Кони Бенет
Сподели с мен светлината (14)

Тринадесета глава

В Чикаго беше два през нощта. Лекият дъждец бе лъснал улиците до блясък. Светлините се отразяваха в тях и приличаха на диаманти върху черно кадифе. От време на време по някоя кола префучаваше през уличката, но Арлън Бек не я забелязваше. Цялото му внимание бе съсредоточено върху телефона в кабинката, която го пазеше от ръмящия дъжд. Отново погледна нетърпеливо часовника си и пресметна разликата в часовете. В Лос Анджелис трябваше да е две минути след полунощ. Ако всичко вървеше по план, Кигън щеше да се обади всеки момент. Бек чакаше. Сърцето му биеше бясно. Бе готов да сграбчи слушалката, ала телефонът мълчеше. Минаха пет минути, десет, двадесет…

В два и половина той започна да псува. Прокле мудния Ейс Кигън, че го държи в напрежение, прокле дъжда и тясната кабинка. Най-вече прокле Риан Къркланд, че не бе умряла преди пет години, както трябваше. Ако не беше инатът й да живее, неговият собствен живот щеше да е почти идеален.

Смяташе себе си за важна клечка в организацията и мечтаеше за властта на Дел Мичълън. Бе започнал от нищо, а сега бе на път да получи всичко. Поне щеше да го получи, ако Риан Къркланд не си бе записала час при проклетия специалист в Лос Анджелис. Докато чакаше в телефонната кабина, Бек почти чуваше как старателно подреденият му свят се срутва край него.

Колкото по-късно ставаше, толкова повече се засилваше това чувство. Просто не можеше да си позволи грешки — затова бе на улицата в този невероятен час, на километри от дома си в предградията. След цялата подготовка, след всички разноски, които бе платил да държи Кигън в Лос Анджелис почти два месеца, за да следи Риан Къркланд, не можеше да остави всичко да се обърка от някакъв подслушан телефонен разговор. Кигън винаги трябваше да се обажда от улични телефони в Лос Анджелис и да звъни в една и съща кабинка на улица „Кругър“ в Чикаго. Чисто, точно и напълно безопасно. Преди пет години Бек направи ужасна грешка, като не провери дали журналистката бе мъртва. Ако сега отново трябваше да я отстранява, този път щеше да е съвсем сигурен, че няма да се наложи трети път. Дел Мичълън не обичаше зле свършената работа, а пък Арлън Бек нямаше желание да разочарова шефа си. За такова нещо други бяха платили с живота си.

В два и четиридесет и три чакането най-после свърши. Той притисна слушалката до ухото си още преди ехото от първия звън да заглъхне в нощта.

— Кигън?

— Аз съм.

— Къде беше, по дяволите? Какво става?

— Не се горещи, човече. Всичко е наред. Само малко закъснях.

Бек погледна без нужда часовника си.

— Да, четиридесет и пет минути. Какво направи? Взе ли картона й от клиниката?

— Ами! За това закъснение говорех. Ще трябват още няколко дни.

По гърба на Бек полазиха мравки. Мичълън чакаше доклад утре сутринта, а да се кара шефа да чака не бе здравословно.

— Няма начин, Кигън! Казах ти, че отговора ми трябва тази нощ и ти обеща да си готов.

— Да, ама това беше преди да знам, че Симпсън ще пипне грип.

— Кой, по дяволите, е Симпсън?

Кигън въздъхна изразително.

— Нощният пазач в клиниката. За тлъстичка сума господин Симпсън ми даде плана на сградата и обеща да гледа на другата страна.

— По дяволите!

— Слушай, не съм аз виновен, че има епидемия. Симпсън наистина се е тръшнал като пребито куче, проверих лично. Затова закъснях. — Това бе чиста проба лъжа, но Ейс Кигън умееше да лъже убедително. Нощният пазач наистина беше болен, а той наистина бе проверил, обаче рано вечерта. Проследи прелестната госпожица Къркланд от клиниката до къщата й в Малибу и след това отиде да уточни някои последни подробности със Симпсън. Намери го на легло, ала не се мота дълго наоколо. Най-малко му трябваше да прихване нещо.

Когато разбра, че няма начин да влезе в клиниката тази вечер, отиде в един бар, където няколко местни мошеници вече му дължаха няколкостотин долара на комар. Ни най-малко не му пукаше, че заради последната игра работодателят му щеше да почака в някаква скапана телефонна кабина в Чикаго. Нито пък се ядосваше, че Симпсън няма да се върне на работа още няколко дни. След почти два месеца вече се чувстваше като у дома си в Холивуд. Щеше да съжалява, когато трябваше да напусне това топло местенце. Малибу бе добро място за плаж, а и жените не изглеждаха зле.

Бек фучеше. Сутринта Мичълън щеше да чака резултатите от прегледа на Риан Къркланд и хич не го беше грижа, че някой си хванал грип. За момент помисли да заповяда на Кигън да се вмъкне в болницата, въпреки че нямаше познат нощен пазач, но знаеше, че това не е умен ход. Рискът да го хванат щеше да е сто пъти по-голям, а ако Кигън отидеше в затвора, можеше да не разберат дали Къркланд ще прогледне. Не, единствената възможност бе да чакат, докато Симпсън се оправи и се върне на работа. Един-два дена нямаше да са толкова важни.

— Добре, Кигън. Засега ще почакаме — реши Бек. — Обаче искам да потърсиш друг начин да влезеш в тази клиника. Искам още доклад за всяко движение на Къркланд, докато измъкнеш документите. Разбра ли?

— Разбрах.

— Добре. Ще се обадиш на този номер довечера. И не ме карай пак да чакам! — Бек затръшна телефона и забеляза, че ръката му трепери. — По дяволите! — изруга той, вдигна яката на сакото си и излезе в дъжда.

В това време в Лос Анджелис Ейс Кигън се повлече в уханната южнокалифорнийска нощ обратно към бара, от който с такова нежелание бе излязъл преди няколко минути. Беше един през нощта, но улиците още бяха пълни с коли. Наистина, това място щеше да му липсва, помисли той. Ала ако Бек реши, че Риан Къркланд трябва да бъде убита, нямаше как да остане повече. Щеше да свърши работата и да се върне в Чикаго. Мисълта да зареже договора с Бек никога не му бе минавала през ума. Старата приказка за „чувството за чест у крадците“ се отнасяше и за наемните убийци. Колкото и да му харесваше да се мотае в Лос Анджелис, не можеше да зареже работата.

Но пък и нямаше защо да бърза особено. Не за пръв път този ден той с надежда помисли, че Симпсън може да не се оправи много скоро от грипа.

 

 

Бе вече късно след полунощ, когато Хю успя да убеди Риан да вземе успокоителното, което лекарят й беше предписал. Следващите няколко дни щяха да са тежки и трябваше да си почине, доколкото може. Доктор Уайтхорн й бе определил часове за всички дни от седмицата, за да й помогне да се справи с тежките противоречия, пред които се изправяше. Щеше, освен това да търси онова копче в подсъзнанието й, за което говореше доктор Казловски. Хю се чудеше дали тя би му позволила да се рови в главата й, докато го намери.

Разбира се, той знаеше, че Риан единствена можеше да натисне копчето и че дори съзнателното решение да се пребори със страха си от Вталения още не значеше, че зрението й като по чудо ще се върне. Подсъзнанието я бе ослепило и само то можеше да й разреши отново да вижда.

Сам на терасата пред утихналата й къща, Хю започна да си припомня всичко, което знаеше за опита за убийството й преди пет години. Съжаляваше, че писмото на Дъг остана в канцеларията. Извика в паметта си първия им разговор и почти веднага нещо, което бе забравил, изплува с ужасяваща яснота. През последните седмици бе толкова зает с Риан и със собствените си чувства към нея, че забрави защо всъщност Дъг Съдърланд се обърна към него. Не беше само заради проверката на алармената инсталация, нито защото се опитваше да играе ролята на сватовник. Дъг бе убеден, че Вталения следеше всяка нейна стъпка през последните пет години. А ако това беше вярно, убиецът сигурно знаеше и за прегледа й при доктор Казловски. Вероятно бе разтревожен и се чудеше дали лекарят може да възстанови зрението й. Щеше да направи всичко възможно да научи резултатите от изследванията и евентуално щеше да разбере, че жената, която можеше да го изпрати на електрическия стол, като по чудо можеше да прогледне всеки момент.

Разбира се, Хю само разсъждаваше. Не можеше да е сигурен, че Вталения знае, че Риан е в Лос Анджелис, да не говорим, че има намерение да ходи при доктор Казловски. Но трябваше да се приеме най-лошата възможност, защото имаше още една опасност, която никой досега не бе осъзнал. Може би нямаше никакво значение дали тя наистина ще възстанови зрението си. Ако знаеше, че изобщо има такава възможност, Вталения щеше да реши да действа. Не можеше да си позволи да чака, защото в момента, в който Риан прогледнеше, щяха да я поставят под защитата на полицията и едва ли някога щеше да се добере до нея. Със сигурност би действал веднага, докато бе още сляпа и безпомощна. Съзнанието за непосредствена опасност го изкара от вцепенението. Наруга се за собствената си глупост, влезе в кухнята, грабна телефона и започна да върти.

Най-напред се обади на Бен Розентал и му нареди незабавно да подготви самолета на компанията за полет. След това събуди пийналия Мо Джонсън от дълбок сън — може би последния му сън за няколко дни напред. Без да си прави труда да му обяснява, Хю му каза веднага да дойде в къщата на Риан, и преди да набере следващия номер, Мо бе наполовина облечен и почти на вратата.

Хю методично взе необходимите мерки за защитата на Риан, докато той самият бе в Чикаго. Трябваше да говори с Дъг Съдърланд и с чикагската полиция, за да научи всичко известно за Вталения. Разбира се, Риан можеше да му каже името му, ала не знаеше къде е бил и какво е правил през последните пет години. Възможно бе например да е блъснат от градски автобус или да се е удавил в Мичиганското езеро. Хю трябваше да знае доколко бе реална опасността за Риан и да научи всичко за нейния враг. Според нея преди пет години Вталения бил дребна риба. Дали ръцете му бяха достатъчно дълги, за да стигне до нея в Лос Анджелис?

Тя нямаше да е в безопасност, докато Хю не знаеше кой е насреща му. Колкото и да не му се искаше да заминава, всички отговори бяха в Чикаго.

— Джудит! — почука той тихо на вратата. — Джудит, събуди се.

— Какво има? — попита тя и отвори, докато намяташе халата си. — Риан добре ли е?

— Засега да… — Без да спестява нищо, Хю й обясни положението. Както очакваше, Джудит го прие спокойно. — В момента подготвят самолета ми за излитане, а Мо Джонсън след минута ще пристигне с двама бодигарда, които понякога използвам. Имам им доверие и добре си вършат работата. И тримата ще останат извън къщата. Не искам тя да знае какво става.

— Прав си — кимна Джудит. — Няма нужда да я тревожим допълнително. Какво да правим с посещението й утре в клиниката?

— Мо ще се погрижи за това. Никой няма да се доближи до нея, когато той е наоколо, обещавам. Аз ще се върна утре вечер. Ако пита за мен сутринта, кажи й, че е трябвало да изляза рано, за да завърша работата в Канога Парк и ще мина по-късно.

Джудит се върна в кухнята с Хю и направи кафе. Когато Мо пристигна, Хю му обясни накратко положението и потегли към летището.

Самолетът се поддържаше винаги зареден и готов за полет. Бен, опитен пилот, го бе изкарал на пистата за излитане и след няколко минути бяха във въздуха.

 

 

— Хю Макена, това е лейтенант Руб Лилиентал — представи ги Дъг Съдърланд. — Руб беше следователят по убийството на Вини Перигрино.

Преди да протегне ръка на Хю, пълничкият офицер се избърса от малиновия пълнеж на поничката си.

— Извинете — оправда се той за лепкавото ръкостискане. — Тука Дъг… — кимна към Съдърланд — ме измъкна много рано от леглото. Обикновено закусвам в къщи, но като ми каза, че идва един прочут холивудски частен детектив, реших, че е по-добре веднага да дотичам.

Гласът на Лилиентал бе откровено саркастичен и Хю изобрази сдържана усмивка:

— За мен също е много вълнуващо да се запозная с вас, лейтенант.

— Не може ли да приключим с любезностите и да се заемем с работа? — прекъсна ги Дъг и седна срещу Лилиентал. Снощното обаждане на Хю му бе прозвучало като сбъднат кошмар и днес не бе в настроение да слуша как един офицер от полицията и един частен детектив се надприказват. Всеки знаеше, че полицаите и частните детективи са естествени съперници. Обаче Дъг познаваше Риан от бебе. Баща й му беше най-добрият приятел. Безопасността й го интересуваше повече от всичко. — Хю трябва да види всичко, което имате за Арлън Бек.

Лилиентал хвърли изпитателен поглед към Хю. Забеляза скъпия му костюм и равномерния калифорнийски тен. Освен това бе пристигнал в Чикаго с частния си самолет, което само по себе си говореше много. Макена очевидно печелеше доста добре в царството на киното. Тази мисъл вбеси Лилиентал, който бе прекарал двадесет и четири години в полицията и едва успяваше да плати наема за долнопробния си апартамент.

Въпреки това имаше нещо в Макена, което караше лейтенанта, макар и неохотно, да го уважава. Тенът му може да беше хубав като лицето му, ала изразът в очите му подсказваше, че ако се наложи, може да е достатъчно твърд.

Лилиентал остави личните си чувства настрана и кимна към един стол. Двамата седнаха.

— Дъг ми каза, че най-после можем да имаме свидетел на убийството на Перигрино — върна се той на въпроса.

— Това не може да се знае със сигурност — отговори Хю. Не му хареса гледната точка на полицая, но се опита да запази професионален тон. — Съществува вероятност Риан Къркланд някой ден да възстанови зрението си, обаче тази вероятност сама по себе си я излага на голяма опасност.

— И аз бих казал така — съгласи се Лилиентал. — Разбира се, докато е в Калифорния, тя е извън наша власт. Не можем да направим нищо, за да я защитим.

— Аз отговарям за сигурността й, докато е в Лос Анджелис, лейтенант. От вас искам информация. Трябва да знам какво да очаквам. Ще съм ви благодарен за всичко, което можете да ми кажете за човека, когото подозирате в убийството на Вини Перигрино и в опита за убийство на Риан Къркланд.

Лилиентал кимна, измъкна изпод недоядената си поничка една папка, извади снимка и му я подаде.

— Арлън Бек, четиридесет и девет годишен, роден в южната част на Чикаго. Започнал като джебчия, ала успял да се издигне, като се оженил за дъщерята на средно богат собственик на законна спестовна каса. Бек успял да убеди тъста си да му завещае спестовната каса. Преди седем години тъстът умрял от инфаркт и неочаквано се оказало, че спестовната каса вече не е толкова законна. Бек организирал хазартен бизнес с някои от приятелите си. Мръсните пари от хазарта започнали да се перат през спестовната каса на Бек и да излизат оттам съвсем чистички.

— А Вини Перигрино от хората на Бек ли е бил? — попита Хю.

— Да. Той носел парите на Бек. Няколко седмици преди да бъде убит, ние го хванахме за разпространение на наркотици. Нямаше връзка с хазарта, но ни падна. Обеща да ни даде Бек, ако си затворим очите за разпространението на наркотици. Областният прокурор обеща и Перигрино трябваше да посочи кога и къде да хванем Бек в момента на получаване на парите от хазарта.

— Тогава защо вашите хора не са били в онзи склад? — намръщи се Хю.

От изражението на Лилиентал ясно се виждаше, че не приема обвинителния му тон, обаче въпреки това отговори на въпроса:

— Не сме съвсем сигурни какво точно се е случило, но мислим, че Перигрино се е опитвал да играе двойна игра и да предупреди шефа си.

— Въпреки това, Бек го уби!

— Предполагам, че е научил за ареста на Перигрино и за поведението му и е решил, че е по-разумно да се отърве от една доста определена заплаха. Някой от полицията се е изпуснал пред журналистката Риан Къркланд и тя също се превърнала в заплаха за Бек.

— А къде е той сега?

— На хубаво място — отговори Лилиентал с отвращение. — Преди две години този тип — той измъкна още една снимка от папката — Дел Мичълън, прибра организацията на Бек под крилото си и сега той е в голямата игра.

— По дяволите! — изруга Дъглас. Не знаеше това.

Хю погледна към стария си приятел.

— Познаваш ли Мичълън?

— Чувал съм за него. Шеф е на една от двете най-силни престъпни групи в щата Илинойс. Ако Бек се е включил в неговата организация, Риан наистина е в опасност.

— Точно така — съгласи се Лилиентал. — Мичълън няма да допусне Бек да бъде обвинен в убийство. Дел няма нищо общо със смъртта на Перигрино, защото по това време още не е бил свързан с Бек, обаче не може да позволи Бек да се опита да изпроси по-леко наказание в замяна на информация за него. Повярвайте ми, полицията веднага ще клъвне. Много ни трябва Мичълън. — Той замълча за момент. — Разбира се, зависи колко знае Бек и доколко може да навреди на организацията. Но се обзалагам, че Мичълън няма да седи със скръстени ръце и да чака да приберем Бек.

— С други думи, историята се повтаря — забеляза Хю. Връзката между Бек и Перигрино преди пет години бе същата като връзката между Мичълън и Бек сега. При това положение най-лесният начин да се сведат до минимум загубите бе да се отстрани Риан.

— Прекрасно разбирате положението, господин Макена — отговори Лилиентал. — В момента за нищо на света не бих искал да съм на мястото на Риан Къркланд. — Хю стисна зъби, ала не отговори. Лилиентал бе заядлив, но услужлив. — Вие, разбира се, знаете, че този път Бек няма да я преследва лично… — Офицерът стана и отиде до вратата. Повика униформен полицай, поръча да донесе една папка и се върна на мястото си.

— Имате ли някаква представа кого би могъл да наеме? — попита Дъг.

— Не съвсем. За всеки случай ще ви покажа картотеката. — Младият полицай влезе, подаде на Лилиентал дебела папка и излезе, без да каже нито дума. — Опитваме се да поддържаме информацията, обаче знаете каква е бюрокрация. В един съвършен свят тук би имало снимка, списък на акциите и данни за движението на всеки наемен убиец, който работи извън Чикаго. Ала светът не е съвършен. И, разбира се, изобщо не е задължително Бек да изпрати някой тукашен юнак. Спокойно може да наеме някой от Лос Анджелис. Предполагам, имате едно-две момченца там, които с удоволствие биха напуснали за няколко минути работата си на плажа, за да поемат задачата. Тенът им едва ли би пострадал много, нали? — Хю толкова се бе задълбочил в картотеката, че почти не чу подигравката на Лилиентал. Като не отговори, лейтенантът вдигна рамене, взе остатъка от поничката си и я преглътна със студено кафе. Мълчанието се проточи и накрая Лилиентал предложи: — Вижте, Макена, защо не седнете на едно бюро в коридора да разглеждате на спокойствие папките? Аз си имам работа…

— Това последни данни ли са? — прекъсна го Хю.

— Повече или по-малко. Както ви казах, не живеем в съвършен свят. Защо? Нещо интересно ли открихте?

Хю погледна още веднъж една снимка и препречете списъка на предишни престъпления, приписани на някой си Аса „Ейс“ Кигън. Освен описанието на външния вид и предишни арести и присъди имаше забележка за предполагаемата му връзка с организацията на Мичълън. Но най-интересното нещо беше една бележка, написана на ръка, която съобщаваше, че предполагаемият наемен убиец е изчезнал преди два месеца — точно по времето, когато Риан бе заминала за Лос Анджелис.

Той предаде документите на Лилиентал, който ги погледна безстрастно.

— Възможно е — вдигна рамене и върна папката на Хю.

— Мога ли да получа една снимка, за да я покажа на моите хора в Лос Анджелис?

— Официално не. Обаче ние сътрудничим със силите за сигурност в другите щати. Имате ли някой приятел в полицията на Лос Анджелис? Някой, който да има желание да ви даде копие на снимката, която ще изпратим оттук? В края на краищата, би било проява на елементарно възпитание да съобщим на колегите, че в града им може да се движи предполагаем криминален престъпник.

— Ако я изпратите в Лос Анджелис, аз мога да я получа. Изпратете я на детектив Виктор Кофин. Защо не прибавите и снимката на Арлън Бек?

— И аз мислех да го предложа — отговори Лилиентал. — Ако госпожица Къркланд неочаквано върне зрението си, бутнете й тази снимка пред очите. Ако го познае, ще го задържим, преди тя да се е върнала в Чикаго.

— А какво ще направите за сигурността й? — намеси се Дъглас. — Не че обвинявам службата ви, ала вашите хора понякога изпускат нещата. Какви мерки сте готови да вземете за безопасността на Риан, ако някой съобщи на Мичълън или на Бек за предстоящия арест?

Лилиентал хвърли унищожителен поглед на Дъглас, после на Хю.

— Доведете я в Чикаго и аз гарантирам, че ще я заведем в съда. Ето! — Той написа нещо на листче хартия и го подаде на Хю. — Това е домашният ми телефон — в случай, че се наложи да се свържете с мен през нощта. Ако госпожица Къркланд прогледне, искам да съм първият човек, който да научи за това. Разбрахте ли ме?

Погледът му бе толкова заповеднически, че Хю веднага разбра как бе получил нашивките си. Но Хю не му беше подчинен и нямаше никакво намерение да се прави на такъв. Той му отвърна със същия поглед и се изправи.

— Лейтенант, благодаря ви за помощта и за времето, което отделихте за мен. Ако Риан възстанови зрението си, гарантирам, че вие ще сте един от първите, които ще научат. А ако узнаете нещо, което може да е от полза, ще ме намерите на този телефон. — Той извади от вътрешния си джоб визитна картичка и му я подаде. — Благодаря ви още веднъж за помощта.

— Няма защо — промърмори Лилиентал саркастично, ядосан, че този калифорнийски красавец току-що му показа кой е шефът.

— Мислиш ли, че има вероятност точно Кигън да е изпратен да следи Риан? — попита Дъглас след няколко минути, докато караше Хю към летището. Хю забеляза, че и Дъг приемаше заплахата за Риан като факт, а не като далечна възможност.

— Бих казал, че е приблизително толкова вероятно, колкото че аз ще бъда избран по Коледа за папа. Изчезването му по-скоро значи, че плува в някое езеро.

— И какво ще правиш сега?

Хю вдигна рамене.

— Ще се върна колкото мога по-бързо при Риан и ще направя може би най-трудното нещо в живота си.

— Какво е то?

— Ще й кажа какво подозираме. Не мога да си представя, че от това ще се почувства по-добре.

— Не знам, Хю — замислено се почеса по оплешивяващото теме Дъглас. — Помисли малко. От всичко, което ми каза, разбирам, че подсъзнанието й я е ослепило, за да я предпази от убийство. Това не е трудно да се разбере. Обаче, когато подсъзнанието й разбере, че слепотата повече не й осигурява безопасност, може би то ще натисне онова копче. Искам да кажа, че в момента Риан би могла да се пази много по-добре, ако вижда, нали?

— Така е — съгласи се Хю. — Но не знам дали подсъзнанието й ще го приеме така. Тя трябва да премисли толкова много неща, че ме е страх да не се претовари. Вчера прие новината много тежко.

— А ти какво очакваше? — поклати глава Дъг. — По дяволите, всичко е толкова зловещо. Какво каза за историята, която се повтаря? Няма нищо по-вярно.

— Какво? Имаш предвид Перигрино и Бек ли?

— Не. Говорех за нея и баща й, Мартин Къркланд.

— Какво общо има баща й с това? Загинал е при катастрофа, когато била малка.

— Това ли ти каза тя? — усмихна се с мрачна ирония Дъг.

— Не е ли вярно?

— Е… В известен смисъл може и така да се каже. Просто Риан е пропуснала дребния факт, че този инцидент се случи два дни преди процеса, на който баща й трябваше да даде показания по делото на Спенс Лерой.

Хю се намръщи, опитвайки се да си спомни откъде му бе познато това име.

— Гангстерът?

— Същият.

Постепенно той започна да си спомня подробностите около този сензационен случай. Тогава бе още момче, в първите класове на гимназията, ала процесът срещу Спенсър Лерой беше новина от национален мащаб. Дори един зает със себе си юноша не можеше да не чуе за него. В класа го следяха седмици наред, но оттогава Хю бе забравил журналиста, който се бе пожертвал, за да разкрие един от най-големите босове в престъпния свят. Смътно си спомни, че журналистът бил предаден от приятел, който го подмамил в един закрит паркинг. Там бил убит от кола, която няколко пъти преминала през тялото му, за да е сигурно, че е добре умрял. Нищо чудно, че Риан не искаше да говори за смъртта на баща си.

— Къркланд за „Игзаминър“ ли работеше? — попита Хю.

— Да. Дори спечели наградата „Пулицър“ за тези репортажи… Посмъртно! — добави Дъг отвратено. — Това не беше кой знае какво утешение за Риан и майка й. Всичко беше толкова безсмислено! Мартин бе вече съобщил на полицията всички резултати от разследването си и бе написал цяла серия репортажи, които бяхме започнали да публикуваме. Показанията му щяха да помогнат Лерой да бъде осъден, обаче всъщност вече не бяха жизнено необходими за следствието. Убиха го за отмъщение или може би за назидание на останалите.

— Не го ли бяха взели под закрила? — попита Хю, като се опитваше се да си спомни отдавна забравени подробности.

— Имаше нещо подобно. Той скри Бевърли и Риан, но това беше повече за тяхна безопасност.

Горката Риан, помисли Хю. Представи си страха, несигурността и обречеността, които бе преживяла преди толкова години. Сега му стана по-ясно защо бе ослепяла. Причината е била заложена преди почти двадесет години със смъртта на баща й и когато се е изправила пред подобна ситуация, подсъзнанието й е предложило решение, което е изглеждало безгрешно.

До края на пътуването мълчаха, всеки погълнат от мислите си. Стигнаха до летището. Хю благодари на Дъг за помощта и понечи да излезе от колата, ала редакторът го спря.

— Хю… Това за теб не е просто работа, нали? — попита той, въпреки че вече знаеше отговора. — Искам да кажа, ти се грижиш за Риан не само защото аз те помолих. Така ли е?

— Да.

— Влюбен ли си в нея?

Хю пое дълбоко въздух. Когато мислеше за Риан, не си позволяваше да използва думата „любов“. За нея отношенията им бяха краткотрайно приятно преживяване. За него бяха нещо повече. За да не се измъчва, той не искаше да назове с думи чувствата си към нея, а Дъг го принуждаваше да погледне нещата в очите. Не бе готов за това.

— Няма да позволя да й се случи нищо лошо, обещавам ти.

— Знам, но ти не отговори на въпроса ми.

— Риан приема нашата връзка като летен флирт — продума той сдържано.

— Хм. Доколкото я познавам, това не е в нейния стил. А ти как се чувстваш?

Хю се намръщи. Не бе свикнал да го притискат до стената.

— Харесва ми. Това стига ли ти? Ще направя всичко, което е нужно, за да я измъкна жива от тази каша.

През ъгловатото лице на Дъг премина лукава усмивка.

— С други думи, толкова я обичаш, че не смееш да си го признаеш.

Хю погледна през прозореца към излитащия самолет. Ревът му почти заглуши тихия отговор:

— Горе-долу е така. Сега доволен ли си?

— Ще бъда доволен, когато танцувам с булката на сватбата ти. В момента съм просто спокоен и благодарен, че точно ти я закриляш.

— Да се надяваме, че това ще е достатъчно… — Хю отвори вратата и излезе от колата. — Благодаря ти още веднъж, Дъг. Ще те държа в течение.

Казаха си довиждане. Дъг гледаше как младият му приятел се отдалечава. Дори в гръб личеше колко бърза. Въпреки че положението не бе никак весело, Дъглас Съдърланд не успя да сдържи доволната си усмивка.

— Колкото са по-големи, толкова по-дълбоко хлътват — промърмори той. — Пази я, момче. И аз я обичам…