Кони Бенет
Сподели с мен светлината (13)

Дванадесета глава

— Страх ме е, че няма да приемете това за добра новина, госпожице Къркланд — подзе доктор Казловски и седна зад бюрото си. Риан бе прекарала в клиниката според нея цяла вечност, но и след всички изследвания знаеше не повече, отколкото преди да дойде. Джудит и Аги я чакаха долу и тя нямаше търпение да чуе какво ще каже лекарят, за да може да си отиде. Бе прекарала толкова време по болниците, че и сега, след пет години миризмата на дезинфекциращи препарати я караше да се чувства зле.

— Искате да кажете, че не можете да откриете никаква причина за моите главоболия?

— Никаква органична причина — поправи я той.

— Значи няма връзка между главоболията и падането, което причини ослепяването ми?

Казловски дълго мълча, преди да отговори.

— Аз не съм специалист и не мога да ви поставя диагноза, госпожице Къркланд… Може ли да ви наричам Риан?

— Разбира се! — Тя се намръщи: — Какво искате да кажете с това, че не сте специалист? Вие сте най-добрият невролог в страната. Ако вие не сте специалист, кой тогава?

— Ще ви помоля да отидете при един друг лекар. Казва се Уайтхорн и работи тук, в клиниката. Вече говорих с него. Направил е размествания в графика си, за да може да ви приеме още днес, веднага щом свършим тук.

Зави й се свят. Нещо не беше наред. Какви още изследвания можеше да направи Уайтхорн?

— Говорите много мъгляво, докторе. Бихте ли ми обяснили какво подозирате, че ми има?

— Риан… — Тя чу как Казловски се приближи и седна на един стол до нея. — Физически ви няма нищо. Понякога се случват такива неща. Вашият лекар от Чикаго ми изпрати всички изследвания, направени веднага след инцидента. При равнището на медицинската техника от преди пет години вероятно и аз щях да ви поставя същата диагноза. Имали сте значителна травма на главата, съсирек, който евентуално след това се е разнесъл. Но мисля, че той не е бил съществен фактор. Мога да разбера…

— За какво говорите? — почти изкрещя Риан, като едва се удържа да не скочи.

— Риан, знам, че няма да можете лесно да го приемете…

— Кажете, по дяволите! Кажете какво ми има!

Казловски се изправи.

— Нищо ви няма. Това се опитвам да ви кажа. Няма никаква органична причина за главоболията ви, както няма и органична причина, която да обясни вашата слепота.

Тя имаше чувството, че са я ударили в корема. Трябваше й малко време, докато осъзнае какво чува.

— Аз съм сляпа, докторе! — Риан протегна ръка. — Не виждам ръката си! Бих казала, че това е доста сериозна органична причина.

— Не отричам, че сте сляпа — отвърна той спокойно. Бе се срещал с достатъчно такива случаи и знаеше, че й е било много по-лесно да приеме слепотата си преди пет години, отколкото сега да приеме истината.

— Да не се опитвате да ми кажете, че си въобразявам? Че не съм наистина сляпа? — тя усети как я полазват тръпки. Опитваше се да мисли разумно, ала светът край нея се бе преобърнал.

— Не, Риан. Слепотата ви е истинска. По някаква причина подсъзнанието ви е изключило копчето, което позволява видяното от очите да се приема в мозъка. Това е толкова истинско, колкото една отлепена ретина или един атрофиран очен нерв. Единствената разлика е, че няма органично увреждане. Може би ще е необходимо доста време, за да се открие това копче, но ако пък се включи, ще можете отново да виждате.

Риан бе потресена.

— А главоболията?

— Главоболията могат да се дължат на много причини, обаче аз подозирам, че вашите са просто един вид сигнал. Сякаш част от съзнанието ви се възмущава от несправедливостта, че не виждате. В същото време подсъзнанието не ви разрешава да виждате, но също ви съобщава, че имате възможност да възстановите зрението си. Честно казано, според мен това е доста окуражителен знак.

— Така ли мислите? — не успя да скрие сарказма си тя.

— Да. Може да означава, че подсъзнанието е готово да се справи с травмата. Докато сте смятали, че слепотата ви е неизбежна, сте имала малка надежда да възстановите зрението си. Може би сега ще можете.

Все още замаяна, Риан зададе автоматично няколко въпроса и се опита да запомни отговорите, за да се върне към тях по-късно. Искаше да разбере защо бе толкова сигурен в диагнозата. Питаше как е било възможно да се допусне такава грешка. Той се впусна в технически обяснения за революцията в апаратурата за сканиране на мозъка, която сега вече давала ясни, почти триизмерни образи. Но тя почти не го слушаше. Искаше да се зарадва, че някога ще може отново да вижда. Обаче имаше едно неоспоримо и очевидно обстоятелство, от което цялата й радост умираше.

Доктор Казловски може би не знаеше какво бе накарало подсъзнанието й да натисне копчето, предизвикало ослепяването. Ала Риан знаеше. Всичко бе много просто. Преди пет години тя видя как един човек извърши убийство. Същият човек се опита да убие и нея, и ако не бе ослепяла, щеше да продължава да опитва, докато успее. Накратко, все още беше жива само защото беше сляпа.

Ако трябваше да избира между мрака и смъртта, Риан бе доволна от избора, който подсъзнанието й бе направило вместо нея.

 

 

— Какво има? Какво каза лекарят? Какво се е случило? — нахвърли се Хю върху Джудит в момента, в който тя му отвори. От канцеларията на фирмата бяха предали краткото й съобщение в Канога Парк и той веднага се бе метнал на колата. Опита се да се свърже по телефона, но не успя и полудя. Наруши всички ограничения на скоростта по пътя и долетя. Ала измъченото лице на Джудит не успокои болката и ужаса в сърцето му.

— Моля ти се, говори по-тихо — помоли тя без обичайната си заядливост. — Риан не знае, че съм те повикала.

Хю не можа да се въздържи и я сграбчи за раменете.

— Какво й е?

— Не знам! — сопна се Джудит и се изскубна от ръцете му. — Стоя при лекаря няколко часа, а когато излезе, каза, че й няма абсолютно нищо. Докарах я тук, тя се затвори в стаята си и оттогава не е излизала. Преди малко й занесох закуска, ала не я докосна. Просто седи с лице към океана… — Очите й плувнаха в сълзи. Старата жена скри лицето си с ръце и изхлипа: — Случило се е нещо ужасно, Хю. Тя…

Той я прегърна.

— Всичко е наред. — Опита се да успокои и себе си, и нея. — Всичко ще се оправи. Трябва да се оправи.

Джудит се овладя и избърса очите си.

— Като не искаше да говори с мен, не знаех какво мога да направя, освен да те извикам.

— Добре, че ме извика. Ще отида да разбера какво става. Ако не успея, ще се свържа с лекаря.

— Вече опитах. Той казва, че не може да говори за състоянието й без нейно съгласие.

— Значи не ми остава нищо друго, освен да го науча от нея! — Хю отиде до вратата, почука я и като не получи отговор, натисна дръжката и влезе. — Риан!

Тя седеше на един стол точно както я бе описала Джудит, обърната към океана, обхванала коленете си с ръце. Изглеждаше толкова отчаяна и безпомощна, че сърцето му се сви.

— Риан?

— Отивай си, Хю — произнесе тя безизразно.

— Не мога да си отида — възрази той и се приближи. — Джудит е много изплашена… Аз също.

— Обясних й, че нищо ми няма.

— Риан, ако наистина ти нямаше нищо, нямаше да седиш така… — Хю коленичи до нея, стисна зъби и зададе въпроса, който не искаше никога да задава. От няколко седмици се мъчеше да отпъди мисълта, че майка й бе умряла от рак. — Тумор ли ти откриха?

— Нали ти казах! Нищо не ми откриха! — извика тя. — Нищо! Нито едно нещо! Здрава съм като бик. За сметка на това, разбира се, съм напълно ненормална — добави Риан с нервен смях и скочи на крака. Не можеше да понася близостта му и тръгна към другия ъгъл, но добре знаеше, че няма къде да се скрие от него.

Той я гледаше как крачи из стаята. Не искаше да я вижда такава, ала във всички случаи бе за предпочитане пред безчувствената мумия, когато влезе.

— Не разбирам, Риан.

— Естествено, че не разбираш! — подхвърли тя горчиво. — И на мен ми трябваше време, за да го осъзная. Доктор Казловски ми каза, че имам нужда от психиатър, а не от невролог.

— Риан…

— Аз не съм сляпа, Хю! Нищо ми няма на очите и никога не ми е имало! Това се нарича истерична слепота и се получава, когато луди като мен не могат да се справят с действителността! — С жлъчен глас, треперещ от отвращение от самата нея, тя повтори всичко, което й бе казал лекарят.

— Значи някой ден пак ще виждаш — обади се той, когато Риан свърши. Изпита невероятно облекчение при новината, че не бе сериозно болна и че по чудо можеше да върне зрението си. Наистина, тя бе разстроена, обаче това беше от прекалено много емоции и не на последно място от страх, както му се стори.

— Няма гаранции — отговори Риан нерешително. — Доктор Уайтхорн обясни, че ако осъзная страха, причинил ослепяването ми, това не значи непременно, че ще се отключи механизмът, който не ми позволява да виждам.

— Но ти каза, че според доктор Казловски твоето главоболие е… какво? Вик за помощ? Не е ли това добър признак? Нещо в теб иска да виждаш.

— Защо? За да видя собствената си смърт ли? Вярно, това би било истинско удоволствие!

— Риан… — Хю протегна ръка към нея, ала тя отскочи рязко.

— Не! Не ме докосвай! Не искам да ме утешаваш. Не искам да слушам твоите глупости: „Всичко ще бъде наред, Риан“. Или още по-добре: „Няма да позволя на никой да те нарани“.

— Може да не искаш да го чуеш, но то е самата истина. Аз няма да позволя на никой да те нарани.

— Лъжа е, Хю, и ти го знаеш — отговори тя злобно. — Знаеш не по-зле от мен, че ако някой иска да ме убие, няма сила на света, която да може да му попречи — нито ти, нито полицията, нито Бог, нито никой! Ако утре се събудя и видя изгрева, можеш да заложиш скъпоценния си живот, че няма да доживея да видя залеза.

Той искаше да възрази, да я убеди, че не е права, обаче знаеше, че е права. Имаше мерки за защита на свидетелите, които някога помагаха — при условие, че свидетелят бе готов цял живот да се крие, да изостави семейството си, приятелите си, работата си и да живее в постоянен страх от разкриване. При такива условия всякакъв нормален живот ставаше невъзможен. Във всички случаи бе по-добро от смъртта, но Хю не искаше да мисли за това. Ако Риан върнеше зрението си и започнеше да се крие, той щеше да я загуби завинаги.

Противоречието го разкъсваше. Нямаше представа за какво да се моли. Да се надява, че тя никога няма да прогледне бе прекалено жестоко, а да иска да прогледне значеше да произнесе смъртната й присъда.

— Какво? Защо не възразяваш? Няма ли да кажеш, че не съм права? Няма ли да ми обясниш, че има надеждни мерки за защита на свидетелите? А може би още нещо успокоително? — попита Риан саркастично. Очевидно и тя бе премисляла същите възможности.

— Не, Риан. Нищо няма да ти кажа.

— Кажи ми нещо! — извика тя. Гневът й бе преминал и след него оставаше само вледеняващият страх. — Кажи ми… Кажи… — Гласът й се прекъсна от ридание и сълзите, които отдавна задържаше, най-после избликнаха. — Боже, Хю… Толкова ме е страх!

Той веднага я грабна в прегръдките си. Този път Риан не го отблъсна. Когато се поуспокои, Хю я убеди да поговори с Джудит, която не беше на себе си от тревога. Повика вярната приятелка в стаята. Двете жени се прегърнаха, а той започна да обяснява. Риан разказа за изследванията, които й бяха направили, и за часа, прекаран при психиатъра.

Джудит прие нещата стоически. Когато всичко бе казано, коментарът й бе кратък:

— Ти винаги оживяваш, Риан. И този път ще оживееш! — Тя погледна остро към него.

Той кимна, безмълвно приел отговорността да запази Риан жива. След това отново я взе в прегръдките си и не я пусна, докато нощта се спусна над тях.