Кони Бенет
Сподели с мен светлината (15)

Четиринадесета глава

В колата на Хю бе тихо като в гроб. Нямаше голямо движение по магистралата, но Риан не можеше да знае това. Седеше мълчаливо и прехвърляше в ума си последното посещение при доктор Уайтхорн — посещение, на което присъства и Хю Макена. Когато вчера се отби след работа, той не спомена за пътуването си до Чикаго, ала настоя да отиде с нея при лекаря. Сега тя знаеше защо. Късно снощи Хю си бе уговорил лична среща с доктор Уайтхорн, за да обсъдят как да й представи подозренията си за Арлън Бек. Психиатърът бе предложил да говорят с нея заедно днес следобед. Сигурно искаше да е наблизо в случай, че изпадне в криза.

Обаче криза нямаше. Риан бе прекалено вцепенена — не изненадана, не потресена, дори не и уплашена, просто… вцепенена. Тя предполагаше, че след време би стигнала до същите изводи, ала Хю й спести необходимостта сама да направи това откритие. Искаше да изпитва благодарност към него не само защото проявяваше загриженост към нея, а и за закрилата, която й осигуряваше. За съжаление не можеше да почувства каквото и да е. Просто искаше да е на сигурно място у дома си, но от мисълта, че никъде не може да се смята на сигурно място дори желанието да си е у дома изглеждаше напразно.

Колата спря и той изгаси двигателя. Риан посегна към дръжката на вратата, ала Хю я спря:

— Почакай, аз ще дойда да ти отворя.

Тя понечи да възрази, че няма нужда от такова кавалерство, но се сети, че това не бе обикновена любезност. Той просто не искаше да я пусне да излезе сама от колата и да се превърне в лесна мишена. Риан зачака търпеливо.

Докато Аги я водеше към къщата, Хю вървеше до нея, и въпреки че не говореше, тя усещаше излъчващото се от него напрежение. Този Хю бе различен от онзи, когото познаваше. Всяка негова дума и движение й напомняха за студения и суров непознат от спалнята преди три дена, за който бе разбрала, че ако се наложи, може да убие човек. Като жена, нуждаеща се от закрила, бе благодарна на железния непознат, въпреки че тъгуваше за нежния мил мъж, в който бе на път да се влюби.

На път да се влюби ли? Една част от обърканото й замъглено съзнание се присмя на тази мисъл. Изобщо не беше „на път“. Въпреки че не искаше да го признае, Риан вече бе влюбена в Хю Макена…

Като се има пред вид какво очаквам от живота, добре, че той не вярва в дълготрайни връзки, отбеляза си тя наум.

Аги спря пред входната врата. Преди Риан или Хю да посегнат към звънеца, Джудит отвори.

— Благодаря! — промълви Риан и влезе. Докато откопчаваше каишката на кучето, Джудит погледна към Хю, сякаш искаше да попита: „Как го прие?“.

— Бихте ли престанали да си разменяте тревожни погледи? — обади се Риан и се насочи към дивана в хола. — Вашата загриженост е толкова осезаема, че може да се реже с нож!

— Извинявай! — усмихна се Хю.

За пръв път от три дена тя започваше да прилича на жената, от чийто несломим дух толкова се възхищаваше. Джудит също забеляза първите признаци на връщане към нормалното състояние и я сряза:

— И ти не си особено весела гледка! — Завъртя се на пети и излезе с думите, че ако на някой му трябва, може да я намери в кабинета.

— Сега вече знам, че всичко ще е наред — усмихна се слабо Риан. — Джудит отново се заяжда.

— Наистина всичко ще е наред — обеща Хю и се настани до нея на дивана.

Тя не си направи труда да отговори.

— Джудит знае ли за вчерашното ти пътуване до Чикаго?

— Да.

— Добре.

Сърцето му се късаше да я гледа толкова тиха и неподвижна, като знаеше, че тя обикновено гори от живот. Той хвана ръката й, ала Риан само стисна леко пръстите му в знак на благодарност за успокоителния жест и се дръпна. Облегна глава на дивана, събу обувките си и опря крака на малката масичка.

— Кого си повикал да пази къщата? Мо и Бен ли?

— Мо координира през деня, а Бен през нощта.

— Координира ли?

— Повикал съм допълнителна помощ. Един човек не може да покрие едновременно и предната, и задната страна… — Стори му се, че тя иска да знае подробностите, затова обясни всички мерки, които бе взел за охраната й. Мъжете работеха на смени по осем часа, с изключение на Мо и Бен, които работеха по дванадесет. — Най-много се безпокоя за плажа. Един от хората ми стои непрекъснато на терасата, но оттам не се вижда много. Имам обаче един приятел, който ще ми даде назаем яхтата си. Утре ще я закотвим навътре в морето, за да се смеси с другите лодки. Двама души с бинокли ще наблюдават цялата брегова ивица и ще докладват на Мо.

— Колко пъти се опитва Мо да те убеждава, че нещата трябва да се координират от яхтата? — усмихна се Риан.

— Десетина — засмя се Хю.

Тя бе виждала Мо само веднъж, ала веднага го бе усетила. Мо бе изтъкнал безброй причини, поради които точно той трябваше да поеме дежурството на луксозната яхта. Разбира се, Хю знаеше, че приятелят му се шегува. Беше сигурен, че и Риан го знае.

— Това ще е доста скъпа операция, нали? — попита тя. — Всички тези допълнителни хора, наблюдателни прибори, яхтата… Ще кажа на Джудит да ти напише чек, преди да си тръгнеш днес.

— Не искам парите ти — възрази той. — Това за мен не е работа, а ти не си ми клиент.

— Клиент съм — настоя Риан. — Това е мой проблем. Аз имам нужда от охрана. Няма да ти позволя да плащаш за нещо, което не те засяга.

— По дяволите, Риан! — скочи Хю. — Ти не си ми безразлична. Какво искаш, да сложа етикет с цена на чувствата си?

Тя знаеше, че го бе засегнала, обаче не можеше да остави нещата така. Независимо от личните им отношения, охраната й щеше да струва цяло състояние. Не искаше да му позволи да плаща поради някаква криворазбрана мъжка чест. Приятното им неангажиращо прекарване бе разбито и всеки разумен мъж при първите неприятности щеше да се обърне и да си отиде. Разбира се, Хю не бе такъв. Той не можеше да обърне гръб на една беззащитна жена, ала това не означаваше, че отношенията им са както преди.

— Хю, чуй ме — започна тя спокойно. — Знам, че не си мислил за пари. Иначе това нямаше да си ти. Но ако не беше ти, трябваше да намеря някой друг, който да ми помага — поне за момента. И щях да си платя. Ако не искаш пари за себе си, добре. Ще приема с благодарност този жест. Обаче трябва да ми разрешиш да платя заплатите на хората, които работят за теб, както и допълнителните разходи, които правиш.

— Риан…

Тя се наведе напред и го прекъсна:

— Моля те, Хю! Позволи ми да направя поне това! Стоя в тази къща, беззащитна като червей на въдица, който чака голямата риба да дойде и да го лапне. Остави ми поне достойнството да знам, че правя нещо, за да си помогна.

Той разбра, че не може да спори. Щеше да я запази жива, обаче нямаше да я накара да плати за това с гордостта си.

— Добре. Ще поговоря по-късно с Джудит за разноските… — Върна се на дивана и хвана ръката й. Този път Риан не се отдръпна.

— Благодаря…

— Риан, ако наистина искаш да помогнеш, има нещо друго, което можеш да направиш.

— Какво е то?

— Искам ти, Джудит и Аги да се пренесете в моята къща. Преди да започнеш да възразяваш, чуй какво искам да ти кажа. Къщата ми е на малък полуостров и в радиус от един километър около нея няма нищо. Никой не може да се приближи, без моите хора да го видят, докато тук къщите са нагъсто, а по брега почти винаги има движение… Там ще е по-безопасно — завърши Хю, ала от затвореното й изражение разбра, че не е бил достатъчно убедителен.

— Не мога да направя такова нещо, Хю, и ти го знаеш. Не мога така да объркам живота ти.

— Това не е объркване, а предпазливост. Имам свободна стая, в която може да се настани Джудит, а ти можеш да работиш в моя кабинет.

— Не познавам къщата. Не можеш да си представиш колко ми е трудно да свикна на ново място.

— Знам, че няма да е лесно, но можеш да я опознаеш. Искам да се пренесете при мен.

— За колко време? — попита тя рязко и отново издърпа ръката си. — Седмица, месец, година?

Завинаги, помисли той, ала не посмя да го каже на глас. Риан имаше достатъчно проблеми и без това обяснение в любов, което тя вероятно дори не искаше да чуе.

— За колкото се наложи — продума Хю накрая.

Риан поклати глава, изправи се и закрачи из стаята.

— Хю, разбираш ли колко абсурдно е това? Ами ако не сме прави за Втале… за Бек? — Тя се насили да произнесе името, което толкова дълго бе избягвала. — Ами ако той и Мичълън не знаят за посещението ми при лекаря? Ами ако никога не научат резултатите от изследванията? Живея в укрепен личен затвор и защо? Заради малката вероятност, че може би Бек или някой нает от него ще се опита да ме убие… — Риан се обърна към него и продължи тъжно: — Аз ходя по въже със завързани очи, Хю. Толкова съм объркана и уплашена, че не зная какво да правя и накъде да тръгна. Докато реша, ще вземам предпазни мерки и ще живея с охрана, яхта и всичко останало, но все пак трябва да запазя някакво чувство за ред в живота си. Иначе ще се побъркам. Можеш ли да ме разбереш?

Той въздъхна, пристъпи към нея и я прегърна.

— Разбира се, че мога! — Хвана лицето й в ръце и леко я целуна по устните. — Ще си взема някои неща и довечера ще се пренеса тук.

— Хю, не…

— Да! — прекъсна я той властно. — Няма да те оставя сама. През деня може да съм тук или да ме няма, ала през нощта ще бъда с теб. Ако трябва, ще си плащам като за хотел, обаче няма да се отървеш от мен.

Тя знаеше, че няма смисъл да спори. Освен това мисълта, че Хю ще е наблизо, я караше да се чувства много по-сигурна. Риан кимна.

— Ще помогна на Джудит да ти приготви стаята за гости.

Той отвори уста да каже, че няма намерение да спи в никое друго легло, освен в нейното, но се спря. Не можеше сега да настоява. Трябваше да я остави тя да определи какви ще са отношенията им за момента. Ако не можеше да понася близостта му, независимо дали това значеше да се любят или просто да я държи в ръцете си, Хю нямаше да я насилва, когато бе толкова беззащитна.

— Няма нужда да безпокоиш Джудит — каза той и отново я привлече към себе си. — Мога и сам да си оправя леглото. Само ми кажи къде са завивките.

— Веднага — промърмори Риан и притисна лице към рамото му, за да не види Хю нейното разочарование и болка. Бе се надявала, че не е права, че въпреки неприятностите и грижите, които му създаваше, той все още жадуваше за близостта, която за кратко време изпитаха. Обаче се оказа права. Хю вече не я желаеше. Иначе щеше да спори къде да спи, както спореше за всичко останало. Сега тя за него бе просто клиент и нищо друго. Бе отговорност, работа, която трябваше да се свърши. Оказа се, че приятелството им не е било толкова здраво, та да издържи на натиска. Риан знаеше, че когато опасността за нея премине, той ще си отиде от живота й завинаги.

При мисълта, че ще го загуби, в гърдите й се надигна ридание, но тя го потисна и прегърна Хю по-здраво. В този момент усети пистолета под мишницата му и изстина.

Той й напомни, че ако Хю не бе наистина много добър в професията си, нямаше той да я остави, а тя него…

 

 

Риан никога не бе предполагала, че една седмица може да се влачи толкова мъчително. Бе в някаква застинала възбуда — сякаш времето просто бе спряло за нея и я беше оставило да виси във въздуха, докато останалата част от света безгрижно си вървеше по пътя. Чувството за неизбежно насилие я обземаше при всяко събуждане и дори изпълваше съня й. Започна да сънува кошмари. Стряскаше се, плувнала в пот, изтощена, но прекалено изплашена, за да заспи отново.

Много пъти й се искаше да повика Хю, да го помоли да я прегърне, докато спре да трепери, обаче успяваше да се въздържи. Бе се превърнало във въпрос на чест и достойнство да се справи сама през нощта. Въпреки непрекъснатите уверения на доктор Уайтхорн, че действията на подсъзнанието й не я принизяват като човек, не можеше да се отърси от усещането, че е страхливка. Обвиняваше се, че бе избрала най-лекия път и никакви успокоения на психиатъра не намаляваха чувството й за вина. Мислеше за баща си и че бе загинал заради онова, в което бе вярвал, а тя бе предала както Мартин Къркланд, така и всичко, за което се бе борил.

Разбира се, накрая започна да говори с доктор Уайтхорн за баща си. Очевидно бе в същото положение, както той преди години. Сега разбираше, че смъртта му до голяма степен бе допринесла за нейната слепота. Уайтхорн каза, че е много вероятно тя да е обусловила решението на подсъзнанието й. Това обаче не помагаше много. Риан знаеше, че единственото, което можеше да я спаси, бе да прогледне и да предаде Арлън Бек на съда. За съжаление подсъзнанието й не искаше да стигне до същото заключение. Дори мисълта, че слепотата вече не бе сигурен начин да запази живота й, не го караше да натисне онова загадъчно копче.

Доктор Уайтхорн имаше две теории за това блокиране. Според нея и двете звучаха правдоподобно. Първата бе, че засега нямаше убедителни доказателства за опасността. Подсъзнанието й все още работеше по правилото, че докато бе сляпа, беше в безопасност. Докато не се докажеше, че това не е така, тя вероятно щеше да остане сляпа.

Втората теория също изглеждаше разумна: дори ако опасността бе реална, подсъзнанието нямаше причини да променя положението, докато Хю Макена я охраняваше. Доверието й в него и чувството за сигурност и безопасност, което изпитваше в негово присъствие, правеха ненужно всяко действие на подсъзнанието.

Положението напомняше „Параграф двадесет и две“: ако отпратеше Хю и хората му, имаше по-голяма вероятност да възстанови зрението си, но и по-голяма вероятност да умре.

Риан не намираше нито една от възможностите за приемлива. Мисълта да остане без Хю бе толкова ужасяваща, колкото и съзнанието, че Арлън Бек иска смъртта й. Хю бе нейната опора, единствената твърда почва в този свят на предателски подвижни пясъци. Присъствието му я караше да се чувства по-сигурна. Нещо повече, напомняше й, че има живот, надежди и щастие извън стените на доброволния й затвор. За няколко кратки седмици и една страстна нощ той бе изпълнил живота й с радост. Сантиметър по сантиметър бе разтворил вратата, която тя бе държала заключена. Дори ако успееше да излезе жива от ужасния кошмар, тази врата отново щеше да се захлопне и Хю щеше да остане от едната страна, а тя сама от другата.

— Риан? — Той надникна в кабинета, където тя вече почти час седеше неподвижно пред пишещата машина. Цяла седмица се опитваше да работи върху сценария си, ала Хю знаеше, че не бе направила нищо. Като си представяше с какво трябва да се справя, чудеше се защо изобщо се опитва.

— Да, Хю? — завъртя се Риан към него.

— Става късно — напомни й той. — Цяла нощ ли ще седиш тук?

Тя сви рамене.

— Една тъмна стая не изглежда по-различно, от която и да е друга… — Като се чу да изговаря тези думи, Риан тръсна глава: — Извинявай, това трябваше да е шега, но май не прозвуча много смешно.

— Няма значение. Никой не иска от теб да си душата на компанията.

— И слава богу — успя да се усмихне тя. — Джудит още ли говори по телефона с Уеб?

— Не, качи се горе преди половин час. Когато свърших проверките на вратите и прозорците, вече си беше в леглото с хубава книжка.

— Много мило, че баща ти се обади. Мисля, че Джудит не го очакваше — забеляза Риан. Уеб изненада всички, особено Джудит. Самият Уеб също се учуди, като разбра, че синът му се е пренесъл в къщата на Риан. Хю му обясни положението и той поиска да говори с нея. Разговаряха няколко минути. Тя бе много благодарна, че новият й приятел не се впусна в безсмислени утешения. Стигаше й, че бе загрижен за нея.

След краткия разговор с Уеб, Риан даде слушалката на Джудит и я остави да говори насаме. Радваше се, че приятелката й има с кого да поприказва. Знаеше, че на нея също не й е леко.

Хю седна на бюрото.

— Честно казано, когато татко пристигна, мисля, че не очакваше толкова да му хареса секретарката ти. Аз поне не бих познал, че така ще стане. Не е живял като монах, откакто се разведоха с майка ми, обаче и не си е правил труда да води светски живот. За него всичко се въртеше около работата му.

— Значи не би имал нищо против един малък роман между тях…

— Татко заслужава само най-доброто, а според мен Джудит Тримейн е точно такава. Тя е чудесна жена.

— Обикновено не допуска хората достатъчно близо, за да го разберат.

— Забелязах, Риан… — Настъпи неловко мълчание. Той се чудеше как да й каже, че иска утре при посещението в клиниката да вземе някои допълнителни предпазни мерки. Тя обаче усети колебанието му.

— Ти не дойде тук просто да си побъбрим, нали?

— Всъщност, да! — Бе благодарен за разчупването на леда. Цяла седмица се опитваше да я подкрепя, когато имаше нужда от подкрепа, и да не й се натрапва, когато нямаше нужда. Но в отношенията им се бе появило непознато досега напрежение, и колкото да си повтаряше, че то бе в резултат само на невероятните проблеми, Хю знаеше, че причините бяха по-дълбоки. Преди нейният свят да се срути, говореха леко и приятно. Сега всичко казано звучеше неестествено, сякаш думите минаваха през някакъв филтър, преди да се произнесат. Може би защото не й беше вече любовник, а охрана… или тъмничар, както понякога изглеждаше. И сега не бе лесно да каже какво иска от нея.

— Трябва да решим какви дрехи ще носиш утре в клиниката.

Риан се намръщи. Той никога по-рано не бе проявявал интерес към гардероба й.

— Защо? Да не се боиш, че пак ще объркам цветовете? — спомни си тя за онзи ден, когато случайно бе надянала зелената си риза вместо лилавата, която подхождаше повече на памучните й панталони.

— Не, не затова — засмя се Хю. — Просто искам да облечеш сако.

— Сако?! Хю, утре е трети юли, прогнозата е за тридесет и осем градуса! Мисля, че няма да ми трябва сако.

— Ще ти трябва, ако носиш бронирана жилетка — обясни той. Риан пребледня и Хю се прокле, че отново бе предизвикал паника в измъчените й очи. Би дал всичко, за да й спести това, ала нямаше как. Утре бе петък и го гризеше чувството, че адът ще се разтвори. Отдавна се бе научил да не пренебрегва предчувствията.

Тя напразно се опитваше да запази спокойствие.

— Чул ли си нещо? Видял ли е някой от хората ти…

— Не, няма нищо такова — успокои я той. Не виждаше причина да й казва, че Мо е забелязал как една кола ги е проследила до клиниката днес — вероятно същата, която бе обикаляла около къщата предния ден. Нямаха доказателства, само подозрения и не искаше да я тревожи без нужда. — Нищо не се е променило. Просто искам да вземем допълнителни мерки за сигурност.

Риан кимна. Тук в къщата бе добре защитена. Хю беше вътре, другите отвън, не биваше да се забравя и яхтата. Щеше да е почти невъзможно някой да се вмъкне. Ако някой искаше да я убие, логично бе да опита навън — например в клиниката или по пътя към нея. Ако психотерапевтичните сеанси не бяха толкова важни, тя бе сигурна, че той щеше да настоява изобщо да не излиза.

Хю тръгна към вратата и Риан се изправи. После мина с него през хола.

— Никога не съм носила ризница. Сигурно ще е интересно — забеляза тя безизразно.

Влязоха в спалнята. Той отвори гардероба да потърси леко сако, под което да скрие тъмната бронирана жилетка.

— Гореща е като печка и тежи цял тон, ала с нея ще се чувстваш по-спокойна.

— Така ли? — изсмя се Риан.

— Хей! — Хю се приближи до нея и я прегърна. Тя веднага обви ръце около него и се притисна силно, сякаш можеше да се скрие. — Ще се справим, обещавам ти.

— Знам — кимна Риан.

— Не знаеш — прошепна той тъжно. — Искаш да повярваш, но не можеш.

— Когато всичко свърши, ще се радвам да чуя едно: „Нали ти казах!“ — подразни го тя, за да разведри тягостното им настроение. Искаше да се откъсне от мрачното настояще и да забрави, че дори ако върне зрението си и даде показания, могат да минат години, преди Бек да бъде изправен пред съда. Щеше да е в безопасност едва когато го осъдят. Засега я очакваше само несигурност и страх.

Хю изглежда разбра мислите й.

— Никога не злорадствам, само понякога се перча.

— Бих искала да го видя! — засмя се Риан.

Той взе лицето й в ръце.

— Ще го видиш, скъпа моя — каза сериозно.

Тя бе толкова красива, че Хю не можа да се въздържи. Бе измъчен от цялата седмица, през която я желаеше, обаче си налагаше да потисне желанието си. Без да мисли, свали очилата й и се наведе към нея. Риан затвори очи и прие леките като въздишка целувки върху клепачите си.

Изведнъж си спомни приказката за Спящата красавица, събудена от стогодишен сън от целувката на прекрасния принц. С цялото си сърце се помоли тази магия да се повтори сега. Чувстваше как дъхът му стопля непотребните й очи и за един прекрасен миг бе сигурна, че когато ги отвори, ще види лицето му. Той се отдръпна и тя събра цялата си смелост, за да вдигне лице.

Посрещна я само тъмнина.

Сподави риданието си и се надигна на пръсти към него. Усети устните му, върху своите. Страданията, които бяха изпитали поотделно от копнеж и страх, се сляха в общ всепоглъщащ огън. Целувката стана по-дълбока. Хю обхвана гръдта й и напипа втвърдяващото се зърно. Риан спря да диша. От пулсиращите му пръсти тялото й на тласъци се изпълни с желание, почти болезнено неудържимо. Посегна към копчетата на ризата му. Не успя да ги разкопчее и измъкна ризата от панталоните. Имаше нужда да го докосне, да усети как той я докосва без преградата на дрехите.

Това бе повече, отколкото Хю можеше да издържи. Без да откъсва устните си от нейните, той я грабна на ръце и я отнесе в леглото. Постави я внимателно, сякаш беше безценно съкровище и я покри с тялото си. С треперещи пръсти разкопча блузата и я разтвори. Покри с целувки врата и раменете й.

Риан се заизвива от страст. Туптящата в слабините й болка се усили стократно. Искаше още, искаше всичко. Копнееше за онази забрава, която можеше да намери само ако телата им се слеят.

Хю бързо се справи с дрехите и подлудяващата страст ги погълна. Самотните им желания и страхове се сляха в един прекрасен миг на пълно забвение, през който в света нямаше нищо, освен огромно удоволствие.

През това кратко време двамата съществуваха само един за друг. Ала мигът отмина, те се върнаха на земята и ги връхлетя чувство за самота. Без дори да разбира напълно защо, Риан заплака безутешно.

Разсъдъкът му започна да се връща. Той усещаше как тя хлипа беззвучно и цялото му същество се изпълни с ненавист към самия себе си. Бе я обладал с животинска страст, без да мисли. Нещо по-лошо, бе злоупотребил със страшната й уязвимост и безпомощност. Риан го желаеше, но Хю егоистично се бе възползвал от това, без да се интересува кое бе най-добро за нея. Сега тя плачеше, сякаш й бе отнел малкото гордост, останала й през изминалата кошмарна седмица. Мразеше се…

— Извинявай, Риан. Много съжалявам… — прошепна той, пусна я и се отдръпна.

— Съжаляваш?! — смая се тя. Хю съжаляваше, че се бяха любили! Беше се хвърлила върху него, изоставила всякаква гордост, макар той да й показваше, че вече не я желае. Отстъпи от съжаление към нея, а сега се извиняваше. След безкрайната тежка седмица с какво бе заслужила такова унижение? В желанието си да спаси последните си останки от гордост, тя се уви с покривката на леглото и приседна на края му.

— Не, аз трябва да съжалявам — засмя се тя тъжно. — Изглежда имам навика да те насилвам.

— Да ме насилваш ли? — обърна се Хю към нея. — Как можа да кажеш такова нещо?

— Защо иначе щеше да съжаляваш, че си се любил с мен? — настоя Риан и избърса сълзите, които така и не искаха да спрат. — Аз поисках, а ти се смили над мен…

— Смилил съм се над теб!? — За миг той прелетя през леглото, сграбчи я за раменете и я обърна към себе си. — Това, което се случи току-що, няма нищо общо с милост и съжаление. Аз те желая! Господи, никога не съм спирал да те желая! Лежах сам в онази стая нощ след нощ, мислех за теб и кълна се, понякога ми се струваше, че ще полудея от копнеж по теб.

— Защо тогава не дойде? — изхлипа тя.

— Защото мислех, че ти… не ме искаш. Спомни си, че ме сложи в стаята за гости.

— Спомням си, че ти дори не понечи да възразиш…

— Боже мой… — Хю щеше да се разсмее, ако не бяха сълзите й. Той ги пресуши с устни и попита нежно: — И ти реши, че не те желая вече, защото съм се съгласил да спим отделно?

Риан кимна.

— Никой нормален мъж не би искал жена с проблеми като моите.

Щеше, ако те обичаше колкото мен, искаше да каже Хю, ала се спря в последния момент. Тя не бе молила за обяснение в любов, а той не искаше да усложнява и без това объркания й живот с още един проблем. Просто бе решил да не позволи нищо да й се случи, а после да не я пусне да си отиде от него. Обаче не сега бе моментът да й го казва.

— Тогава защо ми се извини?

— Защото мислех, че съм те насилил.

— Не помня да съм се съпротивлявала — усмихна се Риан. — Всъщност аз започнах.

— А свършихме заедно — прегърна я Хю.

— Не искам да свършваме — прошепна тя и се притисна към него. — Ще останеш ли при мен тази нощ?

— Само ако обещаеш да заспиш в прегръдките ми — отвърна той и я повали с целувка на леглото.