Кони Бенет
Сподели с мен светлината (10)

Девета глава

Къщата бе тъмна и тиха. Хю излезе на терасата. Завивките на леглото зад него бяха объркани и изпомачкани от неспокойното му мятане. Искаше му се да последва примера на баща си, който спеше дълбоко в съседната стая, но не можеше. Дори студеният душ тази нощ не помогна. Той знаеше, че нищо няма да се промени, докато най-после не сложи край на това изтезание и не доведе Риан в леглото си.

Мисълта за нея и за начина, по който тя оживяваше в прегръдките му, се връщаше отново и отново. Цялото тяло го болеше от потиснатото желание. Хю отдавна бе разбрал, че едно краткотрайно преживяване с безименна непозната бе несравнимо по-малко приятно от близостта с партньорка, с която споделя нещо повече от моментната страст.

Винаги бе вълнуващ първият път с жена, която дълго бе ухажвал и която също като него разбираше, че задържането на желанието прави изпълнението му по-сладко. Имаше един изследователски и откривателски момент, който засилваше страстта. Ала той обичаше и онова, което идваше после — приятелството, удоволствието да знаеш какво кара партньорката ти да се задъхва от наслада или да стене от възторг. В секса Хю се раздаваше без остатък, използваше всичките си умения и самоконтрол, за да достави на жената същата радост, която той получаваше. Емоционално обаче и досега не се бе научил как да й предложи най-съкровените си мисли или сърцето си. Хю бе харесвал, желал, но не бе обичал. Приятелките му обикновено усещаха това и също не му даваха всичко от себе си. В момента, в който единият от двамата преминеше неуловимата граница, отвъд която симпатията се превръщаше в любов, той вземаше мерки внимателно да прекъсне връзката. Знаеше, че никога не може да отговори на чувствата и че да продължи би било нечестно и дори болезнено. А понеже жените, с които имаше отношения, бяха по правило интелигентни и с чувство за собствено достойнство, обикновено осъзнаваха, че бе безнадеждно да го преследват. Тогава Хю приемаше, че са се разделили „по взаимно съгласие“.

Бе живял по този начин години наред, без някога да се усъмни в правилността му. До днес.

Топлият океански бриз галеше лицето му и му напомняше за докосването на Риан — нежно, леко, като въздишка. Мислеше за красотата й, за смелостта й, за усмивката й… и желанието да я притежава бе по-силно от всичко изпитвано досега. Обаче не копнееше само за тялото й. Искаше душата и ума й, всичко, което я правеше толкова забележителна. Предчувстваше, че тя ще бъде страстна в леглото и единственото, което го задържаше, бе, че този път искаше всичко — всичко, което досега не бе искал от никоя жена.

През последните няколко седмици напредваше много бавно, изграждаше връзката им постепенно, печелеше нейното доверие, надяваше се, че някога и Риан ще пожелае такива отношения, каквито искаше той.

Това не се случи. Всеки път, когато тя споменеше за връщането си в Чикаго, Хю знаеше, че Риан все още приема присърце неизречените, но приети и от двамата правила, които той бе определил онази вечер. Изживей си удоволствието, ала не се замисляй за после. Приемай го леко и просто, не се влюбвай.

Сега самият Хю бе нарушил правилата. Това му се стори горчива ирония.

Следващата седмица Хю се обади и Риан се изненада колко лесно успя да убеди Джудит да излязат вечерта заедно с двамата Макена. Хю настоя да не се обличат специално. Ядоха вкусни ребра в малка закусвалня. След това започнаха да обсъждат кой филм да видят. Но при избора, който предлагаше Холивуд, спорът се разгорещи. Накрая Риан надделя.

— Да играем тогава голф, а? — предложи Хю сърдито.

— Какво става, Хю? Страх те е да не загубиш от една жена ли? — подразни го Риан, като с труд сдържаше усмивката си.

— Не е въпросът, че си жена — възрази той. — Обаче ако момчетата в агенцията научат, че съм загубил от една сляпа жена, цяла седмица ще ми се подиграват.

Уеб отначало се ужаси, когато Хю така нетактично заговори за слепотата на Риан, ала накрая разбра, че самата Риан се отнасяше към това съвсем спокойно, приемаше го просто като факт и искаше и другите да се отнасят така. Не му оставаше нищо, освен да се постарае и той да се държи по същия начин.

Макар Хю да не го бе казал направо, Уеб виждаше, че синът му е на път да се влюби, вероятно за пръв път в живота си. Уеб обвиняваше и себе си, и бившата си жена Шери, че синът им ще остане стар ерген. Въпреки че Хю винаги имаше сериозна приятелка, дори като момче, Уеб знаеше, че никоя не му е влязла под кожата. Шери се хвърляше безгрижно от една „истинска любов“ към следващата и едва ли даваше добър пример на Хю, а примерът на баща му не беше много по-добър.

За Уеб Шери Кетлоу Макена се бе превърнала в идея фикс. Дори след опустошителния развод той не успя да се освободи от потребността да бъде с нея. След години на болка от загубата никога повече не посмя да опита нещо друго от страх да не му разбият пак сърцето. Никога през живота си Хю не бе виждал какво може да бъде бракът за двама души, обладани от онази неописуема магия, която ги кара цял живот да се стремят един към друг. Въпреки собствения си печален опит Уеб бе останал романтик и вярваше, че такова нещо може да се случи, макар вероятността да бе едно на един милион. Отчаяно се надяваше синът му да е един от малкото щастливци. Мислеше, че с Риан Къркланд Хю можеше да има този шанс. Защото самата тя бе една на един милион.

— Имам предложение — обади се той весело. — Щом Хю толкова се тревожи за мъжкото си самочувствие, да играем по двойки — Джудит и аз срещу Риан и Хю! — Той потупа сина си по рамото. — Така ако загубиш — а ти ще загубиш, момчето ми — винаги можеш да кажеш, че просто си искал да не обидиш стареца.

Хю прие подигравката като хвърлена в лицето му ръкавица и въпросът бе решен. Напъхаха се в колата и въпреки подмятанията на Джудит колко ненормални са мъжете, след петнадесет минути бяха в приказна страна със замъци, водни прегради, водопади и четири игрища за голф с по осемнадесет дупки. Вътрешността на замъка бе детска мечта — сводове и видео игри. Но когато излязоха от този опасен лабиринт, се озоваха в прохладната зелена градина с четирите игрища. Уеб настоя той да плати за играта и докато го чакаха, Хю дръпна Риан настрани.

— Е, сега как ще се справим? — попита той и й връчи стик.

Тя го вдигна и опита на ръка тежестта му.

— Ще трябва да ми описваш всичко, да ми посочваш направлението и да ми подсказваш със звуци — например да почукаш с пръчката си по дупката. Може и да не вярваш, обаче на времето бях много добра.

— Чудесно! — въодушеви се Хю. — Защото аз съм най-слабият в света.

— Само гледай какво правя, момченце, и ще станеш звезда — засмя се Риан.

Това, което последва, бе едно истинско всеобщо веселие. Хю не само подсказваше на Риан как да мине през осемнадесетте дупки, но прилагаше и всякакви непочтени номера, за да обърка Джудит и Уеб — кашляше, подвикваше и пляскаше с ръце уж да ги стопли. Джудит все повтаряше, че е дори горещо, ала това не го смущаваше. Той даваше съвети всеки път, когато идваше редът на Уеб, и скоро подлуди всички.

Смееха се, караха се на шега и изобщо се държаха ужасно детински. Риан бе доволна, че не взе Аги. Щеше да е почти невъзможно да усмирява кучето в този бъркотия. Освен това едно куче-водач можеше да е от полза само ако стопанинът му знаеше къде отива и какви заповеди да дава. В този зигзаг Риан съвсем се загуби и Хю можеше да й помогне много повече от Аги. Той бе през цялото време до нея и й създаваше чувството за сигурност, удовлетворение и щастие.

С негова помощ улучи една дупка, ала иначе резултатът им бе отчайващ. Въпреки опитите да се оправят нещата с приказки, двамата загубиха съкрушително. Наваксаха обаче с шеги и когато се върнаха, дори Джудит трябваше да признае, че бяха прекарали една много приятна вечер.

През тази седмица излизаха заедно още два пъти. В неделя, когато дойде време Уеб да заминава, Риан подозираше, че на Джудит ще й бъде много мъчно. Въпреки че непрекъснато се заяждаха, изглежда между тях се бе създала здрава връзка. Риан съжаляваше, че времето не стигна поне за един малък роман. Джудит бе живяла сама толкова дълго, че заслужаваше вниманието на такъв симпатяга като Уеб Макена.

В деня на заминаването му Риан ги покани на прощален обяд. На всички им струваше доста усилия да не се разкиснат.

— Наистина ще ми липсваш, Уеб — забеляза Риан, когато ставаха от току-що разчистената от Джудит и Хю маса. Уеб я прегърна през раменете. Аги искаше да се включи и започна да скача развълнувано, докато Риан накрая успя да я укроти.

— И ти ще ми липсваш — отвърна Уеб. — Това е най-хубавата ми ваканция от години. Не ми се иска да тръгвам, но имам да работя. Искам да знаеш, че онази покана миналата седмица беше сериозна. Хю обеща да ви доведе двете с Джудит с малкия си самолет.

— За Джудит не мога да обещая, ала аз с удоволствие бих дошла.

От другия край на стаята Джудит изсумтя отвратено:

— Той сигурно ще ни загуби в Бермудския триъгълник и до края на живота си ще се въртим в преддверието на ада.

— Възможно е, скъпа моя — усмихна се Уеб. — Но поне ще бъдете в добра компания.

Джудит погледна през главата на Уеб към сина му.

— Ти си откровен егоист. Баща ти сигурно доста се е измъчил с теб.

Уеб отиде до нея.

— Джудит, характерът ти е като бодлива тел, ала въпреки това ще ми липсваш. Хайде, искам да прекарам последния си час в Малибу на брега. Да излезем да се поразходим.

Джудит се опита да възрази, че има да мие чинии, но Уеб не искаше и да чуе и накрая излязоха заедно с Аги, която се въртеше игриво в краката им.

Хю хвана Риан за ръката и я заведе да седнат на дивана.

— Мислиш ли, че ще се удавят един друг?

— Съмнявам се. Независимо че непрекъснато се карат, струва ми се, че наистина се харесват. Никога не съм виждала Джудит толкова щастлива… — Тя се сгуши в него и облегна глава на рамото му.

— Ако се държи така, когато е щастлива, не бих искал да я виждам нещастна. — Риан се засмя и той продължи: — Разведена ли е?

— Не, вдовица е. Тоби почина преди десетина години. Преди да дойде да работи с мен, Джудит беше секретарка на директора по пласмента на „Игзаминър“.

Хю повдигна дългите копринени кичури, които се спускаха по раменете й, и притисна устни до врата й.

— Риан… — промърмори нежно.

— Какво?

— Защо говорим за Джудит? Не сме останали нито за минута сами след онова събиране и мисля, че бих предпочел да правим нещо друго… — Прихвана я през кръста и я обърна към себе си. Тя се подчини, но не можа да се отпусне. Споменаването за събирането й припомни за всички въпроси и тревоги, които се опитваше да забрави. Той усети колебанието й. — Имаш същото изражение като миналата седмица.

— Извинявай — наведе глава Риан.

— Не се извинявай. Кажи ми какво те безпокои. Може би нещо съм казал или направил…

Тя вдигна глава и се усмихна тъжно.

— По-скоро е нещо, което не си направил.

— Не мога да се поправя, ако не знам какво е.

— Прав си… — Риан въздъхна и се освободи от прегръдката му. — Просто ми е много трудно да говоря за това.

— Опитай, моля те! — Хю се намръщи и се подготви да чуе почти всичко. Стараеше се да не мисли за най-лошото — че тя ще му каже, че не иска да бъде повече с него.

Заета със собствените си объркани чувства, Риан не забеляза напрежението в гласа му.

— Всъщност това е много глупаво, да не говорим, че е неудобно… — Тя стана и направи няколко крачки с надеждата, че по-отдалеч ще й е по-лесно. — Миналата седмица ти ми каза, че съм една от най-малко безпомощните жени, които познаваш. Дори спомена, че съм силна и способна…

— Казах, защото го вярвам.

— Наистина ли го вярваш?

— Да — отвърна той без колебание.

Риан отново въздъхна.

— Добре тогава, отговори ми на един въпрос. Сигурна съм, че не си водиш дневник, нито действаш във всички случаи по един и същ начин, ала все пак… Спомни си жените, с които си имал отношения през последните няколко години. Спомни си как започваха връзките ти с тях…

Хю се сети какво мислеше онази нощ, когато бе сам на терасата. Дали бе почувствала, че той започва да се влюбва? Сигурно му се сърдеше, че приема всичко прекалено сериозно. Хю знаеше, че за нея отношенията им бяха временни, но не вярваше, че е готова да ги прекрати още сега.

— Защо искаш да мисля за другите жени?

— Защото искам да знам колко си чакал… Кога ти… Ако си искал… Имам предвид…

Той усети как от раменете му падна камък. Тя не се опитваше да каже сбогом.

— Да не би това симпатично изчервяване да означава, че се мъчиш по-изискано да ме попиташ колко време обикновено ми е необходимо, за да вкарам една жена в леглото си?

— Нямаше да го кажа точно така, обаче това искам да знам. Хю, ние вече се познаваме от два месеца и половината време излизаме заедно. Не се опитвам да те карам да бързаш, честна дума. Не искам да мислиш, че… — Риан отново се запъна, но този път той не й помогна.

— Да?

— Забавляваш се, нали! Боже, чувствам се като идиот! — Със смях, повече от облекчение, отколкото от веселие, Хю стана и тръгна към нея, ала тя го спря с ръка. — Не, не е смешно! Не ме интересуват другите жени, с които си бил, нито колко време ти е трябвало, за да ги вкараш в леглото си. Интересува ме само твоето отношение към мен.

Той разбра, че Риан говори сериозно и че наистина е разстроена. Престана да се усмихва.

— Риан, трябва да знаеш, че те желая…

— Разбира се, че знам. Вярно, нямам кой знае какъв опит, обаче не съм и наивна девица. Без да го казваш, ти ми го показваш по хиляди дребни начини, когато сме заедно. И не може да не знаеш колко щастлива ме прави това. Обаче ти се въздържаш, а аз не знам защо. Прегръщаш ме, но само толкова. След това се отдръпваш, сякаш съм някакво крехко безпомощно момиченце, което може да припадне, ако види истинска страст. Отнасяш се с мен като с дете. Вероятно защото си мислиш, че нямаш право да се възползваш от едно бедно, безпомощно сляпо момиче, което не може само да се пази. Извинявай, ако не съм права. Бог ми е свидетел, че не искам да спиш с мен, ако нямаш желание, ала не мога да понасям да се отнасяш с мен като с инвалид.

— Ах, Риан… — Дълбоко замислен, Хю закрачи из стаята. Защо ли наистина се отнасяше към нея с такава предпазливост? Беше сигурен, че слепотата й няма нищо общо с това. Никога не бе мислил за нея като за безпомощна, слаба или дори с ограничена подвижност, защото тя не беше такава. Той отново си спомни всичко, което бе мислил и премислял онази нощ на терасата. Риан наистина беше различна, но не заради слепотата си. Тя беше различна, защото го вълнуваше като никоя друга. Хю искаше отношенията им да се развиват по-бавно донякъде, защото се опитваше да предпази себе си. Никога не му се бе случвало да страда от несподелена любов и с всички сили се надяваше, че Риан ще отговори на чувствата му.

Колкото и да му се искаше, не можеше да приеме желанието й да спи с него за знака, който търсеше. Знаеше само, че е време да спре да се дърпа.

Тя чакаше. С всяка секунда възбудата й нарастваше. Не бе ли казала твърде много? Дали тази откровеност нямаше да й струва неговото уважение? Той толкова дълго не издаде никакъв звук, че Риан загуби представа къде е и внезапно се почувства безпомощна като едно бедно сляпо момиченце.

— Хю? Тук ли си още? — попита тя накрая, когато не можеше повече да издържа тишината.

— Тук съм, Риан. Мислех… Опитвах се да разбера дали си права.

— И права ли съм?

— Не. Ако съм се отнасял към теб по-различно, това е защото ти си по-различна. Гледам те, мисля за теб, чувам гласа ти или виждам усмивката ти и те желая толкова силно, че изпитвам болка. Ала ти си права. През цялото време бягах от това желание. Предполагам, че защото исках да станем приятели, преди да станем любовници.

— И аз исках същото — промълви тя тихо. — И мисля, че сме приятели. Никога не съм си представяла, че можеш да означаваш толкова за мен. Но след един или два месеца ще завърша напълно сценария си и ще замина. Не искам да бързам, обаче и не искам да се върна в Чикаго със съзнанието, че съм пропиляла много ценно време. Аз искам да сме и приятели, и любовници — завърши Риан едва чуто.

Тя чу стъпките му по килима. Нямаше нужда от звуков сигнал, за да разбере къде е. Чувстваше наелектризираното му присъствие, топлината му. Вдигна ръце към него.

Без да каже нито дума, той я прегърна и зарови лице в буйната й коса. Макар да се мразеше за тази мисъл, за миг изпита благодарност, че бе сляпа и не можеше да види очите му. Преди малко едва не й каза, че я обича. Сега обаче не можеше. Риан очевидно не бе готова да го чуе, иначе нямаше да говори за връщането си в Чикаго.

Преди да я срещне, всичките му връзки бяха временни. Според нея и тази бе такава. Хю се чудеше как да я убеди, че не е така. Реши, че ще направи първата стъпка тази нощ.

— Ще дойда да те взема около осем — обеща той.