Кони Бенет
Сподели с мен светлината (16)

Петнадесета глава

През цялата нощ се любиха, говореха и отново се любиха. Страстта им отприщи чувствата на Риан и тя, сгушена в прегръдките на Хю, му разказа неща, за които бе говорила само с доктор Уайтхорн, а за някои не бе споменавала пред никого. Обясни изгарящия я срам, че не може да се справи със страха си от Арлън Бек и усещането, че бе предала себе си и всичко, в което е вярвала.

Докато говореше, той осъзна, че диагнозата „истерична слепота“ я бе потресла из основи. Риан вече не вярваше на себе си и се смяташе за страхливка. Хю искаше да изкрещи, че това е страшно несправедливо, че начинът, по който се справи с проблемите си през изминалата седмица, доказва безспорно силата на характера й. Но нищо не можеше да я убеди. Тя трябваше сама да стигне до това заключение. В момента той можеше единствено да я уверява, че не е паднала в очите му.

Те продължиха да говорят дълго след като прозорецът на Джудит на горния етаж изгасна.

Хю заговори за баща й, Мартин Къркланд, и призна, че Дъг му бе разказал как е загинал. Риан бе благодарна, че той вече знаеше историята, защото това и спестяваше преповтарянето на все още ужасно болезнените подробности. Вместо това тя му разказа за детството си и за опустошението, което бе изпитала след зверското убийство на любимия й баща. Разказа и за безсмислената смърт на майка си и за обидата, която и досега не можеше да преживее.

— След като мама умря, аз се заклех никога да не се влюбвам. Струваше ми се някак глупаво човек сам да се откаже от живота.

— Още ли смяташ така? — попита замислено Хю. Може би беше намерил обяснение за очевидното й нежелание да задълбочи отношенията си с него.

— Не — поклати глава тя. — Като пораснах, разбрах, че проблемът на майка ми е бил собствената й несигурност, а не бракът изобщо. Просто не е имала волята да продължи да живее без съпруг. Аз се нуждаех от нея повече от всякога, ала това явно не й беше достатъчно.

— Бяхте ли близки с майка ти, преди да загине баща ти?

Риан се замисли.

— Не, според мен не особено. Обичах я, обаче когато имах проблем, отивах при татко, а когато бях болна, той седеше до леглото и ми четеше приказки. Оставаше с мен, докато майка не го повикаше, за да ме остави да поспя. И когато не бях болна, пак беше така. Винаги, когато татко се опитваше да ми обърне внимание, мама ни прекъсваше. Той се връщаше от работа, слагаше ме на коленете си и ме питаше какво съм правила през деня. Тъкмо започвах да му разказвам, и тя ме пращаше да свърша някоя дреболия или да си пиша домашното. Сега като си помисля, разбирам, че майка ми наистина е ревнувала от мен.

— Казват, че между майка и дъщеря винаги има някакво съперничество — вметна Хю.

— Мисля, че не ме обичаше достатъчно, за да се бори заради мен за живота си. Честно казано, струва ми се, че се зарадва, когато й откриха рак. Наистина искаше да умре… — Риан се обърна към него, облегна глава на рамото му и опря ръка на гърдите му. — След като татко беше убит, тя ме изпрати да живея при леля Роуз и чичо Чарли. Мама остана сама в нашата къща… Един ден се върнах от училище и усетих невероятно напрежение около мен. Всички се държаха точно както преди да ми кажат, че татко е убит. Вече бях толкова уплашена и така страшно самотна, че отношението им към мен направо ме ужаси. Леля Роуз набързо ме изпрати в стаята ми. Преструваше се, че нищо не се е случило, но през нощта се промъкнах на пръсти да ги подслушвам и разбрах, че майка ми е в болница. Беше опитала да се самоубие с голяма доза приспивателни… — Хю я прегърна по-здраво и я потупа успокоително по гърба, ала не каза нищо. Риан сега нямаше нужда от утешения, имаше нужда просто да говори. — Никой не ми каза какво се е случило, а и аз не признах, че знам, защото се чувствах ужасно виновна. Мислех си, че нещо съм сбъркала и затова тя иска да умре.

— Сега вече знаеш, че това не е вярно, нали?

— Да — кимна Риан. — Много отдавна престанах да се самообвинявам.

— След като майка ти излезе от болницата, взе ли те при себе си у вас?

— Не, тя също се пренесе у леля Роуз и чичо Чарли. Леля Роуз беше сестра на татко, а мама нямаше никакви роднини. Предполагам, че те я накараха да дойде при тях, защото се страхуваха, че ако никой не я пази, пак може да посегне на живота си. Чичо Чарли се зае с продажбата на нашата къща, леля Роуз се занимаваше с мен, а мама само седеше в стаята си, страдаше и се молеше да умре… И накрая успя.

— Риан, не си ли се замисляла, че смъртта на майка ти е може би също толкова важна за ослепяването ти, колкото и смъртта на баща ти? — попита той тихо.

— Не — намръщи се тя.

— Това само е засилило невероятната ти воля за живот. Смъртта на баща ти може би е обусловила подсъзнателното решение в една подобна ситуация, обаче безсмислената смърт на майка ти може би е причината, поради която си решена да живееш на всяка цена.

Риан реши да обсъди това с доктор Уайтхорн. Досега лечението се съсредоточаваше само върху опита да я убият и смъртта на баща й. Може би бе време да минат на отношенията с майка й. Току-виж там намерили ключа към възстановяване на зрението й.

Продължиха да говорят. Тя изливаше страховете си, а на Хю му се струваше, че сърцето му ще се пръсне от любов. Какво ли можеше да я накара да разбере, че има несломима воля? Риан можеше като върба да се огъва под силния вятър и да се изправя, когато бурята премине.

— Докато се ровиш в душата си, остава ли ти време да мечтаеш? — попита той. Зазоряваше се и трябваше да поспят, но никой не можеше да се раздели с тази тиха и спокойна нощ.

— Да мечтая ли? — повтори тя, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Да. Веднъж ми каза, че някои мечти са прекален лукс за теб и не можеш да си ги позволиш, защото си сляпа. Обаче сега можеш да мечтаеш. Скоро зрението ти ще се върне. Ако се събудиш утре сутринта и видиш слънцето и ако заплахата от Бек по някакво чудо изчезне, какво ще направиш? Какво ще поискаш?

Хю бе прав. Риан не си позволяваше красиви мечти за бъдещето и се страхуваше и сега, защото разбитите мечти бяха нетърпимо болезнени. Ала в този час, скрита в силните му ръце, тя преодоля страха от разочарованието и позволи на въображението си да освети потайните желания на сърцето й.

— Бих искала… — „Да видя лицето ти, да знам, че си мой завинаги, да преживея живота си с теб, да родя нашите деца и да знам, че тъмнината никога повече няма да ме докосне, защото ти си моята светлина…“ Тези мисли изгаряха съзнанието й и бяха всичко, което Риан се надяваше да стане. Ала това бе напразна мечта и ако я кажеше на глас, щеше само да я заболи още повече, ако не се сбъднеше. Бъдещето й бе толкова несигурно, че не заслужаваше подобно щастие. Затова не даде воля на най-голямото си желание, а избра по-простичка, по-малко болезнена и по-реалистична мечта. — Бих искала стария си живот — продължи тя. Годините, през които бе вярвала, че това никога няма да стане, й помогнаха отговорът да прозвучи убедително. — Бих паднала на колене пред Дъглас Съдърланд и бих го помолила за старата си длъжност. Бих подновила старите си запознанства и бих завързала нови. Бих продължила да се боря за всички онези неща, в които баща ми вярваше… в които ме учеше да вярвам. — Очите й се напълниха със сълзи, защото разбра, че и тази мечта бе истинска. — Искам да се оправя и да накарам баща ми да се гордее с мен…

Гласът й пресекна и сълзите потекоха на воля. Хю ги избърса и прошепна:

— Ще се гордее, Риан, не се съмнявай. Толкова ще се гордее с теб…

Молеше се сълзите да й донесат облекчение и тайно искаше и той да може да отрони няколко. Може би сълзите биха отмили ужасната болка в сърцето му. Поискал бе да чуе най-голямото й желание с тайната надежда, че ще се окаже част от мечтите й. Сега трябваше да живее със съзнанието, че когато тя си представяше бъдещето, не виждаше там място за него. Още не можеше да го приеме, но разбираше, че някой ден ще трябва да я остави да си отиде. Дотогава обаче щеше да я държи здраво, да я пази и да се крепи с егоистичното утешение, че докато Риан има нужда от закрила, на него ще му е разрешено да стои до нея.

— Хю?

— Какво? — опомни се той и разбра, че тя го бе попитала нещо. — Какво каза?

— Успя ли най-после да заспиш?

— Сигурно съм задрямал за малко — излъга Хю. — Какво ме питаше?

— Питах какво искаш ти от живота. Постигнал си толкова много, ала сигурно също имаш мечти…

Сърцето му се късаше от болка.

— Не, Риан… Нямам мечти. — Гласът му бе глух и далечен. — В момента имам всичко, което искам.