Кони Бенет
Сподели с мен светлината (2)

Първа глава

До Хю Макена, Частна детективска компания, бул. „Ла Сиенега“, Лос Анджелис

„Скъпи Хю,

Изпращам ти изрезките от вестници и старите полицейски доклади, които искаше да видиш. Сложил съм и няколко снимки. Жената с разкошната червена коса е Риан Къркланд, а другата, която има вид, сякаш току-що е изяла лимон, е секретарката й Джудит Тримейн. Двете пристигат в Лос Анджелис в понеделник. Риан обеща да ти се обади веднага щом се настанят в Малибу. Ако можеш да погледнеш алармената инсталация в къщата, която са наели, ще ти бъда вечно признателен. Риан ми е много скъпа и ще спя доста по-спокойно, ако знам, че я наглеждаш, докато си пише сценария в Лос Анджелис.

Що се отнася до изрезките и другите материали, които изпращам, вероятно ще ти се сторят интересни, може би дори вълнуващи, но като цяло инцидентът е вече забравена история. Докато Риан е сляпа, човекът, който я е помислил за убита в онзи склад преди пет години, няма причини да се опитва отново да я убие. Въпреки това много се радвам, че се отнасяш така сериозно към тази дребна молба. Добре е някой там да знае цялата история и да разбере какво е преживяла.

Искам обаче да те предупредя: за твое и мое добро не споменавай пред Риан, че съм ти разправил всичко. Втълпила си е, че хората ще я съжаляват повече, ако знаят цялата истина. Ако разбере, че съм ти казал, ще ми откъсне главата и ще я сервира на кучето си, така че нито дума, нали? Ако тя самата пожелае, да ти каже, ала помни, че от мен не си чул нищо!

Е, засега това е всичко. Ако имаш някакви въпроси, обади ми се. Тук съм, вързан в редакцията, както винаги. Грижи се за себе си и за Риан.

Чичо Дъг“

Чичо Дъг? Хю погледна отново подписа и се усмихна тъжно. Дъглас очевидно мислеше, че иска от „племенника“ си прекалено голяма услуга. Бяха минали поне двадесет и пет години, откакто Хю наричаше най-добрия приятел на баща си „чичо“. Тогава родителите му бяха още женени и живееха в тих квартал в околностите на Чикаго. Всичко беше просто и невинно. За съжаление грозният развод на родителите му доказа на Хю, че много малко неща са прости и невинни.

Той остави писмото и се опита да прогони неканените спомени. Извади от плика снимките. Най-отгоре беше Риан Къркланд. Вгледа се критично. Дъглас не преувеличаваше. Тя наистина имаше красиво лице. Всъщност какво друго можеше да се очаква от всичките пластични операции, след като бе паднала от втория етаж на онзи склад и бе разбила главата си? Кой пластичен хирург би създал грозно лице?

Но красотата, изкуствено постигната или не, си оставаше красота, а Хю умееше да я цени. Нежен овал, изящни черти, красиви устни. Буйната огненочервена коса също бе привлекателна. Ала той установи, че в края на краищата най-впечатляващи бяха очите. Огромни, яркосини очи, които гледаха през обектива право към него.

Такива очи могат да изпепелят мъжа, реши Хю. Тогава си спомни, че тези прекрасни очи не виждат.

— Нов случай ли имаме, Хю? — Мо Джонсън влезе през отворената врата на шефа си и без цокана се разположи на един стол.

— Не, просто трябва да направя една услуга на Дъглас Съдърланд, стар приятел на татко от Чикаго. Негова позната ще живее в една къща на около километър и половина от мен и той ме моли да проверя алармената инсталация и да я наглеждам, докато е в Лос Анджелис.

— Обикновена предпазливост в града на престъпленията, или очаква някакви неприятности?

Хю се облегна назад и замислено почука със снимката по ръба на бюрото.

— Сигурно и двете. Дъг е много грижлив, почти като баща, но може би има причини да се безпокои. Чувал ли си за Райън Кърк?

— Авторът на криминалета? Разбира се! Чел съм всичките му книги. Чух, че по последната ще правят филм.

— Не „неговите“ книги — поправи го Хю, — а нейните… — Той му подаде снимката през бюрото.

— Шегуваш се! — погледна Джонсън недоверчиво към снимката. — Да не искаш да кажеш, че тази страхотна мадама е Райън Кърк, авторът на най-страшните и гадни детективски романи от времето на Мики Спилейн до днес?

— Точно така. Казва се Риан Къркланд. До преди пет години е била журналистка и според Дъглас, дяволски добра. Започнала да пише криминалета едва след като загубила зрението си.

— Искаш да кажеш, че е сляпа?

— Ъхъ… — Той протегна през бюрото още една снимка. — Това е секретарката й, Джудит Тримейн.

Мо се вгледа — лице на жена на средна възраст, което може би щеше да изглежда симпатично, ако госпожа Тримейн се бе научила да се усмихва.

— Определено не бих искал да я срещна в някоя тъмна алея в парка.

— Дъг твърди, че е истинска змия — усмихна се Хю.

Мо погледна отново снимката на Риан и поклати глава.

— Райън Кърк обаче си я бива. Но какво й се е случило? Как е ослепяла?

— Проучвала престъпна група, занимаваща се с незаконен хазарт, и видяла как един от дребните риби бил убит от съдружника си.

— И убиецът я ослепил, за да не го познае? — потрепери Мо. — Съвсем средновековна история!

— Не, не, тя се опитала да се измъкне, паднала от втория етаж и си ударила лошо главата — обясни той, като си припомни разговора с Дъглас предната седмица.

— Хванали ли са го? — изсумтя отвратено Мо.

— Ами! Риан никога по-рано не го била виждала. Според Дъг полицията много добре знае кой е той, ала един сляп свидетел обикновено не прави добро впечатление на съда. Доколкото знам, дори не са му предявили обвинение.

— А възможно ли е тя да си върне зрението?

— Лекарите смятат, че няма никаква надежда — поклати глава Хю. — Неизлечимо увреждане на очния нерв. Но мисля, че в момента Дъг се тревожи за нея, понеже получила главоболие и решила да се консултира с някакъв голям тукашен специалист, май че най-добрия невролог в страната. Според Дъг убиецът продължава да я следи и може да помисли, че отива да си лекува зрението.

— И да се опита да я убие — довърши Мо, въпреки че и двамата го разбираха.

— Има такава вероятност, макар и доста малка. Не допускам, че този червей ще рискува, ако не е сигурен, че Риан ще прогледне, а Дъг казва, че няма такава възможност.

— И къде е твоето място в цялата тази история? — попита Мо.

— Просто ще прегледам алармената инсталация, ще видя дали се е пренесла благополучно и от време на време ще се отбивам на гости.

— Нещо като ролята на добрия съсед?

— Нещо такова.

Мо погледна отново към снимката на Риан и въздъхна:

— Защо винаги се хвърляш на страдащи девици?

— Как можа да го кажеш! — възмути се Хю. — Аз да се опитам да прелъстя бедното сляпо момиче! Само като те слушам, усещам как скаутските ми ордени ръждясват.

— Не вярвам да приемат типове като теб в скаутската организация — подразни го Мо.

Хю се подсмихна, но не пое хвърлената ръкавица, а насочи вниманието си към останалите снимки. На една Риан Къркланд беше по шорти на зелена ливада с лудуващо златисто куче, на друга беше със същото куче, трогателно прегърнати. На следващата Хю спря и се засрами, че се бе подиграл на предишните сантиментални снимки — Риан във вечерна рокля, с вдигната коса и светнало лице, а до нея на каишка отново кучето. То явно не беше просто любимото й животно, а нейният водач, нейното зрение.

Отново бе завладян от красотата на сините й очи, но нещо прикова вниманието му. Отново прехвърли снимките — на всичките младата жена носеше очила.

— Много странно — промърмори той.

— Какво? — обади се Мо.

— За какво му са на един сляп очила?

— За маскировка?

— Много си умен!

Мо сведе скромно глава.

— Обичам работата си и се старая да се харесам на шефа. Та кажи, шефе… Цял ден ли ще седим тук да гледаме снимки?

— Да не искаш да кажеш, че ти е омръзнало?

— Аз съм следовател. Плащат ми да разследвам.

Хю събра снимките и извади от бюрото си тънка папка.

— В такъв случай заеми се с това!

— Аха! — светнаха очите на Мо. — Какво е то? Отвличане? Подпалване? Промишлен шпионаж?

— Не позна. Това е онази лелка с боядисана в синьо коса от Бевърли Хилс, която иска да знае как си прекарва времето съпругът й, когато не е с нея.

— Защо ми трябваше да се обаждам! — натъжи се Мо. — И какво иска? Снимки и всичко останало?

— И всичко останало…

Мо се оттегли, като си промърмори нещо в смисъл, че напоследък имало много места за застрахователни агенти. Хю се върна към снимките.

Видя красива жена, преминала през трудни изпитания — уж нищо особено, а изведнъж усети предчувствието, че Риан Къркланд ще промени живота му. Отхвърли тази мисъл, но сбърка. Трябваше да се вслуша в навременното предупреждение…