Рос Макдоналд
Пулсираща вена (40)

Четирийсета глава

Върнах се в участъка. На паркинга видях колата на следователя и се сблъсках с Първис, който излизаше от кабинета на Макендрик. Младият помощник-следовател бе поруменял от вълнение.

— Успях да получа сигурна идентификация на онези кости.

— Откъде?

— От болницата за ветерани „Скайхил“ в долината. Лежал е там няколко години след войната. Името му е Джерард Джонсън.

— Какво?

— Джерард Джонсън. Бил е тежко ранен в Тихия океан. Трябвало е буквално да го връщат от оня свят. Изписан е от „Скайхил“ преди двадесет и пет години. Поръчали са му да се явява редовно на контролни прегледи, но не е отишъл нито веднъж. Сега знаем защо. — Първис пое дълбоко дъх. — Между другото трябва да ти благодаря, че ме насочи. Подсети ме някой ден да се реванширам.

— Можеш да го направиш още сега.

— Добре. Казвай.

— Мисля, че трябва да го запишеш.

Извади тефтер и химикалка.

— Давай.

Изстрелях куршум към далечна мишена.

— В армията Джерард Джонсън имал приятел на име Уилям Мийд. Мийд бил убит в Аризона през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Шерифът Брадъртън от Копър Сити е запознат със случая. Той открил трупа на Мийд в пустинята и го изпратил за погребение в Калифорния. Бих искал да знам къде е изпратен и погребан. Може да се окаже полезно, ако го изровим и изследваме.

Първис вдигна глава от тефтера и примижа срещу слънцето.

— За какво да го изследваме?

— За причина за смъртта. За самоличност. За всичко. Освен това Мийд е бил женен. Ще бъде добре да издирим съпругата.

— Тежка поръчка.

— Случаят е тежък.

Заварих Макендрик сам в кабинета му, изглеждаше унил и разстроен.

— Къде е затворникът ви, капитане?

— Областният прокурор го откара в Съдебната палата. Лакнър го посъветва да запази мълчание. И другите членове на семейството не говорят. Надявах се днес да приключа всичко.

— Може би все пак ще успеем. Къде са Фред и майка му?

— Наложи се да ги пусна. Областният прокурор поне засега не пожела да предяви обвинения срещу тях. Още е сравнително нов и предпочита да действа предпазливо. Според него единственото ни обвинение срещу оная Джонсън е, че е живяла с Ричард Чантри, като го е представяла за свой съпруг, а това не е углавно престъпление.

— Съучастничеството в прикриване на убийство е углавно престъпление.

— За убийството на истинския Джерард Джонсън ли говорите?

— Да, капитане. Както знаете, Първис е установил, че погребаният в оранжерията на Чантри мъж е истинският Джерард Джонсън. Изглежда, Чантри е убил Джонсън, присвоил си е самоличността му и е отишъл да живее при жена му и сина му.

Макендрик тъжно и бавно заклати глава.

— И аз мислех така. Но двамата с областния прокурор току-що завършихме проверката относно Джонсън в болницата „Скайхил“. Джонсън не е бил женен и не е имал син. Цялото проклето семейство е фалшиво.

— Включително и Фред ли?

— Включително и Фред. — Макендрик, изглежда, забеляза болката на лицето ми, защото добави: — Знам, че залагате емоционално на Фред. А сега ще ви кажа как аз се чувствам по повод на Чантри. Когато бях млад патрулиращ полицай, наистина гледах на него като на велик човек. Същото правеше и целият град, макар че малцина го бяха виждали. А сега трябва да оповестя, че той е почти побъркан алкохолик, а на всичкото отгоре и убиец.

— Абсолютно убеден ли сте, че Джонсън е Чантри?

— Абсолютно. Не забравяйте, че го познавах лично. Бях един от малцината, които го познаваха. Разбира се, променил се е, ужасно се е променил, но е същият човек. Познах го и той разбра това. Но не признава нищо.

— Мислили ли сте да уредите очна ставка между него и истинската му жена?

— Естествено. Първото нещо, което направих сутринта, беше да отида у тях. Но птичката е изхвръкнала от клетката може би завинаги. Изпразнила е касата си и за последен път е забелязана да пътува на юг по магистралата. — Макендрик ме изгледа мрачно. — Отчасти вие допринесохте за това, защото на своя глава отидохте да я разпитвате преждевременно.

— Може би. Но също тъй отчасти допринесох за решаването на случая.

— Не е решен. Разбира се, открихме Чантри. Но има много необяснени неща. Защо е взел името на Джонсън, убития от него човек?

— За да укрие факта, че истинският Джонсън е изчезнал.

Макендрик поклати глава.

— В това няма смисъл.

— В убийството на Джонсън също. Но той го е извършил, а жената е знаела. Използвала е това, за да го завладее напълно. Той е бил буквално затворник на Олив Стрийт.

— Но защо й е било нужно?

Признах, че не знам.

— Може да са имали стара връзка. Трябва да проучим тази възможност.

— Лесно е да се каже. Джонсън е мъртъв от двадесет и пет години. Жената мълчи. Чантри също.

— Мога ли да опитам да поговоря с него?

— Той е вън от обсега ми, Арчър. Случаят е важен и областният прокурор го иска за себе си. Чантри е най-известният човек, живял в този град. — Започна да удря с юмрук по бюрото, тежко, равномерно и бавно, сякаш в такт с погребален марш. — Господи, какъв упадък е преживял този човек!

Прекосих с колата си няколкото квартала, които ме деляха от Съдебната палата. Нейната квадратна бяла часовникова кула беше най-високата постройка в центъра на града. Над огромния четириъгълен часовник имаше платформа за наблюдение с ограда от черно ковано желязо.

На платформата се бе качило семейство туристи малкото им момченце се прилепи до желязната ограда и ми се усмихна. Усмихнах му се и аз.

Това се оказа последната ми усмивка за следобеда. Чаках близо два часа из приемните в крилото на областния прокурор. Накрая го видях, но не за разговор. Просто мина през чакалнята — млад мъж с предизвикателен поглед и тъмни завити мустаци, които сякаш го носеха напред като криле на амбицията му.

Опитах се с увещания да вляза при някой от заместниците му. Всички бяха заети. Не можах да пробия кръга от заместник-заместници. Накрая се предадох и слязох в следствената служба.

Първис още чакаше да му се обадят от Копър Сити. Седнах и се залових да му помагам в чакането. Към края на следобеда се обадиха.

Той говори, седнал на бюрото си, и докато слушаше, водеше записки. Опитах се да ги прочета през рамото му, но не можах да ги дешифрирам.

— Е? — запитах, когато най-сетне свърши.

— Армията е поела отговорността и разноските по пренасяне на тялото на Мийд от Аризона през хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Трупът е бил изпратен в пломбиран ковчег, защото е бил в лошо състояние. Погребан е в местното гробище.

— В кое местно гробище?

— Тук, в Санта Тереза. Мийд е живял тук с жена си. Когато са го мобилизирали, адресът му е бил Лос Баньос Стрийт двадесет и едно — тридесет и шест. Ако имаме късмет, тя може още да живее там.

Докато следвах комбито на Първис през града към района на болницата, усещах как тридесет и две годишният случай завършва огромната си крива пак в мястото, откъдето бе започнал. Минахме по Олив Стрийт покрай къщата на Джонсън, сетне покрай мястото, където бях открил умиращия Пол Граймс.

Лос Баньос Стрийт беше успоредна на Олив, един квартал по-нагоре, откъм северната част на магистралата. Старата тухлена къща на номер 2136 отдавна беше преустроена в сграда с лекарски кабинети. От изток я засенчваше високото здание на новия медицински комплекс. Но от западната й страна видяхме предвоенна дървена къща с картонена табелка „Стаи под наем“, поставена на един прозорец.

Първис слезе от колата си и заудря с юмрук ръждясалата мрежеста врата на къщата. На чукането се отзова един старец и се вгледа настойчиво в нас. Увисналата му жилеста шия, щръкнала над ризата без яка, сякаш се тресеше от подозрение.

— Какво има?

— Казвам се Първис. Помощник-следовател съм.

— Тук никой не е умирал. Поне след смъртта на жена ми.

— А мистър Уилям Мийд? Не беше ли ваш съсед?

— Да, но за малко. Той също умря през войната. Убили го в Аризона. Така ми каза жена му. Не чета местния вестник и никога не съм го чел. Печатат само лоши новини. — Примижа срещу нас през мрежата, сякаш и ние носехме лоши вести. — Това ли искахте да знаете?

— Бяхте много отзивчив? — рече Първис. — Знаете ли случайно къде живее съпругата на Мийд?

— Не се премести далеч. Май се омъжи повторно и се настани в една къща наблизо, на Олив Стрийт. Но пак не й потръгна.

— Какво искате да кажете?

— Втория път взе алкохолик. Само не ме издавайте, че аз съм ви го съобщил. Оттогава работи, за да изкарва пари за пиенето му.

— Къде работи?

— В болницата. Медицинска сестра е.

— Името на мъжа й Джонсън ли е?

— Точно така. Като знаете, защо питате?