Кони Бенет
Сподели с мен светлината (20)

Деветнадесета глава

Риан спря душа. Все още не можеше да повярва, че наистина вижда парата, която изпълваше банята и замъгляваше огледалото над тоалетната. Уви голямата бяла хавлия около себе си и взе другата кърпа, която Хю беше оставил. Разгъна я бавно и разгледа пъстрите цветя върху нея. Скоро щеше да вижда истинските цветя, а не само да ги мирише и да се опитва да си спомни красотата им, както през последните пет години. Засега обаче розите върху кърпата й бяха достатъчни. Можеше да ги вижда, а това беше най-важното.

Усмихна се на своята сантименталност, наведе глава и уви кърпата около косата си. Когато се изправи, мярна смътния си силует в огледалото и сърцето й заби. Върна се във времето и си спомни месеците, когато лицето й беше скрито в бинтове. Спомни си болката, безкрайните операции и успокояващия глас на хирурга, който хвалеше собствената си работа.

Ако изтриеше огледалото, можеше най-после да види какво бе направил. Но нещо я спря. Емоциите за тази нощ й стигаха. Още не бе готова да се изправи пред новото си лице. Разви кърпата, изтърка силно косата си и включи сешоара. Горещият въздух изсуши огледалото много по-бързо, отколкото косата й, ала тя старателно избягваше да поглежда към него.

С всяка секунда обаче се приближаваше към неизбежното и пулсът й се ускоряваше. Съжали, че Хю я прати веднага в банята. Имаше нужда от моралната му подкрепа. Обаче, когато мина за пръв път покрай огледалото, бе скрита от глава до пети в одеялото, а той беше в другата баня и не можеше да й помогне.

Ядосана от собствената си нерешителност, накрая събра цялата си смелост, остави сешоара, обърна се и погледна към огледалото. От това, което видя, сърцето й се преобърна.

С разума си Риан разбираше, че няма да познае промененото си от операциите лице. Но образът на непознатата жена, който съзря, съвсем я обърка и малко я уплаши. За миг се почувства откъсната от тялото си и се вгледа безстрастно в огледалото.

Не можеше да се отрече, че лицето бе красиво. Чертите му бяха дори прекалено съвършени. Острите ъгли, с които бе свикнала да живее преди инцидента, бяха изчезнали. Някакъв чужд нос нахално се мъдреше на мястото на нейния. Нямаше я и ъгловатата брадичка, наследена от баща й. Лицето бе прекрасно, но не беше нейното…

Внезапно се почувства опустошена. Къде е предишната Риан, помисли тя и докосна непознатите черти в огледалото. Наистина ли това съм аз?

— Риан! — Хю почука на вратата и пъхна главата си в банята. — По-добре ли си? — Вратата беше отляво и Риан можеше да го види в огледалото. Тъжният й объркан поглед го разтревожи. — Какво има?

Тя отново се погледна и посочи към огледалото:

— Не познавам тази жена — промълви печално.

— О, мила моя! — Досега не му бе дошло наум, че Риан никога не бе виждала новото си лице, ала веднага разбра колко бе шокирана. Той отиде зад нея и я притисна към гърдите си. Очите им се срещнаха в огледалото. Хю се усмихна. Това бе най-красивата усмивка, която беше виждала… — Аз познавам тази жена, Риан. Много, много добре я познавам.

— Но това… не съм аз! — кимна тя към отражението си.

— Ти си, любов моя. Защото всичко, което прави Риан Къркланд, е точно тук — притисна той ръка към сърцето й и леко я целуна по главата. — Лицето ти е красиво, ала най-важното в него е топлата прекрасна усмивка, която идва направо от душата ти и разтреперва коленете на мъжете. Твоят дух и твоята смелост са вътре в теб. Те светят в очите ти. Без тях лицето ти щеше да е само една красива маска.

Сълзи замъглиха очите й. Хю преувеличаваше качествата й, но бе прав. Онова лице в огледалото не я променяше като човек.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— За какво? Това е самата истина…

Риан докосна ръката му, все още притисната към тялото й.

— Благодаря ти, че си тук… Че винаги знаеш какво трябва да кажеш… Че ми спаси живота. Благодаря ти още веднъж!

— Не ми благодари. То беше просто инстинкт за самосъхранение. Не знам какво щях да правя, ако те бях загубил.

Тя срещна погледа му в огледалото и се замисли дали изражението му е същото, както когато се любеха.

Спомни си жарката страст и взаимното удоволствие, обаче си спомни също и думите, които той повтаряше отново и отново — думите, които сърцето й искаше да чуе, ала не можеше да приеме.

— Хю…

— Шшт! — прекъсна я той. Инстинктивно усети, че Риан иска да възрази. За малко не я загуби и сега не можеше да спре. Обърна я към себе си и прошепна: — Позволи ми да те обичам, Риан! — Устните му се долепиха до нейните.

Част от нея прие с нетърпение целувката. За момент си позволи да се отдаде на удоволствието и да приеме всичко, което й предлагаше. Но друга, по-силна част от нея, възрази. Той не я молеше да се люби с нея, а й казваше, че я обича и искаше и тя да го обича — да разбере любовта му, да я приеме… и да я върне.

Риан искаше това повече от всичко на света. Ала не можеше. Нещата се промениха в момента, в който прогледна. Вече нямаше никакво съмнение какво й носи бъдещето. Трябваше да се върне в Чикаго и да идентифицира човека, който се опита да я убие. Животът й след това беше болезнено ясен — за да запази единствения си очевидец, областният прокурор щеше да я постави под специална охрана. Тя щеше да получи нова самоличност, да започне да се крие, да изостави досегашния си живот и да знае, че при тромавата съдебна система и усилията на адвокатите на Бек ще минат години, преди да го изправят пред съда. През цялото това време Бек щеше да преобърне света да я намери, за да не може никога да свидетелства срещу него. Чакаше я мрачно и страшно бъдеще и Риан знаеше, че ако приеме любовта на Хю, автоматично ще го направи част от този ужас.

Мразеше се, защото онова, което трябваше да каже, щеше да причини болка и на двамата. Обаче го отблъсна и се освободи от целувката му.

— Не мога, Хю. Извинявай, но не мога… — Гласът й прекъсна под тежестта на обърканите чувства. Тя се отскубна и се втурна към каютата.

— Риан! — Той изтича след нея, хвана я за раменете и я обърна към себе си. Очите му бяха пълни с вече неприкрити сълзи, ала въпреки това успя да види, че тя бе затворила най-ценното — сърцето си. Не се опита да се преструва, че не е разбрал какво му казва, но и не можеше повече да се крие. — Риан, аз те обичам!

Сърцето й се късаше. Чуваше думите, за които толкова дълго бе копняла, а не можеше да им отговори. Връхлетяха я всички опустошителни чувства от последните няколко дни — страхът, безсилието, ужасът, кратките проблясъци на радост, любов и страст, усещането за неизбежна смърт, облекчението от връщането на зрението…

— Недей, Хю — помоли тя.

— Какво „недей“? — настоя той. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. Измъченото изражение в очите й сякаш забиваше нож в сърцето му. — Да не ти казвам, че те обичам? Или просто да не те обичам?

— Недей да ме обичаш…

— Е, съжалявам, вече е малко късно! — чу Хю изпълнения си с омраза глас и се сепна. Никога по-рано не се бе обяснявал в любов. Преди да срещне Риан, не си и представяше да изрече такива думи. Ала, макар и да нямаше никакъв опит, знаеше, че не бе това начинът да ги каже. Като отчаяно се мъчеше да си внуши, че тя просто бе прекалено развълнувана от снощното изпитание, той сложи леко ръце на раменете й и каза нежно: — Риан, аз те обичам. Няма да те оставя да си отидеш от мен — нито сега, нито никога. Знам, че се плашиш от бъдещето, обаче ще се справим заедно, каквото и да ни чака.

Беше искрен. Тя го усещаше по гласа му и го виждаше в топлите му кехлибарени очи. Хю я обичаше и би направил всичко за нея. Но дали разбираше, че да я обича означаваше да се откаже от всичко — от кариерата си, от приятелите си, от дома си, от начина си на живот… и вероятно дори от живота си? Той предлагаше да направи невероятна жертва за нея, ала Риан го обичаше прекалено много, за да я приеме.

Тя събра всичките си сили.

— Наистина много съжалявам, Хю. Не исках да стане така. Мислех, разбираш, че всичко между нас е временно.

Той се сви като от удар.

— Искаш да кажеш, че не ме обичаш?

— Точно така… — Риан трябваше да се обърне настрани, за да го изрече. Ако бе видял очите й, щеше да разбере, че лъже.

— Не ти вярвам! — почти извика Хю и я обърна към себе си. — Преди малко горе, на палубата в очите ти видях любов!

— Това беше благодарност… — Тя се отскубна от ръцете му. — Бях зашеметена от чудото, че съм жива и че виждам. Бях ти благодарна, че ме спаси и съм ти благодарна за всичко, което направи за мен.

— Но не ме обичаш?

— Не! — изкрещя Риан, защото само така можеше да се насили да излъже.

Той се отдръпна. Не можеше да повярва, че толкова го заболя.

— Значи ме поставяш на място, така ли? Добрият стар Хю става да се отъркаляш с него в сеното или да те пази от лошите момчета, ала само толкова. Всичко между нас е прекрасно, ако е лековато и незначително. Веднага свършва, ако някой се влюби и го развали, така ли?

— Не беше незначително, Хю… Поне не за мен… — Тя стисна здраво юмруци, за да удържи болката си. — Но ти беше този, който определи правилата на играта, помниш ли?

— Ах, да, правилата… Този път паднах в собствения си капан. Кажи ми, Риан, какво ми има, че приемаш любовта към мен за немислима?

Тя погледна лицето му, толкова ново за нея и в същото време толкова скъпо. В дълбокия му изразителен глас бе долавяла чувства и си ги беше представяла изписани върху лицето, за което знаеше само, че е красиво. Виждаше във въображението си искрящия хумор, бурната страст, топлата усмивка и скърбеше, че не може да ги види наистина. Сега зрението й се бе върнало, а всичко, което съзираше, бяха тъмните му очи, преливащи от болка… болка, причинена от нея. Увереността, че го прави за негово добро не й помагаше много.

— О, Хю… Любовта към теб съвсем не е немислима. Това, че ти ме обичаш, за мен е безкрайно красив подарък, който не заслужавам… и не мога да приема.

— По дяволите, защо!? — сграбчи я той, ала Риан се изскубна от ръцете му.

— Защото не вярвам в приказките „и заживели щастливо до края на живота си“. И ти не вярваш, сам си ми казвал. Не вярвам на красивите къщички с бели оградки. Не искам да ме обичаш, защото не ми се мисли как ще плета бебешки терлички и ще слушам топуркането на малки крачета — момченце, което прилича на теб, и момиченце, което прилича на мен. Не желая всичко това!

— Какво тогава искаш, за бога?

— Казах ти онази нощ, преди да напуснем Лос Анджелис. Искам си стария живот! — отговори тя, като се мъчеше да убеди и двамата. — Отново виждам, значи вероятно мога да си получа обратно живота, който загубих преди пет години в онзи склад. Мога да си върна кариерата и свободата. Трябва да отида в Чикаго и да свидетелствам срещу човека, който се опита да ме убие. След това трябва да се крия, докато го осъдят. А когато това свърши, ще си взема всичко, което Арлън Бек ми открадна. Ще се постарая да забравя, че тези пет години изобщо ги е имало, и да продължа живота си нататък.

Идеше й да заплаче. Лицето на Хю срещу нея бе станало затворено, студено и безизразно. Каквато и любов да бе изпитвал, в този момент тя умираше. Риан я беше убила.

— И в твоя живот няма място за мен — заключи той, без да си прави труда да пита. Знаеше истината отпреди две нощи, ала не искаше да я приеме. Сега нямаше избор.

— Не…

— Предполагам, няма какво повече да обсъждаме — изсмя се Хю рязко. — „Сбогом, Хю, много ми беше приятно!“ — Той се обърна и тръгна към вратата. По средата спря с гръб към нея: — Ще кажа на баща ми да се връща в пристанището, а аз ще имам грижата да стигнеш невредима до Чикаго, за да си получиш обратно живота.

Хю излезе, без да поглежда назад. Тя се хвърли със стон на леглото, което бяха делили преди цяла вечност, и заблъска главата си във възглавницата.

Болката обаче не си отиваше…