Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (17)

16.

Чейни бе оставил колата си на няколко преки от дома на Хамилтън. Докато вървеше към нея, се чудеше каква връзка има статията с разследването му.

Усещаше, че написаното е важно, но не можеше да си обясни какво общо има с цялата история. Звярът от снимката и рисунката отдавна беше изчезнал като вид. Той явно означаваше нещо за доктор Хамилтън. Може би Джина можеше да хвърли светлина по въпроса.

Покрай него минаха младеж и момиче, хванали се за ръце.

Чейни пъхна ръце в джобовете си и продължи да крачи. На близкото игрище група мъже на средна възраст играеха баскетбол и си подвикваха. Той се усмихна, припомняйки си миналите дни.

„Нощните птици“ вече излизаха до улиците на града.

Двама младежи се пазаряха за доза наркотик. Чейни ги погледна и изсумтя.

Елементите на мозайката започваха да се подреждат. Съществото, специалният екип, предателството. Единственото, което не се вместваше в картината, беше смъртта на Ребека Танъс. Тя бе открила нещо важно за генетичния строеж на съществото. Но какво толкова важно би имало в една ДНК, че да оправдае убийство? Чейни не можеше да проумее как един професор…

Сянка…

Нещо не беше наред…

„Реагирай!“

Инстинктивно Чейни извади пистолета си, предчувствайки, че нещо ще се случи. С периферното си зрение зърна отблясък на метал. Хвърли се на земята и в същия миг връхлетяха отгоре му. Той изпусна пистолета и се претърколи, за да избегне втория удар.

Металната тръба разби тротоара и частиците цимент го блъснаха в лицето. Огромен чернокож мъж се наведе над него и Чейни вдигна крак, прицелвайки се в слабините му. Но нападателят беше опитен боец и блокира ритника с крака си. Втори мъж също замахна с тръба и удари Чейни в гърдите.

Следователят се преви на две. За миг не усещаше нищо, дори болка, макар да знаеше, че е тежко ранен. Сетне по-едрият тип го сграбчи за ризата и го вдигна.

Чейни нямаше време да се уплаши от яростта в гневно блестящите му очи. Той извади от кобура на глезена си револвер трийсет и осми калибър, насочи го към брадичката на чернокожия и стреля. Нападателят се строполи на земята. Вторият мъж отскочи назад и когато Чейни отново се прицели, побягна.

— Стой! — извика Чейни.

Човекът тичаше бързо. Чейни внимателно се прицели и натисна спусъка. Улучи го в гърба и мъжът се олюля и падна.

Чейни остана да лежи на тротоара, опитвайки се да поеме въздух. Най-после успя и заплати за това с пронизваща болка в ребрата. Претърколи се, изправи се на колене и дишайки тежко, опита да се съсредоточи.

Допълзя до мъртвия чернокож, взе пистолета си „Зиг Зауер“ и го прибра в кобура. Но задържа револвера в ръката си — не се запита защо — и тръгна към колата. Баскетболното игрище бе опустяло, улиците бяха безлюдни. Чейни включи двигателя и потегли.

Не можеше да чака полицията, нито да отиде в болница, не биваше никой да го вижда. Изведнъж осъзна, че някой бе очаквал неговия ход. Прокара ръка по гърдите си. Беше потен и трепереше. Знаеше, че ако забележат колата му, ще го хванат, защото не беше в състояние да кара бързо. Трябваше да смени автомобила, но беше тежко ранен и нямаше сили да открадне друг. Мислите му трескаво препускаха, търсейки решение…

Той видя позната улица и рязко зави наляво. Трябваше да бърза, защото усещаше, че ще припадне. Беше в съзнание благодарение на шока, страха и адреналина, но скоро щеше да изпадне в несвяст и да катастрофира. На всяка цена трябваше да се добере до безопасно място, където да се скрие.

Борейки се ожесточено да не изгуби съзнание, Чейни караше към къщата на Тухлата.

* * *

Косите на Джина Гилбърт бяха сплъстени и мокри от пот. Беше се трудила без почивка през последните четирийсет и осем часа. Тя се вгледа за пореден път в монитора на електронния микроскоп. Екранът беше осеян с участъци ДНК от пробата, върху която работеше.

След като идентифицираше основните отличителни белези — цветът на очите и пигментацията, тя щеше да продължи, търсейки нещо необичайно. Общо взето знаеше какво търси, но й беше трудно да го намери.

Предчувстваше, че привидно безкрайният участък ДНК съдържа нещо, което ще разкрие какво точно е съществото. Нямаше представа как ще изглежда, но беше сигурна, че ще го разпознае, щом го види. Тя превъртя голяма, черна ръчка и екранът примигна, показвайки друга молекула.

Масата зад нея беше отрупана с празни кутии от китайска и италианска храна. Джина скръсти ръце на гърдите си и се взря в движенията на молекулата, като броеше електроните и изчисляваше теглото им.

И изведнъж зърна нещо непознато — част от чуждата ДНК. Тя се наведе напред, вгледа се в участъка и видя, че броят на протеините е силно завишен.

Джина се усмихна и прошепна:

— Открих те.

Още един час тя анализира протеините. Сравни ги с тези на горилата, тигъра и на Хомо сапиенс. Но не намери сходство в генетичната структура. Отново се залови с показанията от изследванията и повтори процедурата стъпка по стъпка. Преброи молекулите и сравни матричната РНК с тази на по-познатата човешка ДНК. Но резултатът беше същият.

Сегментът ДНК произвеждаше някакъв неизвестен протеин — силно влияещо на съзнанието химично вещество. Джина знаеше, че ще й трябва много време, докато разбере какъв протеин или ензим се произвежда, какъв ефект има върху съществото и какви тайни ще разкрие за същността му. Но това не я безпокоеше. Имаше на разположение цяла нощ. Изведнъж я обзе тъга, когато си спомни, че Ребека не бе имала никакво време.

* * *

— Всемогъщи Боже! — възкликна Тухлата, когато изпотен и облян в кръв, Чейни се строполи на прага на задния вход на къщата му.

Макмилан занесе приятеля си в кухнята и го сложи да легне по гръб. Извади пистолета си и го насочи към вратата, но не видя никого.

После запали лампите, затвори вратата, спусна резето и се наведе над Чейни.

— Чакаха ме… — изстена Чейни. — След обиска…

От устата на Тухлата се изсипа порой от псувни. Той помогна на приятеля си да стане и измърмори:

— Добре, че Една не е тук. Щеше да се побърка, ако те видеше в това състояние. Хайде да отидем в мазето. Не се притеснявай за нищо, малкия. Сега си в добри ръце. Тухлата ще те оправи.

Двамата се запрепъваха надолу по стълбите. Макмилан го сложи да легне на походно легло, сетне разтвори голям комплект с хирургични инструменти, взет от Специалните части. Даде на Чейни две силни болкоуспокояващи хапчета и вода, после опипа гръдния му кош.

— Имаш хематом в ребрата, малкия. Някой здравата те е праснал с бейзболна бухалка или с тръба. Няма значение с какво. Важното е, че си ранен.

— Метална тръба. Бяха двама. Мъртви са.

— Е, няма да ги оплаквам — рече Тухлата и му помогна да съблече сакото и ризата.

Чейни отново се отпусна по гръб и Тухлата внимателно прегледа ребрата му.

— Имаш подутини. Вероятно само са пукнати, защото не напипвам счупено. Но въпреки това боли много. И рамото ти кърви. Ей сега ще те излекувам.

— Заключи ли… къщата?

— Разбира се.

Макмилан почисти и превърза рамото и лицето му. Движенията му бяха бързи и професионални. Успокояващите таблетки започнаха да оказват въздействие и Чейни усети, че болката намалява. Почувства се по-силен, макар да знаеше, че това е илюзия.

Дишането му стана равномерно и той се опита да си припомни случилото се, проклинайки се за нехайството и непредпазливостта. Вниманието му беше толкова погълнато от откритието в къщата на Хамилтън и от различните хипотези, които му хрумнаха, че бе забравил елементарното правило — нападателите винаги чакаха да се приближиш до тях. И той безразсъдно го бе направил.

— Много съм тъп — измънка той.

— Познаваше ли някого от тях?

— Не.

— Сигурен ли си, че ги уби?

— Да.

— Добре — измърмори Тухлата и извади спринцовка, сетне потопи иглата в шишенце лидокаин и я заби в ръката на Чейни, който почувства, че започва да се съвзема от паниката и умората от схватката.

— Това ще те приспи, докато зашия раната.

Тухлата извади извита игла с хирургически конец. В другата си ръка държеше форцепс. После сръчно и без да се колебае, започна да шие раната. Свърши за по-малко от трийсет секунди.

— Всичко ще бъде наред, малкия. Скъсани са няколко кръвоносни съда. Две натъртени и пукнати ребра и седемсантиметрова прорезна рана, която заших. Леко си се отървал.

Чейни не каза нищо и затвори очи. Тухлата стана и бързо се приближи до трезора. Отвори голяма стоманена врата и влезе вътре.

Сетне почти мигновено се появи, носейки автомат „АК-47“ и четири пълнителя с по трийсет патрона. В колана му бе затъкнат пистолет „Колт Гавърнмънт“, модел 1911 г., четирийсет и пети калибър. Той се наведе над Чейни.

— Тук долу си в безопасност. Ще се кача горе да пазя. Опитай се да поспиш. Утре сутринта ще поговорим.

Чейни се помъчи да се надигне.

— Пистолетът ми…

— До теб е. Ето, тук. Но не протягай ръка към него, освен ако не чуеш стрелба горе. Дадох ти морфин. При това силна доза. Не искам да държиш пистолета, докато си под въздействието на упойката, освен ако не се наложи. Но ако играта загрубее и някой успее да ме очисти, стреляй по всеки, който се появи на стълбите и не спирай, докато не свършиш патроните. На колана си имаш резервни пълнители. Разбираш ли какво ти говоря?

Чейни събра сили и кимна, после отново затвори очи.

— Да, разбирам… — промълви той и усети, че заспива.

Тухлата забърза нагоре по стълбите. Чейни погледна встрани, увери се, че оръжието му е наблизо и докато изпадаше в безсъзнание, изведнъж се сети за Джина Гилбърт. Знаеше, че тя ще бъде следващата…

Опита се да стане, за да я предупреди, но отново падна по гръб.

* * *

Въпреки изтощението, Хънтър усети, че тялото му се напряга, когато хеликоптерът прелетя над последния хълм, разделящ ветровитото поле от гората. Видя станцията и веднага разбра, че не е като останалите.

С бели циментови стени и разположена на площ от четири акра, сградата приличаше на правоъгълна крепост. На покрива стърчеше гора от антени, сателитни чинии, алармени системи и климатични инсталации. Хънтър забеляза стотина двеста и петдесет литрови цилиндри, вероятно съдържащи охладителна течност, и три огромни цистерни с по четирийсет и пет хиляди литра гориво.

Сградата нямаше прозорци, само стоманени врати, охранявани от пазачи с карабини „М-16“. Хънтър продължи да оглежда двора и видя няколко леки автомобила и най-малко петдесет войника. Вътре вероятно имаше още двайсетина.

Хеликоптерът се приземи. Посрещна ги екип от медицински служители. За секунди натовариха професор Типлър на носилка и го закараха в сградата.

Макар че едва се държеше на краката си, Хънтър отказваше да покаже немощ или умора. Той се намръщи, когато Мадъкс се приближи до него.

— Къде са останалите? — попита полковникът.

— Мъртви са.

Изумлението на Мадъкс беше видимо. Очите му се стрелнаха към Такакура, после към другите членове на екипа.

— Всички ли?

Японецът мина покрай него, без да отговори.

Командосите тръгнаха след командира си, но Хънтър остана. Обърна се към Мадъкс и се взря в очите му.

— Утре ще поговорим — заплашително каза той.

Полковникът погледна Призрак, вперил в него хипнотизиращ поглед.

— Разбира се. Господи… Това е голяма трагедия. Но положението не е толкова лошо, колкото се опасявах. Когато не можахме да установим връзка с вас, помислих, че всички сте загинали. Е, поне някои от вас са оцелели. А съществото?

— Не знаем.

— Разбирам.

Хънтър се приближи до него и прошепна:

— Искам да ви кажа нещо, Мадъкс. Виждате ли онези хора до оградата?

— Да.

— Ами, кажете им да влязат в двора и да затворят портата. Усилете докрай волтажа на електричния ток и пуснете кучетата. Нека денонощно да обикалят периметъра. И въоръжете хората си с нещо по-мощно. Имате ли универсални картечници „М-60“?

— Сложили сме две на покрива.

— Качете и останалите. Всичките, които имате. И снайперовите пушки. Защото мисля, че онова копеле идва насам, а в момента нямате с какво да го спрете. Ще разруши оградата или ще я прескочи.

Полковникът го гледаше недоверчиво.

— Но това е четириметрова електрическа ограда, Хънтър.

— Съществото може с лекота да я прескочи. Правете каквото ви казвам, ако искате хората ви да останат живи.

— Сигурен ли сте?

Хънтър се вгледа изпитателно в очите му.

Мадъкс кимна.

— Ще послушам… съвета ви.

Хънтър усети, че силите го напускат и тръгна към болничното отделение.

Призрак крачеше до него.

— Вие вероятно познавате съществото по-добре от всеки друг — извика Мадъкс.

„Лутър“ — помисли Хънтър и отговори:

— Да, може да се каже.

* * *

Артър Хамилтън вдигна глава от микроскопа, когато към него се приближи лаборант в бяла престилка. Резкият тон на доктора ясно показа, че не желае да го безпокоят.

— Какво има?

— Те са тук, докторе.

Хамилтън прие спокойно новината.

— Добре. Ще се занимая с тях, след като си починат и се нахранят — каза той, сякаш говореше за животни. — Погрижете се да ги качите на първия хеликоптер, който се връща във военновъздушната база. Официално мисията им приключи.

— Те са изтощени и тежко ранени, сър. Мисля, че в момента не са в състояние да пътуват. И изглеждат… ами, ядосани. Възрастният професор току-що дойде в съзнание. Сърцето му…

— Да, да. Сигурен съм, че им е било трудно. Но работата им свърши. Днес Съветът за национална сигурност, който запазва пълен контрол над положението, издаде заповед. Сутринта, когато се приготвят, искам да напуснат станцията. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. А сега, ако обичаш…

Без да каже дума повече, лаборантът се обърна и излезе. Доктор Стрейт, която бе станала свидетел на разговора, се приближи до Хамилтън.

— Да, Ема?

— Успяхме.

Гласът й беше необичайно тих.

Хамилтън вдигна глава. Лицето му се зачерви. За миг отвори уста и изумено се втренчи в Ема.

— Изолирали сте гена, на който се дължи имунитетът и продължителността на живота?

— Да!

Доктор Стрейт му подаде компютърна разпечатка и той скочи. Бързо прелисти страниците, прочете ги и вдигна юмрук пред очите си. После бавно се обърна, загледа се в първобитния човек, плаващ в стъкления цилиндър, и се усмихна.

— Най-сетне — прошепна Хамилтън. — Безсмъртие. За колко време можем да изолираме генома и да го подготвим за рекомбиниране с човешка ДНК?

— Вероятно до утре вечерта. Но… за експеримента ще ни трябват хора. Трябва да сме сигурни, че серумът не убива и не предизвиква чудовищни мутации.

Лицето на Хамилтън замръзна.

— Хора за експеримента — замислено повтори той и вдигна очи към тавана.

Отгоре се намираха трапезарията, спалните помещения и кабинетите.

И лазаретът.

Намръщената физиономия на Хамилтън разцъфна в доволна усмивка.

— Мисля, че знам къде да ги намерим.

* * *

Хънтър беше толкова уморен, че му беше трудно да разсъждава последователно. Тялото му беше покрито с рани и имаше няколко изкълчени стави.

Бяха го ранявали и преди, но не така тежко. И изтощението му беше огромно. Той разкърши рамене, но това само усили болката. Притесни се дали не се е осакатил завинаги.

Типлър бе настанен в интензивното отделение. Още беше в безсъзнание, но Хънтър знаеше, че възрастният човек има много по-големи шансове в станцията, отколкото в планината. Той изпита известно облекчение.

Военният лекар измери кръвното му налягане и преслуша сърцето му. Черната му коса беше късо подстригана, а лицето — гладко избръснато. Беше на трийсет и няколко години. Говореше уверено и по същество.

— Здрав сте като бик, господин Хънтър. Сърцето ви бие равномерно, кръвното налягане е идеално, а пулсът — почти нормален. В изключително добра форма сте. Може би сте най-издръжливият човек, когото съм преглеждал. Но имате травми и организмът ви е обезводнен и изтощен. Едната от раните на гърба ви е дълбока. От какво е? От мечка? Не съм виждал такова раздиране.

— Нещо подобно — смотолеви Хънтър. — Малко по-враждебно.

Лекарят се учуди на загадъчния отговор, после се обърна към масата.

— Е, поне няма инфекция. Раните ви са почистени добре. Ще ви сложа инжекция против тетанус и за предпазване от инфекции. И няма да навреди, ако ви зашия тук-там.

— Направете го. Не бързам за никъде.

Военният лекар бързо сложи инжекциите и приготви лидокаин.

— Зарежете упойките — каза Хънтър. — Зашийте раната и толкова. После ще намеря нещо, ако ме заболи силно.

— Сигурен ли сте, че не искате упойка? Манипулацията не е приятна.

— Повечето неща в живота са неприятни. Зашийте раната без упойка.

Лекарят се поколеба, после се залови за работа и приключи след пет минути.

— Имате дванайсет одрасквания по гърдите. Добре, че не са били два-три сантиметра по-високо. Можеше да засегнат артерия. Бих казал, че ви е провървяло. Или сте много добър в схватките. Сега, обаче това няма значение. След няколко дни ще се оправите, но утре сутринта искам отново да ви прегледам. Както и вашите приятели.

Хънтър кимна и се запита откога не беше посещавал лекарски кабинет. Спомни си, че за последен път това бе станало преди три години, когато падна от една скала и счупи три ребра. Престоят му в болницата беше кратък и той отново се върна в планината.

Той рядко сравняваше способностите си с тези на другите. Това не му беше присъщо. Но от време на време оценяваше уменията си, които му позволяваха да оцелява навсякъде в продължение на седмици, месеци, дори години. Притежаваше особена душевна твърдост, която засилваше волята му в моменти на болка и страх. Тя го пренасяше отвъд границата, където повечето хора биха се предали на болката, студа и глада и смъртта.

Хънтър бе наблюдавал това явление в себе си и знаеше, че притежава способността да живее почти като животно — да преследва и да убива с ожесточена целенасоченост, за да оцелее въпреки физическите и душевни страдания. Но той умееше съзнателно и със силата на волята си да контролира този първичния животински инстинкт. Единственото, което го безпокоеше в тази способност, бе фактът, че ставаше безчувствен и безмилостен.

Тези мисли го накараха да си спомни какво бе казало съществото… Лутър. Хънтър осъзна, че в думите му се съдържа зрънце истина.

Дълбоко в човешкото сърце цареше непрогледен мрак — нещо, от което всеки трябваше да се страхува. Убиването не се приемаше като по-различно от храненето. Човек потапяше душата си в най-черния грях и не изпитваше никаква вина. Животът означаваше осъществяване на желания и удовлетворяване на потребности. Безмилостна сила направляваше тъмните стремежи. Това беше сърцето на звяра.

И сега тази тъмна половина бе придобила непобедима свръхчовешка форма, пусната на свобода… Хънтър съзнаваше, че трябва да убие съществото.

Но за да го стори, той трябваше да отприщи тъмната сила в себе си.

Не искаше да мисли за това. Когато моментът дойдеше, той щеше да стане като своя враг. Надяваше се, че след като го убие, ще възвърне човешката си същност.

Освен това съзнаваше, че когато се отдадеше на звяра в себе си, ще трябва да бъде сам. Защото никой нямаше да издържи на темпото му. Щеше да се движи с изумителна скорост, с лекота да изминава осемдесет километра на ден, да убива, да яде сурово месо и непрекъснато да преследва. Животното в него щеше да избира най-опасните и трудни пътеки, а сивите очи — да съзират и най-неясните следи.

Щеше да се преобрази в човек-тигър, да бяга и да скача часове наред, да слиза и да се катери по скалите и никога да не спира.

Хънтър погледна Призрак. Вълкът лежеше върху купчина одеяла. Нарушавайки правилата, медицинският персонал бе решил, че е по-благоразумно да позволят на Призрак да легне в някой тих ъгъл на интензивното отделение, отколкото в коридора.

Но вълкът беше нащрек. Ушите му бяха наострени и мигновено долавяха и най-слабия шум, а очите следяха движенията на всеки в стаята.

Боби Джо се върна от травматологичното отделение. Беше облечена в тъмносиня болнична риза и панталон. Косите й бяха разрошени и сплъстени. Тя сънено потърка очи, бавно се приближи до масата и седна до Хънтър. Протегна ръка, докосна шевовете му и се усмихна.

Хънтър й се усмихна в отговор. Беше му приятно, че Боби Джо е до него.

— Е, какво ти казаха? Изглеждаш добре.

— Ами, уморена съм. Организмът ми е обезводнен. На рамото имам разкъсан мускул, но няма да се наложи операция. Имам леки контузии и съм загубила двайсет процента от слуха на дясното си ухо. Вероятно временно. Имам безброй наранявания и три натъртени ребра. — Тя се усмихна и намигна. — Дадоха ми страхотни болкоуспокояващи. Рамото ми е охлузено, защото не наместих добре снайперовата пушка за онзи изстрел край потока. Инак съм добре.

Хънтър се засмя и поклати глава.

— Да, явно си се отървала леко. А професорът?

— Не знам. Казаха ми, че не е в кома, но е в безсъзнание. Предполагам, че утре ще разберем. Не трябвало да бъде местен.

— Разбира се. И аз няма да тръгна, докато Типлър не е в състояние да пътува. Надявам се, че останалите също са добре.

— О, да. Тейлър вече излезе от травматологията. Уилкинсън още е вътре. Лекуват раните му. Има изгаряне от експлозията в пещерата. А Такакура… Ами, нали го знаеш какъв е. Проклятие за лекарите.

— Да, издръжлив е — усмихна се Хънтър. — Нищо му няма. Предполагам, че известно време трябва да стоим тук, да почиваме и да се лекуваме.

Боби Джо го погледна изпитателно.

— Ти ще продължиш да преследваш съществото, нали?

Той не отговори.

Тя поклати глава.

— Не го прави, Хънтър. Остави го. Знам какво изпитваш. И аз чувствам същото. Но ако отидеш сам в планината, чудовището ще те убие.

— Може би. А може би не. Но ако не бъде спряно, то ще продължава да убива. И кой ще бъде следващият? Някоя старица? Дете? Цяло село? Знаеш, че не може да се откаже. Никога. Няма да престане да убива, докато някой не го спре.

— Не е необходимо този някой да си ти.

— Тогава кой? Ти? Знаеш, че не можеш да го проследиш. Армията? Те вече се опитаха. Кой остава? Никой. Само аз.

Боби Джо не каза нищо. Втренчи поглед в празното пространство, после рече:

— Страхувам се, че няма да се върнеш.

Каза го с обективността на боец професионалист, но изражението й беше умолително.

— Вероятно — отвърна той. — Но нямам друг избор. Ако се откажа… животът ми ще бъде изпълнен с угризения и чувство за вина.

— А не можеш да живееш по този начин.

— Няма да бъде живот. Е, така е. Знаеш, че всеки човек умее да прави… нещо специфично. Притежава някаква дарба. Талант. И се озовава там, където се нуждаят от способностите му. И нещо дълбоко в него му подсказва какво да направи. Стара история. Но вярна.

— Разбирам. И искам да ти кажа, че ще дойда с теб.

— Няма да стане.

— Защо? Това е военна операция.

— Не и за мен. — Хънтър стана и разкърши рамене. — Аз приключих с военните. Те лъжат. Теб, мен, всеки.

— Мислиш, че няма да мога да вървя в крак с теб?

Той се усмихна и докосна лицето й.

— Не се обиждай.

— Този път няма да ни позволиш да те настигнем, нали?

— Това е единственият начин — тихо каза той и погледна през прозореца. — Трябва да намеря съществото.

— И какво ще стане после? Двамата сами в онези планини? Как ще го убиеш?

— Всяко живо същество може да бъде убито — навъсено каза Хънтър.

Лицето му помръкна. Студените му сини очи сякаш видяха нещо отвъд границата на двора.