Кони Бенет
Сподели с мен светлината (1)

Пролог

Изстрелът бе съвсем неочакван и според Риан Къркланд напълно неуместен. Той отекна в полутъмния склад и ехтя в тъмнината наоколо дълго, след като човекът с измачкания костюм изненадано се хвана за гърдите и се строполи мъртъв на циментовия под. Другият — онзи с пистолета — спокойно прибра оръжието в джоба на вталеното си сако, наведе се и измъкна чантата от безжизнените пръсти на жертвата си. Ако не беше тази необикновена обстановка, двамата мъже биха приличали на борсови агенти, спорещи за някаква сделка — сделка, която очевидно се бе оказала неизгодна.

Скрита в сянката, откъдето можеше да наблюдава всяко ужасяващо движение на убиеца, Риан сподави лудото си желание да изпищи. По природа не бе от жените, които пищят за щяло и нещяло. Всъщност, доколкото си спомняше, за последен път бе пищяла на шестгодишна възраст, когато майка й каза, че е прекалено млада да прекоси цялата страна, за да отиде на концерт на Бийтълс. Тя така избухна, че таванът се разтресе. Успокои се едва когато баща й се появи безшумно от кабинета си и каза колко е разочарован от нея. Да разочарова баща си бе нещо, което не можеше да понесе, и това се оказа последното й избухване.

Сега обаче Риан се чувстваше в правото си да изпищи. В края на краищата, не всеки ден й се случваше да стане свидетел на хладнокръвно убийство, нито пък често се бе озовавала сама в изоставен склад с непознат, който не се колебае да използва определено смъртоносния си пистолет.

Бе почти сигурна, че дори спокойният й практичен баща би й простил, ако в този момент изпищеше… може би.

Писъкът напираше в гърлото й, изгаряше го и се молеше да бъде пуснат навън, но тя някак успя да го задържи. Налагаше се, със или без одобрението на баща й. Никой не знаеше, че Риан се крие в склада на химическия завод в един от най-опасните квартали на Чикаго. Решението й да проследи Вини Перигрино, човекът с измачкания костюм, бе съвсем импулсивно. Мъжът, който го уби, не знаеше, че тя е тук, и слава богу. Само заради това все още бе жива. Един пронизителен вик щеше да е най-сигурният билет за оня свят. Затова Риан преглътна болезнения писък и се опита да помисли разумно какво да прави сега.

Отговорът, разбира се, бе съвършено ясен: трябваше да остане тук, скрита в тъмнината, докато убиецът си отиде.

Планът беше прост и не изискваше от нея да прави каквото и да било. Това бе благоприятно, тъй като тя се съмняваше дали ще е в състояние да се задържи здраво на краката си, ако й хрумнеше да предприеме някакво действие. Струваше й се, че стои свита цяла вечност зад огромния варел с химикали с яркочервен надпис „Огнеопасно“, и омекналите й колене трепереха. Да остане неподвижна бе несъмнено най-доброто възможно решение.

Мъжът с пистолета щеше да излезе през същата врата, през която бе влязъл. След като изчакаше достатъчно, за да се убеди, че теренът е чист, Риан щеше да мине по същия път, да изтича до колата си, скрита зад ъгъла, и да подкара като луда до най-близкия телефон. Оттам щеше да се обади на редактора си в „Игзаминър“ и да съобщи какво е видяла, а след това на полицията.

А може би първо в полицията, а после на редактора? Да, първо в полицията, реши тя накрая. Старите навици трудно се преодоляват, а за един журналист първата мисъл е репортажът, но Риан можеше да се закълне, че ако се измъкне от тази каша невредима, здравият разум ще надделее и полицията първа ще научи новината. А докато чака полицаите, ще звънне на редактора.

Поздрави се, че бе стигнала до такова разумно решение в момент, в който сякаш не й бе останал никакъв разум, и се опита да овладее шумното си дишане. Успокой се, успокой се, повтори си наум и зачака мъжът с пистолета и с вталения костюм да си тръгне, за да изпълни току-що скроения план.

Само че Вталения не се съобразяваше с плана й. Предвиждаше се да си отиде, а той не проявяваше никакви признаци на бързане. Вместо това, остави чантата на пода и повлече трупа от средата на стаята към стената срещу скривалището й. Там имаше натрупани още повече варели, по три един върху друг, кой знае колко реда.

Защо, за бога, го правеше? Сигурно, когато утре сутринта персоналът дойдеше и намереше мъртвец в средата на залата, това щеше да разстрои работата през целия ден, но тя не вярваше, че Вталения се е загрижил за чувствата на работниците. Ако едно убийство не го смущаваше, защо трябваше да го интересува къде ще бъде намерен трупът, след като той отдавна щеше да е далеч от местопрестъплението?

Освен, разбира се, ако трупът можеше и да не бъде намерен.

Полазиха я тръпки от мрачното предчувствие и онзи едва потиснат писък отново се надигна. Пред очите й изскочиха яркочервените букви „Огнеопасно“ и изведнъж всичко й стана ясно. Вталения не искаше жертвата му да бъде намерена и най-умно бе да остави трупа до няколко хиляди варела силно запалителни химикали и да ги взриви. След като изгорят, от Перигрино нямаше да е останала и следа. А изчезнеше ли Вини, изчезваше и Риан Къркланд…

Редакторът й Дъглас Съдърланд със сигурност нямаше да одобри взривяването на един от неговите сътрудници, дори и ако от това би се получил интересен репортаж. Според прагматичната теория на Дъглас журналистите работят най-добре, когато седят и описват фактите, и в конкретния момент Риан бе напълно съгласна с шефа си. През двадесет и осемте си години тя бе свикнала да се радва на живота. Имаше добри приятели и хубава работа, леля й Роуз изглежда й бе простила, че е стара мома, две златни рибки разчитаха на нея като на единствен източник за прехрана, а най-хубавият й костюм чакаше да бъде взет от химическо чистене.

Да изчезне безследно определено не би подхождало на стила й.

Мъртвото тяло на Вини тежеше и Вталения трябваше доста да се потруди, за да го премести. Той вече се приближаваше към отсрещната стена и Риан бързо прецени какви възможности имаше. Те не бяха много, а моментът да ги осъществи бе точно сега. Вторият етаж на склада бе във формата на буквата „П“, като гигантска подкова. Имаше два огромни открити асансьора, очевидно използвани за пренасяне на варелите с химикали, а от двете им страни се виеха стръмни железни стълби. По една от тях Риан се бе изкачила незабелязано след Вини. Той бе отключил страничната врата и я бе оставил отворена, затова тя бе решила, че има среща в склада, и бе се надявала, че ще я заведе до някой по-висшестоящ в престъпната организация. Сега се надяваше само да отърве кожата.

Перигрино бе дребна риба, обаче беше свързан с важни клечки, които организираха незаконен хазарт. От своите източници Риан бе научила, че полицията смята да го притисне с намерението той да ги заведе до високопоставения банкер, който переше мръсните пари на мафията. От това можеше да се получи истинска сензация и Риан нямаше намерение да я изпусне. Затова използва доста връзки да намери Вини и да го проследи до тъмния склад. Освен това бе петък вечер и не й идваше наум нищо по-интересно.

Отворената врата просто сама я прикани и тя влезе на пръсти след Вини — без да се показва, но и без да се замисли за секунда дали това, което правеше, бе здравословно, логично, разумно и най-важното, безопасно. Беше също като баща си, носител на наградата „Пулицър“ — първата, последната и изобщо всяка нейна мисъл бе свързана с работата й.

Преди час й се струваше, че точно този материал щеше да стане много добър. Когато Вини влезе в един от откритите асансьори и се качи на втория етаж, дори й мина мисълта за доста чувствително повишение на заплатата. След това изтича до една от стълбите и пъргаво се покатери. Горе намери удобно скривалище, откъдето можеше да вижда всичко, и зачака.

Вталения пристигна след минута. Слезе от асансьора и се насочи право към средата на стаята, където Вини стоеше толкова спокойно, сякаш чакаше градския автобус.

От мястото си Риан не можеше да чуе какво си говорят. Видя как Вини подаде на Вталения едно куфарче, после побъбриха още малко. Приличаха на съученици от гимназията на среща по случай двадесет години от завършването… докато Вталения спокойно и най-учтиво не измъкна пистолет и намали населението на Чикаго с една бройка — която много скоро щеше да се удвои, ако Риан не направеше веднага нещо.

Вталения влачеше неотзивчивото тяло и бе с лице към нея, ала се налагаше да си опита късмета. Сянката бе дълбока, а и разстоянието достатъчно. Освен това той, естествено, бе смутен. Независимо колко спокоен изглеждаше, сигурно не му беше лесно да мъкне човека, когото току-що бе убил.

Риан леко приклекна, за да провери дали можеше да разчита на краката си. Обикновено бе в отлична форма, но ужасът по някакъв начин успяваше да размекне и най-здравите колене. За щастие нейните в момента бяха малко по-твърди от разтопено желе.

Маратонките, които носеше винаги, дори и с най-елегантните рокли от оскъдния си гардероб, й позволяваха да се движи безшумно и тя се отдалечи още от светлината. След това започна да се прокрадва към стълбата. Лабиринтът между натрупаните варели бе удобно скривалище, трябваше само да се върне по пътя, по който бе дошла. Скоро обаче стигна до края на тунела, спря и се вгледа в отсрещния ъгъл. Там Вталения почти бе успял да качи Перигрино върху един варел. Очевидно не искаше да остави нищо на случайността.

Мъртвото тяло стана още по-непослушно и с трясък падна от варела — сякаш Вини бе видял от отвъдния свят какво му се гласеше. Риан дочу приглушена псувня и погледна нерешително към стълбата, която бе на около шест метра. Тя не можеше да си обясни защо на идване тези шест метра не й се бяха сторили толкова безкрайни, обаче нямаше избор. Хвърли последен поглед към Вталения, който като по чудо бе с гръб към нея. Знаеше, че никога няма да има по-добра възможност.

Измъкна се от скривалището си и тръгна — стъпка по стъпка, притисната до стената. Ударите на сърцето я оглушаваха, ала не си разреши да спре. Още една стъпка, още петнадесет стъпки, още дванадесет… девет… седем…

Може би щеше да успее, ако Вталения не се бе обърнал…