Кони Бенет
Сподели с мен светлината (17)

Шестнадесета глава

— Извинявайте, господин Мичълън, но господин Бек иска да ви види. Казах му, че закусвате, ала той твърди, че ще искате да говорите с него.

— Заведете господин Бек в библиотеката, Грей — нареди Дел Мичълън на иконома, който се поклони почтително и излезе безшумно, както бе влязъл.

Мичълън остави салфетката до недоядената закуска и погледна към жена си.

— Извинявай, скъпа, няма да се бавя.

Той стана и се запъти към стаята, която му служеше за кабинет. Първото му желание бе да накара Бек да чака и да се поти, но прекалено много го засягаха резултатите от изследванията на Риан Къркланд, за да играе. От срещата й с лекаря бяха минали четири дни, а човекът, когото Бек бе изпратил в Лос Анджелис, още не можеше да получи данни дали зрението й ще се върне или не. Мичълън не обичаше да го карат да чака, както не обичаше и зле свършената работа. А най-вече не обичаше Арлън Бек, който го бе поставил в това неудобно положение.

— Е, Арлън, предполагам, че най-после имаш новини за мен — подзе той без предисловие, когато влезе в голямата стая, облечена в дърво и кожа. После седна зад масивното бюро, което на Бек винаги му бе приличало на императорски трон. Не че имаше привилегията да влиза често в това светилище. Мичълън пазеше личния си живот отделен от „бизнеса“ и се опитваше да играе ролята на богат добре образован аристократ, която успяваше да заблуди малцина. Той бе гангстер и не го знаеха само онези, които не искаха да го знаят.

— Да, шефе. Снощи Кигън най-накрая е успял да влезе в болницата. Нощният пазач, когото беше подкупил да го пусне, се върнал на работа едва вчера.

— Успял ли е Кигън?

— Да. Имитирал кражба на наркотици. Разбил кабинета на доктор Казловски и още няколко други. Ще мине много време, докато оправят и разберат, че картонът на Къркланд го няма.

— Отлично. И какво точно пише в картона? Вчера ми каза, че госпожица Къркланд се движи с кордон от бодигардове при всекидневните си посещения в клиниката. Правилно ли предполагам, че може да си върне зрението?

Бек кимна и прочете записките, които Ейс Кигън му продиктува преди няколко часа по телефона. Повечето неща бяха неразбираеми медицински термини, обаче последната забележка изясняваше положението:

„Диагноза: придобита реактивно истерична слепота. Прогноза: благоприятна, ако пациентът се подложи на интензивна терапия.

Консултант: Уайтхорн“.

— Значи зрението й може да се върне всеки момент — заключи Мичълън и се облегна на мекия кожен стол.

— Така е. Да Кажа ли на Кигън да действа, преди да открият, че картонът й липсва и да засилят охраната?

Мичълън погледна с омраза причинителя на неприятностите му.

— Има ли друга възможност?

— Не, шефе.

— Тогава имай грижата. Днес.

— Да, шефе! — Бек се изправи. — Смятай Риан Къркланд за мъртва…

 

 

Прогнозата за времето се оказа доста неточна. Тридесет и осем градуса биха били истинска благодат, но Мо не се чувствуваше благодатно. Той стоеше пред вратата на клиниката, зорко оглеждаше улицата и се опитваше да не обръща внимание на стичащата се по гърба му пот.

Може би без сако щеше да се чувства малко по-добре, ала пистолетът му под мишницата би привлякъл много любопитни погледи, затова Мо страдаше мълчаливо. Погледна часовника си и с облекчение отбеляза, че скоро Риан трябва да излезе и ще могат да си отидат.

И той като Хю имаше чувството, че днес ще е денят. Утре бе събота и Риан нямаше да идва в клиниката до вторник. Бе просто логично, че ако някой се опита да я убие, ще го направи днес. Най-удобният момент щеше да е, докато върви от вратата до колата. Затова Мо следеше не само улицата, но и двуетажните сгради отсреща.

Засега нищо не му привличаше вниманието. Единствената спряла кола бе на Хю. Всички останали се подчиняваха на знака „Паркирането забранено“. Благодарение на Вик Кофин, приятеля на Хю в полицията, патрулните коли обикаляха през пет минути, а шофьорите им махаха приятелски на Мо и не забелязваха колата.

Зад ъгъла изскърцаха гуми. Мо инстинктивно посегна към пистолета, ала бързо се успокои. Срещу него излезе Кофин.

— От такова каране се изтриват гумите, Вик — засмя се Мо.

— Но пък се вдига мъжкото ми самочувствие! — Кофин бе нисък, ала добре сложен и компенсираше ниския си ръст, като се правеше на много буен. Всъщност повечето от хората бяха убедени, че под тази маска се крие още по-буен човек.

— Какво те носи насам? Може би си размислил и си решил да осигурим малко по-добра охрана? — Засега нямаше истинска заплаха за Риан и участието на полицията бе неофициално.

— Не — поклати глава Кофин. — Обаче ми попадна един доклад, който може би ви интересува. Може и нищо да не значи, ала инстинктът ми подсказва, че не е така.

— Какво си открил?

— Снощи тук — кимна Вик към клиниката — е извършен обир.

Мо настръхна.

— Следователите смятат, че е обикновена кражба на наркотици, ама не ми се вярва. Наркотиците са взети от долния етаж, а след това крадецът се качил горе и разбил три кабинета.

— Един от тях е на Казловски, нали?

— Естествено! Според доклада едва след няколко дни ще успеят да подредят картоните.

— По дяволите! — изруга Мо. — Кражбата на наркотици е само прикритие за изчезването на картона на Риан!

— И аз мисля така. Което значи, че вашият човек в Чикаго знае всичко, което го интересува за госпожица Къркланд.

— И е по петите й! — Мо потупа полицая по рамото. — Благодаря, Вик. Ще изтичам горе да кажа на Хю. Можеш ли за малко да пазиш вратата вместо мен?

— Мислиш ли, че това ще стане днес?

— Сигурен съм!

Кофин кимна към вратата и тръгна към колата си.

— Иди да предупредиш Хю, а аз ще повикам няколко души тук. Свалете момичето с асансьора. Ние ще чакаме.

— Готово! — извика Мо, вече зад стъклената врата.

От поста си на ъгъла до чешмата Хю виждаше добре единствените две врати към лабиринта от кабинети, където Риан бе влязла преди почти петдесет минути. Вратата отляво срещу него водеше към уютна чакалня и регистратура, а видът на приятната млада жена зад нея съответстваше на изисканата клиентела. Вратата отдясно, към края на фоайето, бе към входа за лекарите.

Всеки път, когато пациент или лекар се появеше иззад някой ъгъл, Хю се напрягаше вътрешно. На всички кимваше или се усмихваше приятелски и ги оглеждаше, търсейки издайническата издутина от пистолет под дрехите, но засега не бе видял нищо подозрително.

Симпатична млада жена, която бе влязла преди около половин час, излезе от вратата отляво, усмихна му се и закуцука с патериците си към чешмичката.

— Още чакате, а? — попита тя и се помъчи да отмести патериците, за да се наведе над чешмата.

— Разрешете — усмихна се той и пристъпи към нея. Пусна водата, момичето благодари и се наведе.

Хю се премести така, че да вижда лявата част на фоайето, ала и дясната да попада в периферното му зрение.

Далеч в дясната част на коридора иззад ъгъла се появи мъж в бяла престилка и тръгна делово към входа за лекари. Той почти не погледна към чешмата, но моментното му колебание бе достатъчно на Хю, за да познае Ейс Кигън.

Хю посегна към пистолета, обаче се сети за момичето пред себе си. Ако извикаше на Кигън, нямаше съмнение каква ще е реакцията на наемния убиец, а ако той откриеше огън, сигурно щеше да рани момичето. Затова се насили да не помръдне, изчака Кигън да влезе през вратата за лекари и се втурна към регистратурата, като остави зад себе си стреснатата девойка.

Докато стигна до вратата, пистолетът му бе изваден, а умът му работеше бясно и си припомняше вътрешните коридори от входа за лекарите до кабинета на доктор Уайтхорн. Прелетя през регистратурата и извика да се обадят на полицията. След това зави по коридора, където трябваше да се сблъска с човека, изпратен да убие Риан Къркланд.

 

 

— Днес свършихме добра работа, Риан — каза доктор Уайтхорн и й помогна да облече сакото, което скриваше бронираната жилетка. — Ще се видим по същото време във вторник и ще обсъдим дали да не идваш през ден вместо всеки ден. Зависи как ще си по празниците.

— Надявам се да не се срутя, докторе, макар да не мога да кажа, че много ме радва Денят на независимостта — усмихна се Риан и хвана каишката на Аги.

Уайтхорн стисна свободната й ръка.

— Сигурно няма да се чувстваш много независима този ден.

— Не е по-лош, от който и да е друг ден — сви рамене тя. — Още по-неподходящ щеше да е за мен Денят на благодарността, не мислите ли?

— Ако имаш нужда от каквото и да е, обади се на дежурната и аз веднага ще дойда.

— Благодаря!

Той пусна ръката й и отвори вратата.

— Пази се!

— Разбира се! Благодаря още веднъж… — Риан дръпна каишката: — Хайде, Аги.

Кучето я изведе от вратата и спря да изчака следващата команда.

— Не, Риан! Върни се!

Стана толкова бързо, че тя нямаше време да разбере какво се бе случило. Чу гласа на Хю, ала оглушителният трясък на два куршума я върна пет години назад в тъмния склад. Чувството за неизбежност потисна болката, която знаеше, че трябва да изпита, когато двата куршума я блъснаха в гърба и я отхвърлиха към рамката на вратата. Оплете се в каишката на кучето и се строполи на пода. Чу още няколко изстрела, отдалечаващ се тропот на бягащи крака и накрая гласа на Хю до нея, който отново и отново повтаряше името й.

— Риан! Риан, кажи нещо! Риан! — молеше я той и късаше сакото й, за да провери бронираната жилетка, която бе спасила живота й.

— Хю! Добре ли си? — Ужасена, тя протегна ръка да провери дали не е ранен.

— Нищо ми няма, любов моя! — Той я грабна и я раздруса, докато Риан успя да си поеме дъх.

Мо Джонсън се появи на вратата, сякаш паднал от небето. Хю изобщо не си губи времето да го пита защо бе напуснал поста си долу на вратата.

— Беше Кигън — процеди той със същия студен твърд глас, както през нощта, когато откри белезите на рамото й. — Тръгна към задния вход. Отивай!

— Кофин е долу и вика подкрепления — извика Мо и хукна след нападателя.

— Сигурен ли сте, че не е ранена? — попита доктор Уайтхорн и се наведе над двамата на пода. Полагаше героични усилия да запази спокоен и професионален тон. До преди малко никога не бе смятал психиатрията за опасна професия.

— Съвсем добре съм… — Риан най-после се овладя и се освободи от прегръдките на Хю. Бореше се с желанието да остане надеждно скрита в ръцете му, но трябваше да намери сили да се оправи сама. — Аги! Къде е Аги?

— Тук е. Нищо й няма.

Кучето, стреснато от изстрелите, бе клекнало до стопанката си. Риан протегна ръка и успокоително го погали. Хю й помогна да стане и я заведе до един стол. Коридорът оживя от любопитни развълнувани гласове.

Хю си наложи да не мисли как Риан се размина на косъм със смъртта и помоли лекаря да уведоми всички, че чака полиция и да затвори вратата.

— Не го хвана, нали?

— Не — отговори Хю, без да пуска ръката й. — Дойдохме едновременно от двата края на коридора, а ти беше между нас. Когато можех да стрелям, той вече бе избягал. — Хю погледна към белия като платно психиатър. — Защо не пийнете нещо, доктор Уайтхорн?

Шегата облекчи малко напрежението и всички се разсмяха. Нито Хю, нито лекарят се изненадаха, когато смехът на Риан бързо премина в сълзи. Хю коленичи до стола и я прегърна, а доктор Уайтхорн сложи ръка на рамото й.

— Поплачи си, Риан, разтовари се. Това е съвсем естествено. Тялото ти трябва да се освободи от адреналина, а плачът е един от най-добрите начини.

Хю не можеше да даде медицинско обяснение за състоянието й, ала знаеше, че тя просто трябваше да повярва, че е оцеляла. Той я притискаше към себе си и я галеше по главата, докато бурята отмина, но наум вече пресмяташе какво трябва да направи.

— Хю?

Мо и Вик Кофин влязоха в кабинета и затвориха вратата пред глъчката в коридора. Хю мярна един униформен полицай, който едва удържаше любопитната тълпа.

— Хванахте ли го?

— Съжалявам — поклати глава Мо. — Пред един от аварийните изходи го чакаше кола. Записах номера, ала се обзалагам, че колата е или крадена, или взета под наем.

— Вече обявих издирването на Кигън и на колата — добави Кофин. — Госпожица Къркланд добре ли е?

— Съвсем добре — отговори Риан и изтри лицето си със салфетката, която й подаде доктор Уайтхорн. Хю я запозна с полицейския следовател.

— Как стигна тук толкова бързо, Кофин? — сети се накрая той да попита.

Вик обясни как му бе попаднал доклада за кражбата. Извини се, че не бе дошъл навреме в клиниката, за да предотврати опасността.

— Сега полицията официално се заема с това и ще ви вземем под охрана, госпожице Къркланд — съобщи й той. — Тук имам…

— Не! — изправи се Хю настръхнал срещу приятеля си.

— Виж какво, Хю, не можеш да я върнеш в къщата в Малибу.

— Нямам намерение да я водя там, обаче няма да я предам и на теб! — Той погледна към Джонсън. — Мо, обади се на Бен и му кажи да подготви самолета. Излитаме за Торонто.

— Торонто? — вдигна изненадано вежди Мо.

— Ще ти обясня по-късно. След като говориш с Бен, иди до къщата и вземи Джудит. Кажи й да събере някои неща в един куфар и я заведи направо при самолета.

Объркана, Риан протегна ръка и намери рамото на Хю.

— Какво си намислил?

— Моля те, имай ми доверие. Трябва да побързаме.

Предвидливостта му веднъж вече й бе спасила живота днес, затова тя замълча. Хю даваше команди, които изглежда само той разбираше. Обърна се към Кофин:

— Вик, можеш ли да повикаш тук една полицайка?

— Да, разбира се, но…

— А съдебен лекар?

— Съдебен лекар? Хю… — Кофин млъкна насред дума. — Ох, разбрах!

— Но аз не разбирам! — намеси се Риан, разтревожена от споменаването за съдебен лекар. Това й напомняше, че скоро може да има нужда от него. — Хю, моля те…

Той отново коленичи до нея:

— Ако Кигън не е имал време да те огледа добре и да види, че носиш бронирана жилетка, ще помисли, че си мъртва. Или поне, че си тежко ранена. Ако успеем да го убедим, че е успял да те убие, ти ще си в безопасност. Бек няма да има причина да праща след теб някой друг.

— Значи ще извикате съдебен лекар да установи смъртта ми и изобщо ще се държите, сякаш тук е станало убийство, а аз ще си сменя мястото с полицайката, тъй ли? — сети се тя и се опита да не обръща внимание на студените тръпки по гърба си.

— Точно така! — Хю отново се обърна към Кофин: — Можем ли да го направим?

— Няма нищо по-лесно! — Полицаят отиде до телефона, току-що освободен от Мо, и започна да набира.

Риан седеше тихо. Хю я премести от стола на дивана зад вратата, за да не я види никой, когато влизат полицаите. Доктор Уайтхорн седна до нея и й прошепна да опише състоянието си, ала тя се усещаше най-вече вцепенена и единственото, което можеше да каже, бе по няколко начина да изрази обзелото я чувство на черна празнота. С половин ухо слушаше успокоенията на доктор Уайтхорн, но истинската сигурност идваше от гласа на Хю. Само като знаеше, че е наблизо, се чувстваше в безопасност.

Отне й почти един час да се подготви за сцената. Мо бе вече на път за Малибу. Беше взел Аги със себе си, а Риан си бе сменила дрехите с полицайката. Хю напъха дългата й коса в офицерската шапка.

Полицайката легна на носилката.

— Някой да каже на съдебния лекар да не ми прави аутопсия — промърмори тя изпод чаршафа, с който я покриха. След това отвориха вратата и я изнесоха.

Кофин излезе в коридора с носилката, за да разпръсне тълпата.

— Добре. Да вървим!

Хю хвана Риан под ръка.

— Готова ли си?

— Сега виждам колко са ми били полезни петгодишните упражнения да не изглеждам сляпа…

— Просто се дръж така, сякаш това е твоята униформа, а аз ще имам грижата за останалото… — Той я целуна бързо по устните и обясни с усмивка: — Никога по-рано не съм целувал ченге.

— Ако остана с тази униформа още малко, ще можеш да кажеш, че не само си целувал ченге.

— Това ми харесва — прошепна Хю. Надяваше се, че я успокоява с тези приказки.

Явно бе постигнал целта си. Тя се усмихна за пръв път през този ден:

— А на мен ми харесва идеята довечера пак да спя с теб.

— Обещавам! — Той неохотно се върна към работата. — Добре, да тръгваме. Вик е разчистил фоайето и стълбите до един от изходите, където чака колата му. Няма да обърнат много внимание на следовател и униформен полицай, които отвеждат очевидеца на разпит.

— А журналистите? — В суматохата Риан бе чула, че долу са се събрали представители на повечето вестници в града.

— Всички ще гледат тялото, което ще натоварят в линейката. А съдебният лекар ще дава обяснения. През това време ще се измъкнем.

Тя се съсредоточи върху ролята си. Стигнаха до външната врата. Хю й каза да се държи така, сякаш тя го води, а не той нея. После отвори вратата на колата и седна отзад. Риан влезе след него, а Кофин делово седна зад волана и потегли.

— Сега се обърни към мен и гледай надолу, все едно че си изпуснала нещо — нареди Хю, докато минаваха през тълпата от любопитни. След малко Кофин увеличи скоростта и Хю й каза, че вече може да се отпусне.

— Следващата спирка е в Торонто, нали? — усмихна се тържествуващо Вик.

— Правилно — отвърна Хю на усмивката му.

И Риан като Мо не разбираше защо той иска да я заведе в Канада. Тъкмо се канеше да го попита, ала Хю усети въпроса й и я спря с целувка.

— Вярвай ми, Риан — прошепна той в ухото й.

Тя кимна и се облегна на рамото му.