Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Blue Hammer, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- hrUssI(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Рос Макдоналд. Прощален поглед. Пулсираща вена
Американска. Първо издание.
Издателство „Народна култура“, София, 1991
Редактор: Надя Баева
Коректор: Стефка Добрева
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Къщата на Джонсън се намираше в квартал, застроен с триетажни дървени постройки, датиращи по всяка вероятност от началото на века. Маслиновите дървета, дали името на улицата, бяха още по-стари. В светлината на следобедното слънце листата им приличаха на потъмняло сребро.
В тази част на града съжителстваха една до друга къщи под наем, частни домове, жилищни сгради, канцеларии и лекарски кабинети. В средата на всичко това се издигаше огромна модерна болница, която с многобройните си прозорци напомняше гигантски пчелен кошер, изсмукващ енергия от околността.
Домът на Джонсън биеше на очи със запуснатия си вид. Част от дъските бяха разклатени и той целият имаше нужда от пребоядисване. Стърчеше посред обрасъл с пожълтяла трева и кафяви бурени двор. Приличаше на сиво и островърхо призрачно видение.
Задумках с юмрук по ръждясалата рамка с мрежа. Къщата бавно и неохотно се събуждаше за живот. Дочух тътрещи се стъпки по вътрешна стълба.
Вратата се отвори. Появи се едър старец и се взря в мен през мрежата. Имаше сплъстена, силно прошарена коса и къса, сякаш проядена от молците посивяла брада. Гласът му беше изпълнен с раздразнение.
— Какво има?
— Бих искал да се видя с Фред.
— Не знам дали е вкъщи. Бях заспал. — Наклони се към мен, опря лице в мрежата и дъхът му ме лъхна на вино. — Какво искате от Фред?
— Просто да си поговорим.
Малките му зачервени очи ме огледаха от глава до пети.
— За какво ще си говорите?
— Предпочитам да кажа на Фред.
— По-добре кажете на мен. Синът ми е извънредно зает младеж. Времето му струва пари. Фред прави експертизи — думата сякаш се отърколи по езика му, — а това струва още повече пари.
Помислих си, че старецът вероятно е свършил виното и се готви да си го изкара върху мен. Изпод стълбите се появи жена в бяла престилка на медицинска сестра. Носеше се с някакво тромаво достолепие, но гласът й беше тънък, момичешки.
— Аз ще поговоря с човека, Джерард. Няма защо да товариш бедната си глава с идванията и излизанията на Фред.
Допря с длан обраслата му буза, втренчено като диагностик, надникна в очите му и го отпрати с леко потупване. Той, без да спори, се потътри нагоре по стълбите.
— Аз съм мисис Джонсън — обърна се тя към мен. — Майката на Фред.
Имаше изпъстрена с бели кичури коса, опъната назад, и лице, чието минало и израз бяха заличени от ленив слой плът, също както при мъжа й. Едрото й тяло беше силно пристегнато, а бялата престилка светеше от чистота.
— Тук ли е Фред?
— Не вярвам. — Погледна покрай мен към улицата. — Не виждам колата.
— Кога го чакате да се върне?
— Трудно е да се каже. Фред е студент в университета. — Изтъкна този факт, сякаш бе единствената голяма гордост на живота й. — Непрекъснато променят часовете му, а освен това работи по половин ден в музея на изкуствата. Там наистина имат нужда от него. Дали не мога да ви помогна с нещо?
— Възможно е. Имате ли нещо против да вляза?
— Аз ще изляза — бодро заяви тя. — Къщата не е за гледане отвътре. Откак започнах пак да работя по цял ден като медицинска сестра, нямам време да я поддържам.
Извади от вътрешната страна на ключалката тежък ключ, излезе и заключи вратата. Това ме накара да се почудя дали не държи мъжа си под ключ при запоите му. Отведе ме от верандата в двора и погледна нагоре към олющената фасада на къщата.
— То и отвън не е за гледане. Но нищо не мога да направя. Къщата е собственост на клиниката, както и всичко наоколо, и по план догодина ще я събарят. Цялата страна на улицата ще стане паркинг. — Тя въздъхна. — Не знам къде ще се денем при тези наеми и с този мъж, дето е почти инвалид.
— Съжалявам.
— За Джери ли? Да, и аз съжалявам. Беше прекрасен, силен човек. Но преди известно време, през войната, преживя нервен срив и оттогава не е същият. Да не говорим за пиенето. След болницата много мъже се пропиват — добави тя замислено.
Прямотата й ми се понрави, въпреки че звучеше малко хищно. Зачудих се ни в клин, ни в ръкав защо медицинските сестри толкова често имат съпрузи инвалиди.
— Е, какъв е проблемът ви? — продължи тя с друг тон.
— Нямам проблем. Просто искам да поговоря с Фред.
— За какво?
— За една картина.
— Да, това е неговата област. Фред може да ви каже за картините всичко, което искате да знаете. — Внезапно изостави темата, сякаш се изплаши, и продума с трети вид глас, нисък и колеблив: — Да няма неприятности?
— Надявам се, че не, мисис Джонсън.
— Аз също. Фред е добро момче. Открай време си е такъв. Никой не го познава по-добре от мен, нали съм му майка. — Отправи ми дълъг подозрителен поглед. — Полицай ли сте?
На млади години наистина бях полицай и очевидно това се забелязваше от чувствителните към тази професия очи. Но отговорът ми бе готов.
— Журналист съм. Искам да напиша статия за художника Ричард Чантри.
Лицето й леко се изопна, сякаш бях изрекъл заплаха.
— Разбирам.
— Чух, че синът ви е експерт по Чантри.
— Не знам такова нещо — рече тя. — Фред се интересува от различни художници. Смята да работи в тази област.
— Като търговец на картини?
— Да, така иска. Но ще му трябва капитал, а ние не притежаваме дори къщата, в която живеем.
Пак вдигна поглед към високата сива къща, сякаш именно тя бе извор на всичките й грижи. От едно високо прозорче, почти под покрива, съпругът й ни наблюдаваше като затворник в кула. Жената направи жест с ръка, сякаш тласкаше гюлле. Джонсън се оттегли в полумрака на стаята.
— Непрекъснато ме преследва мисълта — промълви тя, — че ще се прекатури през някой прозорец. Бедният човек, не можа да се възстанови от контузиите си през войната. Понякога, когато е много зле, пада на пода. Чудя се дали не трябва да го върна в болницата за ветерани, но нямам сърце да го сторя. Много по-щастлив е тук с нас. А и ще липсва на двама ни с Фред. Фред е момче, което има нужда от баща.
Думите й бяха прочувствени, но ги изрече с безизразен тон. Очите й хладно надничаха в моите, преценявайки реакцията ми. Допуснах, че се страхува за сина си и се старае набързо да го обгради със защитно семейно гнездо.
— Не знаете ли къде бих открил Фред?
— Не знам. Може да е в студентското градче, в музея на изкуствата или навсякъде в града. Той е много зает и непрекъснато е в движение. Ако всичко е наред, ще завърши идната пролет. Трябва да завърши.
Закима настойчиво. Но в движенията й имаше някаква безнадеждна упоритост като на човек, който удря главата си в стена.
Сякаш в отговор на думите й на улицата се появи стар закрит син форд и мина покрай болницата. Като доближи до нас, намали и зави към бордюра зад колата ми. Младежът зад волана имаше дълга коса и червеникаворуси мустаци.
С крайчеца на окото си забелязах как мисис Джонсън поклати глава само веднъж и толкова кратко, сякаш изобщо не бе помръднала. Очите на младежа трепнаха. Без да спре напълно, той върна форда на платното, като едва се размина с левия заден калник на автомобила ми. Колата мудно ускори ход и остави след себе си струйка дим.
— Това не беше ли Фред, мисис Джонсън?
След кратко колебание отвърна:
— Да, той. Чудя се какви ли ги върши.
— Вие му направихте знак да не спира.
— Аз ли? Сторило ви се е.
Оставих я и последвах синия форд. Той влезе на жълт светофар в магистралата и зави надясно по посока към университета. Наредих се на дългата опашка пред червената светлина и наблюдавах как дирята от ауспуха му се разнася и слива с общия смог, надвиснал над тази част на града.
Светофарът се смени и аз подкарах към студентското градче, където живееше приятелката на Фред — Дорис Бимайър.