

Подаде куфара на мъжа, който завърза кораба, и Риан се сети, че това трябва да бе Мо Джонсън.

— Къде е Бен? — попита Хю рязко и огледа тълпата на кея.

През лицето на Мо премина сянка на колебание. Той бе висок и едър мъж, ала тя можеше да се обзаложи, че по набитото му тяло няма и грам тлъстина. Знаеше, че сутринта Хю се бе свързал по радиото с хората си, за да им съобщи, че „Мери Ан“ пристига, но вероятно не им беше дал никакви обяснения.

— Бен звъни по телефона — отговори Мо и направи знак, че иска да говори с Хю насаме.

— Не си губи времето, Мо — посъветва го Риан, развеселена от пантомимата, свали тъмните очила и го погледна право в очите. — Ако имаш нещо за казване, кажи го пред мен.

Той я погледна и устата му увисна. Постепенно осъзна какво се бе случило и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Ти виждаш?

— Да — кимна тя.

— Това е страхотно! — След малко се сети, че нещата не са толкова прости и усмивката му угасна. — Всъщност… страхотно ли е?

— Да, Мо — увери го Риан. — Страхотно е.

— Можем ли да съкратим поздравленията? — прекъсна ги Хю нетърпеливо. — Кажи какво става.

Мо погледна колебливо към нея.

— След като говорихме с теб сутринта, чухме по радиото, че Аса Кигън снощи е бил арестуван на летището в Лос Анджелис. Бен звъни на Вик Кофин, за да го пита за повече подробности.

— Някакви проблеми ли има, Хю? — намеси се Уеб, който току-що бе слязъл с Джудит на кея.

Хю повтори новините и погледна към приятеля си.

— Какво друго? — попита той, въпреки че подозираше какъв ще е отговорът.

Мо въздъхна.

— Обвинен е в опита за убийство на Риан Къркланд.

— Значи журналистите са научили, че съм жива — обади се тя.

— Да.

— А ако журналистите знаят, значи го знаят и Арлън Бек и Дел Мичълън — довърши Хю мисълта на всички. Той сграбчи ръката й и безцеремонно я задърпа по кея: — Хайде! Ще отидем в къщата на баща ми, за да завъртя няколко телефона. Мо, ти намери Бен и елате при татко.

Риан едва се въздържа да не се отскубне от болезненото стискане. Искаше й се да му каже, че не й харесва да се отнасят с нея като с парче вмирисано месо, което трябва възможно най-бързо да се изхвърли. Обаче премълча и го остави да я влачи. Джудит и Уеб бързаха по петите им. Мо изтича до канцеларията на пристанището да потърси Бен и след петнадесет минути всички се събраха в малката спретната къщичка на Уеб на брега на океана.

От стола, на който Хю почти я блъсна със заповедта да не мърда и да не му се мотае из краката, тя наблюдаваше как той звъни и раздава нареждания. Не й обръщаше внимание и говореше за нея, сякаш я нямаше. Ако не правеше всичко за нейно добро, Риан би избухнала още след първите пет минути. Виждаше обърканите погледи, които си разменяха Мо и Бен в напразен опит да разберат какво бе вбесило така шефа им, ала избягваше очите им. Достатъчно виновна се чувстваше и без това.

Отдъхна си, когато двамата мъже най-после тръгнаха към малкото летище извън града, където чакаше самолетът на Хю. Не искаше да изпитва вина и за грубия тон, с който той им говореше.

От разговорите, които чу, тя разбра, че Бен не бе успял да се свърже с Вик Кофин в Лос Анджелис. Хю също не можа да го намери. Той не искаше да говори с никого, освен с Вик, затова се опита да се обади на Руб Лилиентал в Чикаго. Риан помнеше лейтенанта от времето, когато лежеше увита в бинтове на косъм от смъртта, а той я разпитваше. Само споменаването на името му събуди всички болезнени спомени. Тя тихо се измъкна в кухнята, където Джудит и Уеб мълчаливо пиеха кафе.

— Какви са последните новини? — попита Джудит и й наля една чаша.

— Мо и Бен току-що тръгнаха да подготвят самолета за излитане. — Риан погледна към Уеб. — Мисля, че Хю ще те помоли да ни откараш до летището.

— Няма проблеми.

Вече бе решено, че засега Джудит ще остане при Уеб. Хю не искаше да позволи на Бек да стигне до Риан чрез приятелката й.

— Джудит, след като заминем, можеш ли да се отбиеш при онзи ветеринар, при който е Аги? Просто да видиш дали е добре.

— Разбира се. Искаш ли да я взема при мен?

— Както решиш. Знам, че Уеб ще трябва да се заеме отново с работата си, а ако ти отидеш с него на „Мери Ан“, вероятно ще е по-добре да остане, където е… — Тя се усмихна тъжно. — Чудя се как ли би приела Аги да е просто домашна любимка вместо куче-водач.

— Ще й хареса, повярвай ми — подсмихна се Джудит. — Само за един месец ще стане дебела и мързелива.

Добродушните й подигравки напомниха на Риан за шегите и закачките, които изпълваха живота й през последните пет години. Щяха да й липсват хапливият език и безкористното приятелство на Джудит. С болка си помисли, че може би много дълго няма да я види. В гърлото й заседна буца. Протегна ръка към нея и очите й плувнаха в сълзи.

— Никога не бих мечтала за по-добра приятелка…

— Глупости! — Джудит бързо стана и отиде да вземе кафеварката. — Не си тръгнала още — добави тя рязко, за да скрие внезапното трепване на гласа си.

— Добре… — Риан погледна към Уеб. Знаеше, че трябва да му благодари за всичко, което направи за нея, но тъжният въпрос в очите му я спря. Сети се, че сигурно и той бе чул скандала й с Хю. Не вярваше да не я мрази, задето измъчва сина му. Въпреки това в погледа му не се четеше обвинение.

Уеб хвана ръката й.

— Винаги ще си добре дошла тук, нали знаеш?

Тя отново се просълзи.

— Не исках да го наранявам, Уеб…

— Знам — потупа той нежно ръката й. — Мисля, че някой ден и той ще го разбере… когато излекува оскърбената си гордост.

Риан гледаше ту към него, ту към Джудит и се чудеше дали приятелката й му бе казала защо бе отхвърлила любовта на Хю, или той сам се бе сетил.

— Хайде да тръгваме! — Хю дойде от хола. — Татко, би ли ни закарал до летището?

— С удоволствие!

Риан пое дълбоко въздух и се обърна към Хю:

— Какво каза Лилиентал?

— В три следобед пред сградата на полицейското управление ще ни чака охрана — отговори той, без да си прави труда да я погледне.

— А защо не на летището? — попита Уеб.

— Защото не му казах нито къде сме, нито как ще пристигнем. Бен ще кацне на едно малко летище в предградията на Чикаго. Мисля, че ще е по-безопасно да наема оттам кола, вместо да рискувам, ако Мичълън има някой свой човек в полицията.

— Много утешително! — отбеляза Джудит.

Хю сви безразлично рамене.

— Просто така стоят нещата! — Той погледна студено към Риан: — Събирай си багажа и да тръгваме! — Обърна се и излезе.

— Хю! — извика след него Уеб, възмутен от тона му, ала Риан го спря.

— Недей, моля те! Не искам да се карате заради мен.

Уеб преглътна гнева си, но пътуването определено бе тягостно. През целия път никой не проговори. На летището Хю набързо се сбогува с баща си и остави Мо с Риан, докато тя се разделяше с Джудит и Уеб.

Със свито сърце Риан погледна към старата си приятелка. Последните пет години не я бяха променили, ала дали и следващите пет щяха да са добри за нея? Видя обаче погледа, който си размениха с Уеб и реши, че бъдещето на Джудит е сигурно. Преглътна сълзите си и докосна ръката на Уеб:

— Грижи се за нея.

— Ще се грижа, не се безпокой. А ти се грижи за себе си! — Той я тупна приятелски по рамото и се отдръпна, за да ги остави сами с Джудит, която се бе отказала от всички опити да изглежда безчувствена.

Сълзите открито се стичаха по лицето й. Риан я прегърна.

— Обичам те — прошепна тя.

Джудит я потупа успокоително по гърба.

— Ако имах дъщеря, Риан, нямаше да я обичам повече от теб.

Риан се отскубна, хвана двете й ръце и ги стисна.

— Благодаря ти… За всичко… Ще ти се обаждам.

Прегърнаха се несръчно и Риан тръгна с Мо към самолета.

Настани се в удобното кожено кресло до прозореца, закопча колана и опита да се отпусне. Мислите й се връщаха към онова, което я очакваше, ала тя ги пропъди и се съсредоточи върху чудото, че може да вижда как земята бяга под тях.

Хю бе в пилотската кабина с Бен. Само веднъж стана от мястото си, мина покрай Риан, без да й обърне внимание и изчезна в една врата в дъното на самолета. След няколко минути излезе, преоблечен в лек светлосин костюм. Тя се сети, че сигурно има в самолета малък гардероб — когато напускаха Лос Анджелис, той нямаше време да си вземе нищо, но на „Мери Ан“ имаше дрехи за смяна. Очевидно ги бе донесъл от самолета.

По обратния път към кабината Хю спря да каже на Мо, че ще кацнат след около четиридесет минути. Риан не помръдна, докато той не си отиде, а след това тихо се обърна към прозореца, за да скрие от Мо стичащите се по лицето й сълзи.

 

 

Пътуването до полицейското управление беше цяло изпитание за изтънелите й нерви. Притисната между Хю и Бен на задната седалка на колата, тя помисли, че полудява. Всеки път, когато Хю се навеждаше да каже нещо на Мо, който бе зад волана, пистолетът под мишницата му я удряше и й напомняше за предстоящите опасности. Много по-лоша бе обаче излъчващата се от него студенина. С разума си Риан разбираше, че той просто се опитва да се пребори с болката и обидата, но на няколко пъти го видя да я гледа с такава омраза, че наистина можеше да умре от мъка.

Бен се ориентираше по картата. Постепенно Риан започна да си припомня познатите улици на родния си град.

— На следващия ъгъл завий надясно — обади се тя. — Полицията е след няколко къщи.

Хю бе напуснал Чикаго преди повече от двадесет и пет години, ала си спомняше пътуването с Дъг. Указанията на Риан бяха точни и той я остави да води Мо.

Насочи вниманието си към улицата. Част от съзнанието му отчиташе потенциалната опасност, но усещаше, че не бе достатъчно съсредоточен. Риан бе до него. Чувстваше аромата й, който така добре познаваше. Чуваше нарастващата възбуда в гласа й. Виждаше, че независимо от начина, по който се връщаше у дома си, тя се вълнуваше от възможността да види местата, които толкова дълго само си бе представяла. Тук беше нейният живот — животът, който толкова искаше да си върне и в който нямаше място за него.

Опита се да отпъди тези мисли и си напомни, че сега най-важното бе да я връчи на Лилиентал цяла и невредима. След това можеше да се върне в къщи, да се заеме със собствения си разбит живот и да забрави, че някога бе чувал името Риан Къркланд.

Времето за пътуване бе изчислено съвсем точно. Бе три и девет минути, обаче обещаният от Лилиентал полицейски кордон не се виждаше никъде. Хю изруга прочувствено по адрес на безотговорния лейтенант.

— Да обиколя ли сградата? — попита Мо.

— Не, паркирай отпред. Ще я вкараме бързо вътре. Приготви се, Риан — изкомандва той, без да я поглежда.

Колата плавно спря и в същия момент Хю отвори вратата и я издърпа навън. Преди да разбере какво става, Риан бе притисната между него и Бен от двете й страни и Мо отзад. След секунда бяха в сградата. Фоайето беше пълно с народ. Хю прелетя покрай объркания сержант на пропуска и я помъкна по стълбите. Тя все още не бе свикнала да преценява правилно разстоянията и се спъна. Той само я задържа да не падне и отново я повлече. Накрая Риан реши, че достатъчно е търпяла.

— По дяволите, остави ме на мира! Вече сме в полицията и в пълна безопасност. Няма нужда да ми извиваш ръцете! — Тя се отскубна, ала Хю веднага пак я сграбчи и грубо я дръпна.

— Когато Руб Лилиентал те заобиколи с бодигардове, тогава ще си в безопасност. И тогава той ще отговаря за теб, не аз. Дотогава ще стоиш до мен! И по-близо! Разбра ли?

— Разбрах! — сопна се Риан и остави гнева да надвие желанието й да избухне в сълзи.

Бесен на нея, на Лилиентал и на света като цяло, Хю нахлу в канцеларията. Лейтенантът бе между няколко други офицери.

— По дяволите, Лилиентал, къде бяхте? — развика се той, без да го чака да се освободи. — В три часа хората ви трябваше да са отвън!

— Успокойте се, Макена…

— Ще се успокоя, когато осигурите на Риан охраната, която обещахте!

Офицерите се разпръснаха и Лилиентал огледа тримата мъже около нея.

— Бих казал, че госпожица Къркланд има три пъти по-голяма охрана, отколкото й трябва.

— Бихте ли престанали да говорите за мен, сякаш не ме виждате! — избухна тя, ядосана на всички.

— Извинявайте — поклони й се Лилиентал. — Наистина се радвам, че сте си върнали зрението.

Риан понечи да му благодари, но Хю не беше в настроение за любезности.

— Какво искахте да кажете…

— Госпожица Къркланд, ако вие и вашите добре загорели приятели заповядате в кабинета ми, ще ви обясня какво се случи днес.

— Благодаря, лейтенант! — Тя демонстративно издърпа ръката си от Хю и влезе. Другите я последваха. Лилиентал се настани зад бюрото си, Риан на един стол срещу него, Хю се изправи зад гърба й, а Мо и Бен останаха до вратата като на стража.

— Е? — погледна Хю към лейтенанта. Лилиентал не обърна внимание на добре облечения калифорниец. Извади от чекмеджето си една снимка и я подаде на Риан.

— Госпожице Къркланд, това ли е човекът, който се опита да ви убие? Той ли уби Винсънт Перигрино?

Тя пое снимката с треперещи ръце. Очевидно беше направена без знанието и съгласието на заподозрения, докато е обядвал в ресторант. Не беше много ясна, а и човекът не се виждаше добре, ала Риан винаги би го познала. Потисна инстинктивния си страх и се опита да овладее гласа си.

— Да. Това Арлън Бек ли е?

— Той е. След малко някой ще запише официалните ви показания, но първо… — Лилиентал й подаде още една снимка. — Това ли е човекът, който се опита да ви убие преди два дни в Лос Анджелис?

Тя вдигна безпомощно рамене:

— Не знам. Тогава още не виждах…

— Той е — потвърди Хю сухо. — Аса Кигън. Нали тази сутрин ви съобщих по телефона, че е заловен?

— Съобщихте ми — съгласи се Лилиентал. — Малко след като говорих с вас, приятелят ви детектив Вик Кофин ми се обади да арестуваме Арлън Бек. Оказа се, че Кигън веднага всичко си изпял. Знаел, че има свидетел — вие — посочи той към Хю. — Обаче не знаел, че и вие, и полицията в Лос Анджелис го познавате и дори имате снимката му, която изпратих на Кофин. Още щом го арестували, той решил, че няма да потъва сам.

Риан се наведе напред.

— Искате да кажете, че Кигън е признал, че се е опитал да ме убие и е посочил Бек като съучастник?

— Точно така. Областният прокурор в Лос Анджелис издаде заповед за арестуването на Бек и аз изпратих няколко души да го приберат.

— Значи е в ръцете ви? — попита Хю. — Ала това още не значи, че опасността за Риан е отминала. Адвокатите на Бек ще го освободят под гаранция…

— Няма да го освободят, господин Макена, защото той не е съвсем в ръцете ни.

— Какво значи „не съвсем“? — намеси се Риан. И тя като Хю започваше да губи търпение.

— Ами, как да ви кажа… Съдебният лекар е малко затруднен да събере всички… парчета.

— Парчета ли?! — пребледня тя.

Лилиентал се усмихна подигравателно.

— Арлън Бек е бил убит тази сутрин от бомба, поставена под седалката на колата му.

— Боже мой! — прошепна Риан. В момента изпитваше само ужас.

— Мичълън? — попита Хю.

— Без съмнение! — Лилиентал се облегна назад. — Разбира се, вероятно никога няма да можем да го докажем. Просто още едно неразкрито гангстерско убийства.

— Откъде сте сигурен, че в колата е бил точно Бек?

— Двама негови съседи са го видели да се качва в нея секунди, преди да избухне.

— Но защо? Защо му е на Мичълън да убива един от собствените си хора? — Още докато питаше, Риан разбра какво се бе случило и сама си отговори: — Разбира се! След като Кигън е посочил Бек, вече не е имало нужда от моите показания за убийството на Перигрино. Мичълън се е опасявал, че ако обвините Бек, той може да се опита да изпроси по-малка присъда в замяна на сведения за организацията на Мичълън.

— И аз така си го обяснявам — кимна Лилиентал и я погледна с уважение. Явно не бе загубила журналистическия си нюх.

Хю обаче имаше още някои въпроси.

— А откъде Мичълън е научил за арестуването на Кигън? Не е възможно да е чул новините в седем часа и след десет минути бомбата вече да е избухнала.

— Кигън му е казал — засмя се лейтенантът. — Е, не точно на него, разбира се. Глупакът снощи се обадил по телефона на един адвокат тук, в Чикаго, за който всички знаят, че движи нещата на Мичълън. Адвокатът го посъветвал да си намери някой в Лос Анджелис, а след това явно съобщил на Мичълън. Така той е имал на разположение цяла нощ, за да приключи по най-лесния начин с досадната история. Доколкото го познавам, сигурно е бил подготвен за това. А Кигън вероятно е прекалено дребна риба и Мичълън не го смята за заплаха.

— С други думи, всичко свърши — заключи Хю.

— Що се отнася до госпожица Къркланд, да. Тя няма нищо общо с Мичълън. — Той погледна към нея. — Вашите показания ни трябват, за да приключим делото по убийството на Перигрино, а след това сте свободна. Полицията не е във възторг, че изгуби шанса да стигне до Дел Мичълън, ала вие, предполагам, не си намирате място от радост… — Без да дочака отговора й, Лилиентал стана и се запъти към вратата. — Почакайте за минутка. Ще изпратя един стенограф и един офицер в стаята за разпити, за да запишем официалните ви показания. А, Макена… Кофин ви моли да се върнете в Лос Анджелис колкото можете по-бързо.

Той излезе и в стаята стана тихо като в гроб. Риан бе все още в шоково състояние. Свърши! Думите ехтяха в главата й, но й трябваше малко време да ги осмисли. Широка, щастлива усмивка озари лицето й. Тя стана и се обърна към Хю.

— Свърши!

Той видя как разцъфна усмивката й — усмивката, която го бе пленила от първия момент, в който се срещнаха… усмивката, която щеше да населява сънищата му, докато е жив. Сърцето му се сви от болка, ала Хю не позволи на старателно изградената стена да рухне.

— Моите поздравления, Риан — каза той студено. Видя как прелестната й усмивка угасва, но не съжали, че я бе изтрил. — Това значи, че ще можеш да си получиш живота обратно малко по-рано, отколкото очакваше.

Гледаше я с такава омраза, че Риан онемя. Сега беше свободна. Никакви призраци не я дебнеха. Беше свободна да му каже, че го бе излъгала, да му признае, че бе лудо влюбена в него. Обаче като видя затвореното му лице, думите заседнаха в гърлото й. Решението, което бе взела снощи за негово добро, сега й се стори ужасна грешка.

— Трябва да поговорим, Хю. Моля те…

— За какво ме молиш? Да не правя сцена? Не се безпокой, няма. Снощната ми стига.

Нито тя, нито той забелязаха кога Мо и Бен се измъкнаха на пръсти. Хю бе прекалено погълнат от болката си, а Риан отчаяно търсеше начин да хвърли мост през невероятната пропаст, която бе изкопала между тях.

— Наистина ме мразиш, нали? — попита тя тихо. Не можеше да повярва, че се бе измъкнала от един ужасен кошмар само за да попадне в друг.

Той се изсмя.

— Предполагам, че до няколко години ще ми мине!

— О, боже… Хю, чуй ме, аз…

— Готово, госпожице Къркланд. Детектив Клинтън ви чака! — Без да забелязва напрежението в кабинета си, Лилиентал я хвана за ръката. — Ако дойдете с мен, ще свършим с това и можете да си ходите.

— Лейтенант, почакайте! — помоли Риан и издърпа ръката си. Не можеше да откъсне очи от студеното лице на Хю. — Разрешете ми само една минутка…

— Извинете, но ние си имаме и друга работа — прекъсна я Лилиентал грубо. — Да свършим с показанията и после ще можете да благодарите на великолепния господин Макена, по какъвто начин сметнете за подходящ.

— Не са необходими благодарности, госпожице Къркланд — изрече Хю с убийствен сарказъм. — Просто си вършех работата. Ще изпратя сметката на адреса ви в Лос Анджелис с бележка да го препратят на постоянния ви адрес тук, в Чикаго.

Това бе такъв шамар, че тя трябваше да прехапе устни, за да не заплаче.

— Хю, непременно трябва да поговорим! Ще дам показания и веднага ще се върна…

Лилиентал излезе и Риан тръгна след него. Някакви си показания бяха нищожна цена за освобождението от страшното бъдеще, за което се бе подготвила. Въпреки това не можеше да се въздържи да не наругае наум лейтенанта, детектив Клинтън и цялата полиция в Чикаго, задето й пречеха да оправи ужасната каша с Хю. Все пак отиде в малката стая за разпити, разпозна официално Арлън Бек като човека, който се бе опитал да я убие преди пет години, и отговори на безброй въпроси. Най-после след повече от час изскочи навън, изтощена физически и опустошена емоционално, с единствената мисъл да види Хю.

— Госпожица Къркланд?

Тя беше толкова заета с търсенето на Хю, че почти не забеляза младия полицай.

— Да? — попита Риан разсеяно.

— Лейтенант Лилиентал нареди да ви откарам у вас или където другаде кажете.

— Благодаря, но ме чакат. Хю Макена…

— Извинявайте, ала той си отиде.

— Отиде ли си?! — Тя погледна офицера и най-после му обърна внимание. — Къде отиде?

— Не знам. Двамата с другия господин си тръгнаха веднага, след като вие влязохте в стаята за разпити.

Риан стисна очи, за да задържи внезапно избликналите сълзи. Едва събра сили да попита:

— Той… остави ли някакво съобщение за мен?

— Не, госпожице! — Офицерът искаше да направи нещо, за да помогне на очевидно разстроената прелестна жена. — Само спомена, че трябва да хване някакъв самолет и си тръгна.

Тази новина беше капката, която преля. Съзнанието я напусна толкова бързо, колкото и Хю, а върху нея се стовари цялата болка на самотата. Тя рухна със стон под тежестта на тази болка, вече без да вижда разтревожения офицер, който едва успя да я хване, за да не се удари в пода.