Рос Макдоналд
Пулсираща вена (41)

Четирийсет и първа глава

Навлязохме с колите между гъстите редици дървета, които бдяха над Олив Стрийт повече от век. Докато вървяхме с Първис нагоре по пътеката, потънала в следобедната сянка на къщата, усетих тежестта на миналото, която сякаш спираше дишането ми.

Жената, нарекла се мисис Джонсън, отвори веднага вратата, сякаш ни очакваше. Почувствах мрачния й поглед като осезаем натиск върху лицето си.

— Какво искате?

— Може ли да влезем? Това е помощник-следователят Първис.

— Знам. — Обърна се към Първис. — Виждала съм ви в болницата. Не ми е ясно защо идвате. Вкъщи няма никой, освен мен и всичко, което можеше да стане, вече стана. — Думите й прозвучаха не толкова като изявление, колкото като изпълнена със съмнение надежда.

— Бихме искали да поговорим за някои неща, които са се случили в миналото — казах аз. — Едно от тях е смъртта на Уилям Мийд.

— Никога не съм чувала за него — рече тя, без да й мигне окото.

— Разрешете ми да опресня спомените ви — проговори Първис с тих и официален тон. — Според информацията, с която разполагам, Уилям Мийд е бил ваш съпруг. Когато през хиляда деветстотин четиридесет и трета година е убит в Аризона, тялото му е изпратено тук за погребение. Неточна ли е информацията ми?

Втренчените й черни очи не трепнаха.

— Май вече съм забравила. Винаги съм имала лоша памет. А ужасните неща, които преживях, са изтрили всичко.

— Можем ли да влезем и да поговорим малко с вас? — запита я Първис.

— Защо не.

Обърна се и ни направи път да влезем в тясното антре. Край стълбите към горния етаж стоеше голям износен картонен куфар. Повдигнах го. Беше тежък.

— Не го пипайте — рече тя.

Оставих го на пода.

— Да не би да смятате да заминавате?

— И какво, ако смятам? Не съм извършила нищо лошо. Аз съм свободна жена. Мога да отида, където си искам и ще го направя. Тук не остана никой, освен мен. Мъжа ми го отведоха, а Фред се изнася.

— Къде ще отиде Фред?

— Дори не поиска да ми каже. Вероятно някъде с онова момиче. След целия труд, който вложих в тази къща, след двадесет и пет години мъки да свърша съвсем сама в нея. Сама, без нито цент и потънала в дългове. Защо да не замина?

— Защото сте под подозрение — казах аз. — Всяко действие, което предприемете, може да предизвика ареста ви.

— За какво съм под подозрение? Не съм убила Уил Мийд. Това е станало в Аризона. По онова време бях медицинска сестра тук, в Санта Тереза. Когато ми известиха, че е мъртъв, едва го преживях. Още не съм се съвзела. И никога няма да се съвзема. А като го погребаха, исках да легна в гроба при него.

Почувствах, че ме бодва съжаление към нея, но се овладях.

— Мийд не е единственият убит. Убити са и Пол Граймс, и Джейкъб Уитмор — хора, с които вие и мъжът ви сте търгували. Граймс беше убит тук, на вашата улица. Уитмор може и да е бил удавен във ваната ви.

Тя ме изгледа стреснато.

— Не знам за какво говорите.

— Ще ви обясня с удоволствие, но може би ще ни отнеме малко време. Не може ли да влезем и да седнем?

— Не — отряза тя. — Не искам. Почти цял ден ме разпитват. Мистър Лакнър ме посъветва да не говоря повече.

Първис се обади колебливо:

— Не е ли по-добре да се съобразим с правата й, Арчър?

Нервността му я окуражи и тя се нахвърли върху него.

— Знам добре правата си. Не съм длъжна да разговарям с вас или с когото и да било. И като говорим за права, нямате право да влизате насила в къщата ми.

— Не сме влизали насила, госпожо. Вие ни поканихте.

— Изобщо не съм ви канила. Сами се поканихте. Влязохте насила.

Първис се обърна към мен. Беше пребледнял от бюрократичен ужас, че е допуснал процесуална грешка.

— По-добре да си тръгваме, Арчър. И без това разпитът на свидетели не е моя работа. Доколкото знам, областният прокурор ще иска да осигури неприкосновеността й. Не искам да проваля делото, като сбъркам в самия му край.

— Кое дело? — попита тя с подновена енергия. — Няма никакво дело. Нямате право да идвате тук да ме безпокоите и тормозите. И то само защото съм бедна жена, без приятели, с психически болен мъж, който е толкова зле, че дори не знае кой е.

— А кой е всъщност? — намесих се аз.

Тя ме изгледа стъписано и замълча.

— Между другото защо сте се нарекли мисис Джонсън? — продължих аз. — Били ли сте някога съпруга на Джерард Джонсън? Или Чантри просто смени името си на Джонсън, след като уби истинския Джерард?

— Няма да говоря — повтори тя. — Хайде, отивайте си и двамата.

Първис беше вече на верандата, за да се разграничи от еретичните ми въпроси. Последвах го и се разделихме на тротоара.

Седнах в колата и докато следобедът преваляше, се помъчих да изясня случая за себе си. Беше започнал със стълкновението между двамата братя — Ричард Чантри и незаконния му брат по баща Уилям Мийд. Изглежда, Чантри беше присвоил работите на Уилям, момичето на Уилям, сетне евентуално го беше убил и оставил трупа му в пустинята на Аризона.

Ричард дошъл в Санта Тереза с момичето и въпреки че в случай на убийство може да се иска екстрадиране, не бил призован в Аризона за разпит. Процъфтял в Калифорния, сякаш талантът му бил стимулиран от смъртта на Уилям — само за седем години станал изтъкнат художник. Сетне всичко рухнало. Един стар приятел на Уилям Мийд от армията, Джерард Джонсън, излязъл от болницата за ветерани и дошъл да посети Ричард.

Джерард ходил два пъти у Ричард, втория път придружен от вдовицата и сина на Уилям. Това било последното, което Джерард сторил в живота си. Ричард го убил и погребал в собствената си оранжерия. След това, сякаш за да се самонакаже, Ричард се отказал от мястото си в живота и заел името на Джерард и мястото на Уилям.

Дошъл в къщата на Олив Стрийт и живял в пиянско усамотение в продължение на двадесет и пет години.

В началото, преди да си осигури прикритието на възрастта и алкохолизма, вероятно е живял в пълна изолация като побъркан родственик, затворен на таван през деветнадесети век. Но не беше съумял да се въздържи от рисуването. В крайна сметка напорът на таланта му беше допринесъл за неговото унищожение.

Фред вероятно бе усетил тайния живот на баща си като художник и бе направил първата несъзнателна стъпка към идентифицирането му като изчезналия художник Чантри. Това обясняваше неудържимия интерес на младежа към работите на Чантри, достигнал връхната си точка при кражбата или вземането на картината на Бимайърови. Когато Фред я донесъл вкъщи да я проучи, баща му я задигнал от стаята му и я скрил на тавана, където преди това я бил нарисувал.

Изчезналата картина се намираше в багажника на колата ми. Чантри беше в затвора. Трябваше да се чувствам щастлив от успеха, но не можех. Случаят продължаваше да ми тежи и не ме пускаше — стоях под маслиновите дървета в гаснещия следобед.

Казах си, че чакам жената да излезе от къщата. Но се съмнявах, че ще го стори, докато съм паркирал отпред. На два пъти видях лицето й през прозореца на хола. Първия път се уплаши. Втория беше ядосана и ми се закани с юмрук. Усмихнах й се ободряващо. Тя смъкна разнебитените щори.

Продължавах да седя и се мъчех да си представя живота на двамината, обитавали двадесет и пет години островърхата къща. Чантри е бил както морално, така и физически затворник. Жената, с която бе живял под името Джонсън, сигурно е знаела, че е убил истинския Джонсън. Вероятно й е било известно също, че той е убил и законния й съпруг Мийд. Съжителството им е приличало повече на излежаване на присъда, отколкото на брак.

Тяхната тайна, тайната на голямата им вина, беше съхранявана с цената на нови престъпления. Пол Граймс беше пребит до смърт на улицата, а Джейкъб Уитмор вероятно е бил удавен в къщата, само и само да се запази прикритието на Чантри. Трудно ми беше да бездействам, като знаех всичко това. Но чувствах, че се налага да чакам.

На запад, зад върховете на покривите, слънцето гаснеше и обливаше небето с червен цвят. Сега и червеното потъмняваше и настъпваше първата сива тръпка на нощта.

Зад колата ми спря жълто такси и от него слезе Бети Сидън. Докато плащаше, каза на шофьора:

— Бихте ли ме почакали за момент? Искам да се уверя, че колата ми е тук.

Шофьорът й обеща, че ще я почака, ако не се бави. Без да ме забележи или да погледне към мен, тя тръгна през бурените към задния двор. Походката й ми се стори неуверена. Доколкото знаех, не беше спала от нощта, която прекара с мен. Споменът ме прониза като стрела, която оттогава се е носила във въздуха.

Последвах я зад къщата. Стоеше наведена пред вратата на колата и се мъчеше да я отключи. Жената, наречена Джонсън, я наблюдаваше през прозореца на кухнята.

Бети се изправи и се облегна на вратата. Поздрави ме без оживление.

— Здравей, Лу.

— Как си, Бети?

— Уморена. Цял ден писах на вятъра. Главният редактор искаше да ореже статията ми по юридически съображения и аз си тръгнах.

— Къде отиваш сега?

— Възложиха ми мисия — заяви тя с лека ирония. — Но не мога да отворя тази врата.

Взех ключовете от ръката й и отворих вратата.

— Използват друг ключ.

Не знам защо, но предоставилата ми се възможност да й помогна с ключа ме направи щастлив.

Бети съвсем клюмна. Лицето й, разтопено в здрача, беше бледо, с натежал поглед.

— Каква мисия? — запитах аз.

— Съжалявам, Лу, но е строго секретно.

Жената, наречена Джонсън, отвори задната врата и излезе вън. Гласът й се понесе като бурен вятър:

— Ей, вие двамата, махайте се оттук. Нямате право да ме тормозите. Аз съм само една невинна жена, свързала се е неподходящ мъж. Трябваше да го напусна преди години и щях да го направя, ако не беше момчето. Двадесет и пет години живях с побъркан пияница. Ако мислите, че е лесно, опитайте сами.

— Млъкнете! — прекъсна я Бети. — Снощи вие знаехте, че съм на тавана ви. Вие самата ме убедихте да се кача горе. Оставихте ме цяла нощ с него и не си мръднахте пръста да ми помогнете. Затова млъкнете.

Лицето на мисис Джонсън се загърчи като някакво морско мекотело, стремящо се да се измъкне от врага си; може би искаше да избяга от самата истина. Обърна се и се върна в кухнята, като внимателно затвори вратата след себе си.

Бети продължително се прозя, очите й сълзяха. Обгърнах раменете й.

— Добре ли си?

— Ще бъда след минутка. — Тя се прозя отново, а след малко и трети път. — Чувствам се по-добре, след като й се накарах. Тя е от жените, които могат да гледат безчувствено как мъжът им убива някого. Вълнува ги само моралното им превъзходство. Целият й живот е посветен на лъжа. Мотото й е „Спаси фасадата и спасяваш всичко“. Ала какво ти спасяване! Последвала е пълна разруха, а тя е стояла и е гледала как са убивали хора. За малко и аз да бъда убита.

— От Чантри ли?

Тя кимна.

— Тази жена няма смелостта сама да изпълни фантазиите си. Стои настрана и оставя мъжът й да го прави, за да може да изживее малките си неясни садистични оргазми.

— Много ли я мразиш?

— Да, много. Защото и аз съм жена.

— А не мразиш ли Чантри след всичко, което ти причини?

Поклати глава и късата й коса се сля със здрача.

— Важното е, че в крайна сметка не го извърши. Искаше да ме убие. Дори ми го каза, но после промени решението си. Вместо това ме нарисува. И аз съм му благодарна, задето не ме уби, а ме нарисува.

— Аз също.

Опитах се да я прегърна, но тя не реагира.

— Знаеш ли защо се смили над мен? Разбира се, не знаеш. Помниш ли, че ти разказах как баща ми ме е водил на гости у Чантри? Когато бях малка.

— Да.

— Оказа се, че и той помни. Нямаше нужда да му обяснявам коя съм. Всъщност съвсем не ме е забравил. Каза, че очите ми не са се променили оттогава.

— За съжаление той се е променил.

— И още как! Не се тревожи, Лу, няма да започна да го жаля. Просто се радвам, че съм жива. Страшно се радвам.

Казах, че и аз се радвам.

— Съжалявам само за едно — добави тя. — През цялото време се надявах, че той все пак няма да се окаже Чантри. Разбираш ли? Че е станала някаква ужасна грешка. Но не, не е грешка. Човекът, нарисувал онези картини, е убиец.

— Знам.