Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (14)

13.

Съществото потъна в мрака и се строполи на земята, като се държеше за ранената дясна ръка. Мъжът го бе наръгал с огромния си нож и жестоко бе разрязал мускула, вената и нерва, стигайки до костта.

А беше толкова близо до него.

Дишайки учестено, той изръмжа от ярост. Раняваха го за пръв път. Не бе изпитвал такава силна болка. Макар да не разбираше защо, оръжията на другите хора не можеха да го ранят. Само ножът на онзи опасен човек.

И вълкът.

Зъбите на черния звяр се бяха впили в плътта му, досущ куршуми. Ръката го болеше там, където вълкът го бе захапал. Той затвори очи и отново почувства огромната тежест, която се бе отпуснала върху него, натиска върху рамото му и зъбите, парализирали ръката му.

О, да, те щяха да умрат заради дързостта си. Ако се наложеше, той щеше да ги намери и на края на света и да ги убие.

А когато се присъедини към събратята си, всички заедно ще се върнат и ще ги унищожат. Ще изядат мозъците им и ще изпият кръвта им. Ще ги преследват както по-рано, на светлината на луната и в сенките на гората. И писъци пак ще огласят нощта, както когато ги ловяха в долините, чупеха костите им и изсмукваха вкусния мозък.

Той се опита да стане, да отиде при тях и да убива…

Но отново се строполи на земята.

Задиша учестено. Потрепери.

Червена луна… Черни ивици на небето.

Не можеше да си спомни почти нищо от предишната си същност, но не страдаше заради това. Беше доволен от превъплъщението си и че може да убива.

Появяваха се смътни спомени от други времена — мъгляви и мрачни. Там имаше нещо, което не можеше да определи. Писъци, стенания от болка, ярост, отмъщение, предизвикателство и отслабваща съпротива… Безумие, расова чистота, превъзходство, екстаз… Друго, различно преследване. И немощните хора не бяха плячката.

Но както винаги имаше кръв.

Не можеше да си спомни повече.

Червена луна…

Той затвори очи.

* * *

След ужаса в мината настъпиха тишина и спокойствие. Типлър заспа. Боби Джо внимателно следеше кръвното му налягане, пулса и дишането. Беше му дала успокоително. После седна до Хънтър.

Той гледаше куфарчето със сателитния телефон за системата „Магелан“. Вътре беше радиотелефонът, с който трябваше да могат да се свързват с всяко кътче на света, предавайки сигнал, препращан до местоназначението си от три сателита. Устройството беше специално модифицирано, работеше на ултрависока честота и дори предлагаше екран за графични комуникации.

При необходимост уредът можеше да осигури и картина на климатичните и атмосферните условия, информация за придвижването на войските и други фактори. Ако работеше, устройството щеше да им покаже къде точно се намират и какъв е теренът около тях. Повредата събуди подозренията на Хънтър.

Изражението му беше съсредоточено. Той погледна крадешком Такакура, който се бе облегнал на скалната стена и почиваше. Тейлър не бе помръднал от час. Ловджийската пушка беше на краката му. Не беше ясно дали спи или е буден, но не мърдаше и лицето му беше скрито в сянка.

— Говори — тихо каза Боби Джо. — Разкажи ми за някое място далеч оттук.

Двамата седяха един до друг. Хънтър я погледна и видя, че е затворила очи. Лицето й беше непроницаемо, а главата — леко наведена напред, сякаш дремеше. Но подобно на останалите членове на екипа и тя беше твърде възбудена, за да заспи. Командосите бяха оцелели благодарение на нейните умения и снайперовата й пушка. Да, Боби Джо беше истински боец. И професорът беше жив, само защото тя неуморно се грижеше за него, същевременно изпълнявайки бойните си задължения. И сега, когато най-сетне Боби Джо имаше възможност да си почине, Хънтър беше готов да й предложи малко спокойствие и утеха.

Той се облегна назад и се отпусна.

— Добре. Чакай да помисля. Мога да ти разкажа как изглежда на пълнолуние Големия каньон. Приказно е. Чувстваш се като ангел, кацнал на върха на планина. Или за тихите, смълчани и спокойни гори на Северна Англия. Стъпваш по дебелия мъх и все едно вървиш през вековете, в дните на едновремешните крале, кралици и принцеси. Или какво чувство изпитваш, когато най-после намериш изгубило се дете, уплашено до смърт и премръзнало. И колко много те обичат, защото си го открил. Израженията на лицата им. Вечната им признателност. Щастието, обзело ги след страха. Може би това е най-хубавото.

Хънтър се усмихна.

— Бих искала да изпитам това чувство — прошепна Боби Джо. — Необходимо ми е.

— Може да ти се случи, защото много те бива като следотърсач.

— Не и колкото теб.

— Е, да.

— Няма по-добър от теб, Хънтър. И ти го знаеш.

Тя също се усмихна и той изведнъж осъзна колко близо са един до друг.

— Не познавам човек като теб — продължи Боби Джо. — Ти виждаш и разбираш толкова много. Такъв ли си във всяко отношение? Затова ли не обичаш да си с хора? Защото разбираш твърде много неща.

Хънтър сви рамене.

— Може би. Не твърдя, че съм толкова проницателен. Вероятно просто не се нуждая от много.

— Само от онзи чудат вълк.

Той отново се засмя.

— Да, Призрак е мой приятел.

— Единствено на него ли се доверяваш?

Хънтър поклати глава.

— Не.

— И на професора ли?

— Да. Винаги съм му вярвал.

Боби Джо се загледа в Призрак. Грамадният вълк си почиваше, без да откъсва черните си като въглен очи от пролуката в разбитите пънове.

— Знаеш ли, ти и вълкът си приличате, Хънтър. И двамата сте самотници. Сдържани. Сериозни. Но винаги се притичате на помощ, когато някой се нуждае от вас. Бих искала и аз да бъда такава.

Обмисляйки думите й, Хънтър се вгледа в лицето й. Тя се обърна към него.

— Винаги ли искаш да бъдеш сам?

Хънтър изчака, оставяйки тишината да говори вместо него.

— Не — рече той и отмести поглед встрани. — Мисля, че бих искал да имам семейство. Обичам децата. Но още не съм срещнал подходящия човек. Пък и без това на никоя жена няма да й е лесно да живее с мен.

Хънтър се засмя.

— Защо мислиш така?

— Ами, знам ли. Пътувам много. Предпочитам трудния живот пред удобствата. Парите и властта нямат значение за мен. Най-важното в живота са децата, любовта и семейството. Привърженик съм на тези старомодни неща. Не се вмествам много в съвременния свят, където хората мислят, че животът е кратък и бързат за всичко.

— Разкажи ми за апартамента ти в Ню Йорк. Защо не отсядаш за по-дълго време там?

— О, там прекарвам доста време. В апартамента държа екипировката си. Нещо като база. Когато работя с агенциите по опазването на околната среда или с института, обикновено стоя в Ню Йорк. Имам компютри и библиотека.

— Четеш ли много?

— Не мога да преценя. Имам няколко хиляди книги. Прочел съм ги всичките. И колекционирам разни неща, предимно предмети на изкуството. Обичам всички видове изкуство. Имам някои произведения от епохата на барока, неокласиката и романтизма. Бронзова статуя на Антоан Луи Бари… Може би не си чувала за него.

Боби Джо се засмя.

— Прав си. Не съм.

Хънтър се усмихна.

— Ами, той е френски скулптор. Майстор в извайването на животни, застанали в напрегнати, динамични пози. Бронзовите му творби са най-хубавите, затова инвестирах в някои от тях. Купих ги в Париж. Романтичните му произведения, най-внушителните образи на дивата природа, обикновено изобразяват борбата за превъзходство между две животни. — Хънтър дълго мълча, сякаш не беше сигурен защо харесва тези скулптури, после тихо добави. — Може би затова ми допадат толкова много. Олицетворяват реалността на борбата.

— Но не харесваш самата борба, нали?

Той леко поклати глава.

— Не.

— Затова си толкова добър в борбата за оцеляване. Защото всъщност не я харесваш. За теб това е нещо ужасно. Ето защо си толкова бърз, искаш да приключиш с тази работа.

— Може би — усмихна се Хънтър. — Знаеш ли, много си умна.

Боби Джо се засмя.

— И нещо друго. Знам, че по душа си добър. Не искаш никой да страда. Затова непрекъснато рискуваш живота си, за да търсиш изгубили се деца. Ти си единствената им надежда, защото държиш на тях. Обичаш ги. Затова и страниш от хората. Не защото си несговорчив. А защото си безстрашен човек с добро сърце. Защото твърде много обичаш хората и те е грижа за тях. И това е хубаво. Мисля, че си избрал подходящото място за твоя живот.

Хънтър се обърна към нея. Изражението му беше сериозно.

— Някои неща в живота тук не са толкова тежки.

Очите й намериха и задържаха неговите.

Двамата дълго мълчаха вгледани един в друг, после Хънтър каза:

— Знаеш ли, когато всичко това свърши, може би ще искаш да си отдъхнеш. — Той се поколеба и добави. — Знам едно хубаво място, където можеш да си починеш.

Боби Джо се засмя.

— След тази история може завинаги да се оттегля на почивка, Хънтър… Наистина ли мислиш, че ще се измъкнем живи оттук?

Той се намръщи. Тя му задаваше този въпрос за втори път, а не беше човек, който бе склонен да изпитва съмнения. Боби Джо беше боец професионалист, обучена да се бие докрай, каквото и да се случи. Но докато обмисляше отговора си, Хънтър съзнаваше, че тя има основателни причини да пита.

Екипът бе изолиран от подкрепления и беше преследван от нещо, което не можеше да бъде спряно от малокалибрени оръжия. Бяха сами в дивата пустош и никой не знаеше къде се намираха. Освен това бяха принудени да носят доктор Типлър и това ги забавяше. Но не можеха да оставят възрастния човек, нито да се движат по-бързо. С изключение на факта, че Боби Джо имаше оръжие, което беше достатъчно мощно, за да рани съществото, те нямаха друго предимство. Хънтър се бе заловил със задачата да намери звяра и се бе справил.

Погледът му отново се спря на сателитната система „Магелан“. Нещо в радиопредавателя постоянно привличаше вниманието му.

Беше странно, че „Магелан“ бе отказала да работи почти веднага, след като бяха тръгнали. А беше изключително надеждна система за комуникации. Хънтър я бе използвал няколко пъти, без да среща никакви засечки или усложнения. Нещо не беше наред.

Той присви очи и се наведе напред. Бавно протегна ръка и извади от торбичката на колана си комплект инструменти. Движейки се безшумно, за да не привлече повече от необходимото внимание, той коленичи над сателитната система. В мрака се чу гласът на Такакура.

— Какво има, Хънтър? Предавателят не работи. Уилкинсън вече се опита да го поправи.

— Да, знам.

Хънтър отвори куфарчето. Системата приличаше на портативен компютър с вграден телефон. Екранът мигновено светна в ярко бяло. Хънтър изключи монитора и го обърна, после внимателно започна да изважда винтчетата.

— Какво правиш? — попита Такакура.

— Ще го прегледам — отговори Хънтър, без да добавя нищо повече, показвайки, че не смята да иска разрешение.

След десетина минути вече се взираше в интегралните схеми на апарата.

— Уилкинсън вече направи това, Хънтър. Дори аз се опитах да го поправя. — В гласа на японеца прозвуча нотка на нетърпение. — Казах ти.

— Да, знам.

Хънтър извади фенерче с размера на пура и освети схемите.

— Е, щом Уилкинсън го е преглеждал и ти също не си могъл да го поправиш, повредата трябва да е сериозна. Но няма да навреди, ако и аз хвърля един поглед.

Хънтър внимателно разгледа платките и всяка алуминиева жичка и матрична конфигурация, ориентирайки се по напечатаните карти на веригите. Смътно усети, че Такакура е станал и го наблюдава с любопитство.

— Какво правиш? — повтори японецът.

— Само проверявам нещата отново — разсеяно отговори Хънтър. — Искам да бъда сигурен.

— Имаш ли представа от тази система?

— Ами, знам едно друго. Може и да помогна.

Истината беше, че преди да използва за пръв път сателитния предавател, Хънтър часове наред бе изучавал механиката на сложната комуникационна система, представяйки си всеки възможен лош сценарий и какво би трябвало да се направи, за да се отстранят повредите с малобройните инструменти, които обикновено носеше със себе си.

Боби Джо се наведе над него.

— Откъде си научил тези неща, Хънтър? — тихо попита тя, така че никой друг да не я чуе.

Той се усмихна и намигна.

— Оцеляването е един от навиците ми.

Тя отвърна на усмивката му. Хънтър продължи да работи търпеливо и съсредоточено. Пръстите му се придвижваха милиметър по милиметър. Минутите минаваха. Изведнъж ръката му спря, а очите му се присвиха.

Такакура пристъпи напред, показвайки, че е забелязал промяната в изражението му.

— Какво има?

— Не знам — отговори Хънтър, извади джобното си ножче и леко докосна малката платка.

После вдигна тънка като косъм алуминиева жичка, сложи я на мястото й и ъгълчетата на устата му се извиха в мрачна усмивка.

— Намери нещо, нали? — попита Такакура.

— Да.

— Е, и?

Гласът на Хънтър беше глух. Вниманието му още беше приковано в платката.

— Връзката между чиповете за приемане и за конвертиране на сигнала е прекъсната.

Хънтър извади платката и я вдигна към светлината на фенерчето.

— Да. Прекъсната е.

— Как? — ядоса се японецът и стисна юмруци.

— Жичката е тънка, затова е невъзможно да се каже дали се е скъсала или е била срязана.

Настъпи мълчание.

Хънтър забеляза, че Тейлър не бе помръднал и не бе проронил нито дума. Такакура се наведе над апарата, погледът му беше гневен. Беше вбесен. Японецът ненавиждаше нелоялността, но още повече мразеше предателството. Тялото му се скова. Хънтър усети студеното му излъчване. Командирът погледна Тейлър, сетне Уилкинсън.

— Ще има разследване — с леденостуден тон каза той, после се обърна към Хънтър. — Ще можеш ли да отстраниш повредата?

Хънтър изучаваше платката. Видя къде е прекъсната връзката и се запита как да запои жичката. Спомни си каква е точката на топене на алуминия. Беше относително ниска — около 540 градуса. Първо трябваше да нагорещи метала. Той се огледа, видя медицинския комплект и попита:

— Има ли спирт?

— Разбира се — отговори Боби Джо.

— Дай ми го. А амоняк?

— Да.

— Добре.

Той взе двете шишенца и откачи фенера от скалната стена. Сложи го на земята, махна стъклото и увеличи фитила, докато пламъкът се разгоря силно. Сетне наля малко спирт и амоняк и внимателно закрепи капачето на самия връх на пламъка, където температурата беше най-висока.

— Дай ми памук — каза той на Боби Джо, поднесе върха на огромния си ловджийски нож към основата на пламъка и го нагорещи до червено. След няколко секунди спиртът и амонякът започнаха да клокочат. — Искам да потопиш памука в капачето. Гребни малко смес от дъното, където е най-гъста.

Тя изпълни указанията му, а Хънтър извади от торбичката си патрон с калибър 45,70 мм и изсипа барута върху парче дърво.

— Дай ми памука — каза той, без да поглежда Боби Джо.

Тя мълчаливо изпълни искането му. Хънтър поръси с тънък слой барут гъстата, прозрачна течност. После внимателно се наведе над платката и отново се съсредоточи върху прекъснатата жичка.

Разполагаше с по-малко от една десета от секундата и имаше опасност горещината да разтопи съседните вериги.

— Свети ми с фенерчето — прошепна той, бавно доближи върха на ножа към веригата и запои прекъснатия участък. После допря памука. За миг блесна ослепителна светлина. Хънтър натисна ножа само веднъж, за да осигури здрав контакт.

Вгледа се отблизо и видя, че е успял.

Изправи се и избърса потта от челото си.

— Ще я оставим да изстине. Мисля, че стана.

Такакура кимна, видимо доволен, но все още обезпокоен.

— Уилкинсън! — Тонът му не остави място за съмнение. — Защо не можа да откриеш прекъсната жичка? Нали си специалист по комуникациите?

— Никой не може да види всичко, командире. — Уилкинсън изглеждаше обиден, но се сдържаше. — Хънтър намери нещо, което аз не съм забелязал. Това е.

— Заради твоето недоглеждане загинаха хора… Ще има разследване, за да установим дали си само глупак или нещо по-лошо.

— Разследвай колкото искаш, командире — равнодушно каза Уилкинсън, гледайки Такакура в очите.

Хънтър се изненада, като видя, че Тейлър още не бе помръднал от мястото си. Но сега вместо пушката, държеше нож. Макар че лицето на командоса беше скрито в сянка, Хънтър видя, че Тейлър гневно гледа Уилкинсън.

* * *

Чейни влезе в института „Типлър“ и видя, че Джина Гилбърт го чака във фоайето. Беше скръстила ръце, а очите й бяха широко отворени и неспокойни.

— Във връзка с обаждането ви… — започна той.

Тя го хвана под ръка и го поведе към двойни бели врати, намиращи се в дъното на малък коридор.

— Трябва да го видите — задъхано каза Джина. — По време на електрофорезата намерих нещо, което…

— На кое?

Двамата влязоха в стаята, в която той бе идвал преди, и тя припряно заключи вратата.

— Мисля, че открих нещо много важно и не знам на кого да се доверя.

Джина пусна ръката му и седна в средата на голямо бюро, което заемаше по-голямата част от помещението. На петдесет сантиметровите компютърни монитори имаше поредица от хоризонтални линии, движещи се нагоре по екрана. Зад линиите проблясваха и изчезваха малки точки, сетне отново се показваха на предишните си места.

— Седнете — каза слабата, млада жена и съсредоточено се взря в екрана.

Чейни се почувства не на място в тази обстановка — в лабораторията имаше технически средства за милиони долари.

Той седна и погледна отраженията на мониторите върху широките, овални очила на Джина. Черните й очи не мигаха, докато тя ловко боравеше с клавиатурата.

— Ето — прошепна Джина и посочи екрана, сетне включи принтера.

Чейни дълго гледа екрана, без да има ни най-малка представа какво е станало.

— Виждам, но не разбирам нищо — призна той. — Не ме биваше по биология в гимназията.

Джина не обърна внимание на опита му да се пошегува.

— Това е електронен микроскоп и вие наблюдавате митохондриална ДНК^[1] в действие. Малък грозд молекули в клетка. Батериите на живота, така да се каже. Митохондриите имат собствена ДНК, различна от тази на самата клетка. Повечето институти използват митохондриалната ДНК, за да изучават еволюцията.

— И защо по-точно изучават еволюцията с тази ДНК, госпожице Гилбърт? Бяхте малко развълнувана и…

— Да. Още съм развълнувана — прекъсна го тя.

— Така е — съгласи се Чейни и я погледна изпитателно.

— И не ми казахте дали това е ДНК, взета от гипсовата отливка. Но аз предположих, че е тази. Ако съществото се среща в наши дни, тогава какъв е смисълът да го изучавате като звено от еволюцията? Или пропускам нещо?

— Ето, вижте това! — възкликна тя и отново включи принтера.

Машината забръмча и отпечата дълъг лист с онова, което се виждаше на екрана.

Чейни скръсти ръце и се облегна назад. Засега очакванията му не се оправдаваха.

Дори не знаеше защо бе отишъл в института и се съмняваше дали научните загадки ще придвижат напред разследването му. Тъкмо се чудеше какво друго може да е научил Тухлата от уличните си информатори, когато Джина сложи разпечатките на бюрото.

Той стана и се наведе над тях. След миг кимна усърдно и учтиво каза:

— Аха.

— Знам, че не разбирате нищо — рече Джина и започна да чертае линии върху хартията, като свързваше точките. — Но слушайте внимателно. Набързо ще ви изнеса лекция. Ще се постарая да обяснявам колкото е възможно по-достъпно. И така, ДНК има четири химични основи. Имената им не са от значение. Но когато ДНК се самовъзпроизвежда, всяка химична основа прави същото. В процеса се произвеждат протеини, които се състоят от аминокиселини. Следите ли мисълта ми, господин следовател? Ако нещо не ви е ясно, кажете.

Чейни се усмихна мрачно.

— Справяте се добре, госпожице Гилбърт. Не е лесно да се обясни какво е ДНК на човек като мен.

Тя махна кичур коси от лицето си.

— Учим се от професор Типлър. Той казва, че ако не можем да обясним най-сложните молекулни процеси на шестгодишно дете, тогава и ние не ги разбираме.

Чейни се засмя. Разбра какво иска да му каже, но не се обиди.

— Ясно. Продължавайте.

— Добре. — Джина посочи разпечатките. — Протеините се делят, за да се самовъзпроизвеждат. Процесът представлява нещо като огледало. Непрекъснато проверяват новия участък ДНК, за да се уверят, че е тяхно точно копие. Все едно рисувате автопортрет, като се гледате в огледало. Това е вградена самозащита, за да не се възпроизвеждат дефектни молекули. Следите ли разказа ми?

Чейни кимна.

— И така — продължи тя, — всяка двойна верига ДНК съдържа едни и същи химични вещества, протеини и аминокиселини…

Джина очерта кръг около странната картина от линии и точки. Явно бе оградила нещо важно.

— В отливката липсват аденин, тимин, гуанин и цитозин от доминантната ДНК.

Чейни най-сетне започна да схваща за какво става дума.

— Променена ДНК… — промълви той.

— Не променена, господин следовател. Нещо друго.

Той я погледна.

— Друго? Какво?

Устните й бяха стиснати.

— Мутация, съвършено различна от ДНК на гостоприемника.

Чейни отвори широко очи.

— Аха.

— Вие не разбирате! — извика Джина и надраска няколко линии върху разпечатките. — Тази ДНК не може да произлиза от онази ДНК! Те са слети, господин следовател! Нещо или някой ги е смесил в хибридна верига ДНК! Съществото е създадено умишлено!

Чейни не знаеше какво да каже.

— Смесено същество? — попита той.

— Изкуствено създадено същество!

Той поклати глава и вдигна ръце.

— Не се обиждайте, Джина, но какво, по дяволите, е…

— Господин следовател — усмихна се тя, — това нещо е било създадено от някой там горе! Не е естествена мутация, макар да прилича на такава. Неговата ДНК е слята. Това означава, че някой е взел човешка ДНК и я е сложил в него. После е взел друг вид ДНК и също я е сложил в тази на съществото. И накрая ги е слял, за да създаде съвършено нов вид същество! Получила се е някаква матрица, която не позволява на протеините да се делят! Сигурна съм. И вие трябва да ми повярвате. Затова убиха Ребека. Уплашиха се, че ще разберем какво са направили.

— Но… какво означава всичко това?

— Мисля, че става дума за същество, създадено с научна цел с някаква електромагнитна матрица. Вероятно някога е било човек, но вече се е променило. Сега е невероятно силно. Раните му зарастват мигновено, стига да има какво да яде. И чуждата ДНК, примесена с неговата, постепенно надделява и поема контрола в организма му. Нещо като паразит. Непрекъснато се самовъзпроизвежда и се размножава с невероятна скорост, защото човешката ДНК не я възприема като нашественик.

Чейни не разбра и това обяснение. Той нямаше представа как имунната система реагира на бактериална атака.

— Защо приемникът не я възприема като нашественик, след като е такава?

— Защото чуждата ДНК е сходна с тази на Хомо сапиенс. Лесно се асимилира от гостоприемника. Човешката имунна система възприема инжектираната ДНК като своя и не я регистрира като заплаха. — Джина млъкна и присви очи. — Не знам как се е появил този участък ДНК, но е от същество, сродно на Хомо сапиенс.

Чейни се намръщи и се вторачи в чертежите.

— Да, наистина. Какво би могло да бъде това същество?

— Между ДНК на овцата и на козата има по-голяма разлика, отколкото в тази на човека и маймуната, господин следовател. ДНК на повечето същества на тази планета е съвместима с човешката до деветдесет и пет процента. Маймунската има съвместимост с човешката деветдесет и девет процента. Само един процент в маймунската ДНК не е човешки. Това е установен факт. Но онзи един процент е всичко. Някъде в него са скрити интелигентността, чувствата, егоизмът и самосъзнанието. И в основни линии ДНК на това същество не е по-различна. Но някъде в онзи един процент се спотайва и нещо друго, което дори не прилича на човешко. И бавно и постепенно това нещо прониква в целия организъм на гостоприемника и придобива пълен контрол. Скоро ще завладее съзнанието.

Чейни отново се взря в разпечатките. Не му говореха нищо. Така и не можа да ги разбере. Но проумя всичко, което Джина обясни и му стана ясно, че в онези научноизследователски станции се вършат много по-странни неща, отколкото някой иска да признае. Чейни не си губи времето да съставя план. Знаеше какъв ще бъде първият му ход. Останалото щеше да се реши на място.

— Добре. Искам копия от тези неща. Да бъдат изпратени екземпляри на шефа ми, в Белия дом, на един адрес по електронната поща, който ще ви напиша, и на мой приятел, за съхранение.

— А вие желаете ли копие, господин следовател?

— Не. — Чейни поклати глава и стана. — Аз ще търся отговорите на друго място. И мога да ви уверя, че там няма да се зарадват, като ме видят.

Той тръгна към вратата.

— Господин следовател?

Чейни се обърна и се вгледа в дребната, млада жена, заобиколена от технически средства на стойност милиони долари. Гласът й трепереше.

— Моля ви, хванете хората, които убиха Ребека. Накарайте ги да си платят.

Той кимна.

— Можете да бъдете сигурна в това, Джина.