Рос Макдоналд
Пулсираща вена (9)

Девета глава

Минах през долната част на града покрай тъмната и необитаема къщичка на Граймс. Усетих в устата си соления полъх на морето дълго преди да се доближа до него и да почувствам хладкия му дъх. По крайбрежието, на дължина километър и половина, се простираше морска градина. Под нея вълните се пенеха на плажа, неестествено бели в мрака. Тук-там по тревата наоколо — вместо мъртъвци имаше любовни двойки и това беше хубаво.

Чанъл Роуд се изкачваше по скалист склон, който се намираше над пристанището и отчасти го обграждаше. Внезапно под мен изникнаха мачти. Пътят пълзеше нагоре, прехвърляше билото на склона, виеше се около сградите на бреговата охрана и се диплеше край дълбока клисура — с излаз към морето. Отвъд клисурата беше хълмът, на който се издигаше къщата на Бимайър.

Домът на мисис Чантри беше кацнал между клисурата и водата. Стените в долната си част бяха облицовани с камък, а нагоре бяха покрити с декоративна гипсова мазилка имаше много арки и няколко кулички. От едната му страна бе долепена оранжерия със стъклен покрив, а отпред се простираше ограден павиран паркинг с двадесетина коли на него. Облеченият в бяло прислужник на паркинга се приближи до колата и ми предложи да я паркира вместо мен.

Тъмнокожа прислужница в униформа мило ме поздрави при отворената входна врата. Не ми поиска нито покана, нито някакъв документ. Дори не си позволи да забележи, че не съм с подходящи за коктейл дрехи и изражение.

Звуци на пиано ме насочиха към салона на къщата. Беше широк и висок колкото два етажа. Жена с къса черна коса свиреше „Погрижи се за мен“ на роял, приличен на детска играчка в огромното помещение. Няколко десетки мъже и жени във вечерно облекло стояха наоколо с питиета в ръце. Приличаше на сцена, съживена от миналото, някак по-нереална от маслените картини по степите.

Откъм далечния край на салона към мен се приближи мисис Чантри. Носеше синя вечерна рокля с богата пола и оскъдна горна част, която разкриваше ръцете и раменете й. Изглежда, в началото не ме позна, но после вдигна ръце в жест на щастлива изненада.

— Колко мило, че дойдохте. Все се надявах, че съм ви споменала за малкото си празненство, и се радвам, че сте тук. Мистър Марш, нали?

Очите й ме наблюдаваха внимателно. Не можах да разбера дали ме харесва, или се страхува от мен.

— Арчър — казах аз. — Лу Арчър.

— Разбира се. Винаги ми е било трудно да помня имена. Ако не възразявате, ще накарам Бети Джо Сидън да ви представи на другите ми гости.

Бети Джо Сидън се оказа около тридесетгодишна брюнетка с дръпнати очи. Беше добре оформена, но движенията й бяха малко неловки, сякаш се чувстваше неуютно в този свят. Обясни ми, че присъства, за да отрази коктейла в местния вестник и очевидно се чудеше какво търся аз там. Не й казах, а и тя не запита.

Представи ме на полковник Аспинуол — възрастен мъж с английско произношение, английски костюм и английска съпруга — млада жена, която ме огледа и предени, че съм социално неприемлив; на доктор Иън Инс — дъвчещ пура мъж с тежка челюст и с хирургически очи, които сякаш ме преглеждаха; на мисис Инс — бледа, напрегната и нервна като пациентка; на Джеръми Райдър — висок космат и приветлив художник в прощален проблясък на своята младост; на Моли Райдър — около тридесет и девет годишна брюнетка, изящна като статуетка, най-красивото създание, което виждах от седмици насам; на Джаки Прат — дългокос, дребен и слаб човечец в тесен черен костюм и с вид на млад Дикенсов герой, но вторият поглед към него разкриваше, че е най-малко петдесетгодишен; на двете млади жени с Джаки, които се държаха като манекенки; на Ралф Сандман и Лари Фалън, които носеха черни копринени сака, бели ризи с бастички и приличаха на близнаци; и на Артър Плантър — колекционер на картини, който беше толкова известен, че дори аз бях чувал за него.

Когато свършихме обиколката, Бети Джо се обърна към мен:

— Искате ли да пийнете нещо?

— Май не.

Тя ме изгледа внимателно.

— Добре ли сте? Изглеждате малко пребледнял.

„Прихванах го от един мъртвец, когото току-що намерих на Олив Стрийт“ — помислих си аз, но рекох:

— Струва ми се, че отдавна не съм ял.

— Но да. Изглеждате гладен.

— Гладен съм. Имах тежък ден.

Тя ме заведе в трапезарията. Огромните й прозорци без завеси гледаха към морето. Стаята беше осветена от колебливите пламъчета на високи свещи, поставени върху голяма маса за хранене.

До масата с вид на собственик стоеше мургавият мъж с клюнест нос, когото момичето нарече Рико и който ми беше отворил при предишното ми посещение. Той отряза няколко резена печен свински бут и ми направи сандвич. Предложи ми вино с него, но вместо това помолих за бира, ако няма нищо против. Той надуто пое към задната част на къщата, като нещо си мърмореше.

— Прислужник ли е?

Бети Джо отвърна с преднамерена уклончивост.

— Нещо такова. — Смени темата. — И какво извършихте през този тежък ден?

— Аз съм частен детектив. Работих.

— Мисълта, че сте полицай, ми мина през ума. Някакъв случай ли разследвате?

— Нещо такова.

— Колко вълнуващо. — Стисна ръката ми. — Има ли общо с откраднатата от Бимайърови картина?

— Много добре сте осведомена.

— Старая се. Не възнамерявам да работя в светската хроника до края на живота си. Всъщност чух за изчезналата картина тази сутрин в редакцията. Разбрах, че е конвенционален портрет на жена.

— И на мен ми казаха така. Не съм я виждал. И какво друго чухте в редакцията?

— Че картината вероятно е фалшификат. Вярно ли е?

— Бимайърови не смятат така. Но мисис Чантри смята.

— Щом Франсин казва, че е фалшификат, сигурно е така. Мисля, че познава добре всяка рисунка на мъжа си. А и той не е нарисувал кой знае колко, общо са по-малко от сто. Върховият му период е траял само седем години. След това е изчезнал. Или нещо подобно.

— Какво значи „или нещо подобно“?

— Някои стари жители на града твърдят, че бил убит. Но доколкото знам, това са чисти слухове.

— Убит от кого?

Хвърли ми бърз изпитателен поглед.

— От Франсин Чантри. Но няма да ме цитирате, нали?

— Не бихте ми го казали, ако мислехте така. И защо от Франсин?

— Изчезнал е съвсем внезапно. Хората винаги подозират съпруга или съпругата, не е ли така?

— И понякога съвсем основателно — рекох аз. — Професионално ли се интересувате от изчезването на Чантри?

— Бих искала да пиша за него, ако ме питате за това.

— За това ви питам. Ще сключа сделка с вас.

Тя ми отправи още един от изпитателните си погледи, този път подплатен със сексуална подозрителност.

— Така ли?

— Искам да кажа, че ще ви насоча по гореща следа в случая Чантри, а вие ще ми съобщавате какво ново сте открили.

— Колко гореща?

— Съвсем.

Разказах й за мъртвеца в болницата. Очите й се присвиха и заблестяха. Тя издаде устни като жена, която очаква целувка, но всъщност имаше нещо друго наум.

— Това не е достатъчно.

Рико се върна в трапезарията. Носеше запенена отгоре чаша.

— Отне ми много време — оплака се той. — Бирата не беше студена. Никой друг не пие бира. Трябваше да я изстудя.

— Много ви благодаря.

Взех студената чаша от ръката му и я предложих на Бети Джо. Тя се усмихна и отказа.

— Трябва да работя. Ще ми простите ли, ако изчезна?

Посъветвах я да поговори с Макендрик. Каза, че ще го стори, и се измъкна през задната врата. Веднага усетих, че ми липсва.

Захапах сандвича със свински бут и отпих от бирата. Когато свърших, се върнах в салона. Жената на пианото свиреше мелодия от някакво шоу с професионален замах и сигурност. Мисис Чантри, която разговаряше с Артър Плантър, улови погледа ми и се отдели от събеседника си.

— Какво стана с Бети Джо? Надявам се, че не сте й видели сметката.

Каза го на шега, но и двамата не се усмихнахме.

— Мис Сидън трябваше да си тръгне.

Недоумението в очите й нарасна.

— Не ми се обади, че си отива. Надявам се, че ще отрази добре коктейла ми. Събираме пари за музея.

— Сигурен съм, че ще го отрази.

— Каза ли ви къде отива?

— В болницата. Извършено е убийство. Жертвата е Пол Граймс.

Изразът й стана такъв, като че ли я бях обвинил, но тя бързо го изличи от лицето си, сякаш отхвърляше подобна мисъл. Не каза нищо, но умът й явно работеше трескаво и избираше подходящо изражение. Вкара ме в трапезарията, но трепна, като зърна Рико, и ме заведе в малка дневна.

Затвори вратата, застана пред студената празна камина и се обърна към мен:

— Откъде знаете, че Пол Граймс е убит?

— Аз го открих, преди да издъхне.

— Къде?

— Близо до болницата. Може би е искал да се добере дотам за помощ, но смъртта го изпревари. Главата и лицето му бяха смазани.

Жената пое дълбоко дъх. Все още беше много хубава. Притежаваше хладна, сребриста красота, но лицето й бе лишено от всякаква жизненост. Очите й се уголемиха и потъмняха.

— Възможно ли е да е било злополука, мистър Арчър?

— Не. Мисля, че е убит. Полицията е на същото мнение.

— Знаете ли кой отговаря за случая?

— Капитан Макендрик.

— Добре. — Кимна леко и рязко. — Той познаваше мъжа ми.

— Какво общо има мъжът ви с това? Не разбирам.

— Не може името му да не изплува. Едно време Пол беше много близък с Ричард. Смъртта му ще разбута всички стари истории.

— Какви стари истории?

— Сега нямаме време за това. Може би друг път. — Ръката й се протегна и обви китката ми като ледена гривна. — Ще ви помоля да направите нещо за мен, мистър Арчър. Две неща. Моля ви, не казвайте на капитан Макендрик или на някой друг какво ви говорих днес за скъпия клет Пол. Той беше добър приятел на Ричард, също и мой. Бях ядосана, когато ви наприказвах всичко онова. Не трябваше да го правя. Ужасно съжалявам.

Пусна китката ми и се подпря на облегалката на един стол. Гласът й вибрираше несигурно, но погледът й беше вперен в мен. Усещах го почти физически върху лицето си. Нито за момент не приех сериозно изблика й на топли чувства към Пол Граймс и се чудех какво ли е станало между тях навремето.

Сякаш под натиска на миналото тя изведнъж се отпусна на стола и продума отпаднало:

— Моля ви, дайте ми да пийна нещо.

— Вода ли?

— Да, вода.

Донесох й една чаша от трапезарията. Ръцете й трепереха. Хвана чашата с две ръце, отпи една глътка, а после изпи водата докрай и ми благодари.

— Не знам защо ви благодаря. Вие съсипахте коктейла ми.

— Съжалявам, не го съсипах аз, а човекът, убил Пол Граймс. Аз съм само вестоносецът, който съобщи лошата новина, и трябва да умре.

Тя вдигна очи към лицето ми.

— Вие сте доста интелигентен човек.

— Искате ли да поговорим?

— Нали говорим?

— Имам предвид истински разговор.

— В къщата има гости — поклати глава тя.

— Докато имат нещо за пиене, ще минат и без вас.

— Не, не мога. — Стана и тръгна към вратата.

— Не трябваше ли Пол Граймс да бъде между гостите ви тази вечер?

— Разбира се, че не.

— У него имаше, покана за коктейла ви. Не сте ли я изпратили вие?

Тя се облегна на вратата и се обърна към мен.

— Може и да съм. Лично аз изпратих съвсем малко покани. Другите бяха разпратени от различни членове на комитета.

— Все пак не може да не знаете поканен ли е бил, или не.

— Не смятам, че е бил поканен.

— Но не сте сигурна.

— Точно така.

— Бил ли е някога в дома ви?

— Доколкото знам, не. Не разбирам какво се опитвате да докажете.

— Искам да добия някаква представа за отношенията ви с Граймс.

— Такива нямаше.

— Имам предвид лоши или добри. Днес следобед вие го обвинихте, че е продал на Бимайърови фалшификат. А вечерта го каните на коктейл.

— Поканите бяха разпратени в началото на седмицата.

— Значи признавате, че сте го поканили?

— Може би. Вероятно. Това, което ви казах днес следобед относно Пол, не беше някакво официално изявление. Признавам, че той ми действа на нервите.

— Вече няма да го прави.

— Зная. Съжалявам. Съжалявам, че е убит. — Наведе хубавата си посребрена глава. — Аз му изпратих поканата. Надявах се да си оправим отношенията. От доста време не са приятелски. Предполагах, че може би ще откликне на малко топлота от моя страна.

Отправи ми поглед между надвисналата, от двете страни на лицето й коса. Очите й бяха студени и наблюдателни. Не повярвах на думите й и това вероятно си пролича. Тя продължи с несекваща настойчивост:

— Мразя да губя приятели, особено приятелите на мъжа си. От времето в Аризона са останали съвсем малко хора и Пол бе един от тях. Беше с нас, когато Ричард постигна първия си голям успех. Пол дори много допринесе за това. Но той самият не можа да постигне същото.

— Бяха ли обтегнати отношенията между Граймс и съпруга ви?

— Между тях? Разбира се, че не. Пол беше един от учителите на Ричард. Той страшно се гордееше с дарбата му.

— А как се отнасяше съпругът ви към него?

— С благодарност. Докато Ричард беше сред нас, бяха добри приятели. — Измери ме с продължителен и изпълнен със съмнение поглед. — Все пак не виждам ползата от всичко това.

— Аз също, мисис Чантри.

— Тогава какъв е смисълът? Губите и моето, и вашето време.

— Не мисля така. Кажете ми, съпругът ви жив ли е още?

— Не мога да ви отговоря — поклати глава тя. — Не знам. Честна дума, не знам.

— Откога не сте го виждали?

— Изчезна през лятото на хиляда деветстотин и петдесета година. Не съм го виждала оттогава.

— Имаше ли повод да подозирате, че с него се е случило нещо?

— Точно обратното. Написа ми прекрасно писмо. Ако искате да го видите…

— Видях го. Тогава, доколкото сте осведомена, той е жив, така ли?

— Надявам се и се моля за това. Вярвам, че е жив.

— Получавали ли сте известия от него, след като изчезна?

— Никога.

— А очаквате ли?

— Не знам. — Обърна глава настрани и жилите на бялата й шия се опънаха. — Този разговор е мъчителен за мен.

— Съжалявам.

— Тогава защо го продължавате?

— Старая се да изясня има ли някаква вероятност Пол Граймс да е убит от съпруга ви.

— Това е нелепа мисъл. Нелепа и дори мръснишка.

— Граймс не смяташе така. Преди да умре, произнесе името на мъжа ви.

За малко да припадне. Лицето й пребледня под грима и тя щеше да се свлече, ако не я бях задържал за рамото. Плътта й бе гладка като мрамор и почти толкова студена.

Рико отвори вратата и влезе с наежена стойка. Чак сега забелязах колко е едър. Стаята едва го побираше.

— Какво става?

— Нищо — отвърна жената. — Моля те, Рико, излез.

— Досажда ли ви?

— Не. Но искам и двамата да се махнете. Моля ви.

— Чухте какво каза — обърна се Рико към мен.

— Вие също. Ние с мисис Чантри трябва да обсъдим нещо. — Обърнах се към нея. — Не искате ли да научите какво каза Граймс?

— Предполагам, че трябва. Рико, имаш ли нещо против да ни оставиш сами? Всичко е наред.

За Рико обаче не беше. Хвърли ми мрачен и навъсен поглед, който едновременно с това изглеждаше оскърбен като на сърдито хлапе, което са изпратили да стои в ъгъла. Беше едър, хубав мъж, стига човек да харесва мургави здравеняци. Зачудих се дали мисис Чантри си пада по него.

— Моля те, Рико. — Тонът й беше като на стопанка на неудържимо зло куче или на капризен расов кон.

Едрият мъж се измъкна заднишком от стаята. Затворих вратата след него. Мисис Чантри се обърна към мен.

— Рико е при мен от дълго време. Беше много предан на съпруга ми. Когато Ричард си отиде, той прехвърли своята вярност към мен.

— Разбира се — рекох аз.

Тя леко се изчерви и смени темата.

— Щяхте да ми съобщите какво ви е казал Пол Граймс преди да умре.

— Да. Очевидно ме взе за съпруга ви. Каза: „Ти ли си, Чантри? Не ме закачай!“. И малко по-късно: „Познах те, мръснико!“. Това, естествено, ме наведе на мисълта, че може би мъжът ви го е пребил до смърт.

Тя дръпна ръце от лицето си, което беше бледо и разстроено.

— Това е невъзможно. Ричард беше кротък човек. Двамата с Пол Граймс бяха добри приятели.

— Приличам ли на мъжа ви?

— Не. Ричард беше много по-млад… — Усети се. — Но, разбира се, сега щеше да е доста възрастен.

— Всички стареем. С двадесет и пет години по-възрастен.

— Да. — Наведе глава, сякаш изведнъж усети товара на годините. — Но Ричард никак не прилича на вас. Може би гласовете ви са подобни.

— Само че Граймс ме нарече Чантри, преди да продумам. Изобщо не съм се обръщал към него.

— И какво доказва това? Моля ви, вървете си най-сетне. Цялата история ми действа ужасно. А и трябва да се върна при гостите.

Тя отиде в трапезарията. След минута-две я последвах. Бяха застанали с Рико до осветената със свещи маса и сближили глави разговаряха тихо и фамилиарно.

Почувствах се като натрапник и отидох до прозорците. В далечината се виждаше пристанището. Мачтите и корабните въжета приличаха на заскрежена горичка, оголена от листата си и призрачно красива. Пламъчетата на свещите се отразяваха в стъклата и трепкаха около далечните мачти като обредни огньове.