Рос Макдоналд
Пулсираща вена (31)

Трийсет и първа глава

И капитан Макендрик се зарадва на Рико. Тримата се затворихме в кабинета му заедно с един полицай стенограф, готов да запише всичко изречено. Рико не обели нито дума, докато не внесохме чувала с костите и железата. Макендрик го вдигна пред лицето на Рико и го раздруса. Отвътре се чу особено приглушено тракане.

Макендрик извади смачкания череп и го сложи на бюрото си. Той втренчи в Рико празните си очни кухини.

Дълго време Рико не откъсна поглед от тях. Опита се да навлажни устни със сухия си език. След това посегна да се почеше по главата, но пръстите му срещнаха бинтовете, с които вече беше превързан.

— Какво добро момче беше навремето — обади се Макендрик. — Помня те как играеше волейбол на плажа, обичаше хубавия честен спорт. Обичаше и хубавата честна работа косеше тревата, миеше колата. Смяташе, че мистър Чантри е най-добрият господар за младеж като теб. Казвал си ми го, забрави ли?

От очите на Рико бликнаха сълзи, които образуваха вадички от двете страни на носа му.

— Съжалявам — продума той.

— За какво съжаляваш, Рико? Ти ли го уби?

Той поклати глава и сълзите закапаха от лицето му.

— Дори не знам кой е.

— Тогава защо изкопа костите на клетника и направи опит да се отървеш от тях?

— Не знам.

— Искаш да кажеш, че вършиш неща, без да знаеш защо?

— Понякога. Когато ми наредят.

— Кой ти нареди да се отървеш от тези кости, да напълниш чувала с железа за тежест и да го хвърлиш в морето?

— Не си спомням.

— Твоя идея ли беше?

Това предположение явно го стъписа.

— Не.

— А чия беше идеята?

Рико се втренчи в празните очи на черепа. Лицето му стана още по-сериозно, сякаш той гледаше в огледало и си даваше сметка, че смъртта няма да отмине и него. Вдигна ръце и докосна бузите си с върховете на пръстите, за да усети костта под тях.

— Това черепът на мистър Чантри ли е? — запита Макендрик.

— Не знам. Кълна се в бога, не знам.

— А какво знаеш?

Загледа се в пода.

— Почти нищо. Винаги съм бил глуповат.

— Това е вярно, само че не чак дотам. Едно време умееше да се грижиш за себе си, Рико. Падаше си по момичетата, но не им даваше да те водят за носа. Не си вършил престъпления заради някоя жена, която е връцнала ханша си пред теб. Имаше повече разум в главата си.

Пръстите на стенографа играеха бърз менует по клавишите на машината. Рико ги наблюдаваше, сякаш изпълняваха танца на смъртта, сякаш разкриваха миналото или може би предсказваха бъдещето му. Устата му няколко пъти се отвори и затвори в усилието да намери думи. После започна да шепне прекалено ниско, не се чуваше нищо.

Макендрик се наведе към него и тихо изрече:

— Какво каза, Рико? Говори високо, човече, може да е важно.

Рико кимна.

— Важно е. Аз нямам нищо общо с това.

— Искаш да кажеш с убийството?

— Да. Всичко е нейно дело. По този въпрос съвестта ми е чиста. Тя ми каза да го заровя и аз го зарових. След двадесет и пет години ми каза да го изровя. Това е всичко, което съм направил.

Рико отново гледаше празните очи на черепа. Те сякаш изсмукваха живота от неговите собствени.

— Всичко, което си направил — повтори тихо и ехидно Макендрик. — Всичко, което си направил, е да погребеш убит човек и след това да го изровиш и да се опиташ да хвърлиш костите му в морето. Защо ще го вършиш, ако не си го убил?

— Защото тя ми нареди.

— Коя „тя“?

— Мисис Чантри.

— Тя ти нареди да погребеш трупа на мъжа й, така ли?

Макендрик се беше изправил и се беше надвесил над Рико, който отмести главата си настрани, за да избегне тежестта на сянката му.

— Това не е трупът на мъжа й.

— Тогава на кого е?

— На някакъв човек, който един ден преди двадесет и пет години потропа на вратата. Искаше да види мистър Чантри. Казах му, че мистър Чантри работи в ателието си, а и не приема никого без предварително уговорена среща. Но човекът заяви, че мистър Чантри ще го приеме, ако научи името му.

— Как беше името му? — запита Макендрик.

— Съжалявам. Не помня.

— Как изглеждаше?

— Съвсем обикновен. Малко блед и нездрав, не беше в добра форма. Направи ми впечатление, че не можеше да говори добре. Искам да кажа, говореше, сякаш е прекарал удар или нещо такова, съвсем като изкуфял старец, само че не беше стар.

— Колко годишен беше?

— Може би малко над тридесетте. Във всеки случай беше по-възрастен от мен.

— Как беше облечен?

— Доста бедно. Носеше кафяв костюм, който му стоеше зле. Тогава си помислих, че изглежда тъй, сякаш го е получил от Армията на спасението.

— Ти заведе ли го при мистър Чантри?

— Тя го заведе. Тримата доста време разговаряха в ателието.

— За какво? — запитах аз.

— Не съм подслушвал. Затвориха вратата, а тя е дъбова, дебела около десет сантиметра. След известно време мисис Чантри излезе с него и го изпрати да си върви.

Макендрик издаде рязък, презрителен, дрезгав звук.

— Току-що каза, че си го погребал. Оттегляш ли това изявление?

— Не, сър. Това стана по-късно през седмицата, когато той се върна с жената и момченцето.

— Каква жена? Какво момченце?

— Жената беше около тридесетгодишна, с доста хубава фигура, но иначе нищо особено — безлична брюнетка. Момченцето й беше седем-осемгодишно, много кротко. Не задаваше въпроси, както обикновено правят децата. Всъщност през цялото време не го чух да продума. И нищо чудно. Трябва да е било там, когато е станало онова.

— Какво е станало?

— Не знам със сигурност — отвърна бавно Рико. — Нищо не съм видял. Но след като всичко свърши, трупът беше в оранжерията, наблъскан в голям стар чувал. Тя каза, че получил удар, паднал, ударил си главата и умрял. Не искала неприятности, та затова трябвало да го заровя. Обеща, че ако съм добър с нея и го заровя, и тя ще е добра с мен.

— И така ти се настани в леглото й и остана там цели двадесет и пет години — изрече с отвращение Макендрик. — А този нещастник е лежал под земята и е хранил орхидеите й. Така ли е?

Рико наведе глава и се загледа в издраскания под между краката си.

— Май е така. Само че аз не съм го убил.

— Ти си прикрил убиеца. Кой беше той?

— Не знам. Не съм бил там.

— А през тези двадесет и пет години в леглото й не си ли се сетил да я питаш кой го е убил?

— Не, сър. Не беше моя работа.

— Но сега вече е твоя. Сигурно се досещаш, че всички сте в кюпа — и ти, и мистър Чантри, и мисис Чантри, и брюнетката с момченцето. — Макендрик взе отново черепа и го задържа близо до лицето на Рико. — Сигурен ли си, че това не е мистър Чантри?

— Не, сър. Искам да кажа, да, сър. Сигурен съм, че не е.

— Защо си толкова сигурен? Нали си го погребал в чувал?

— Тя ми каза, че това е другият — мъжът с кафявия костюм.

— Но нямаш друго доказателство, освен думите й?

— Не, сър.

Макендрик изгледа черепа с дълъг тъжен поглед, който после прехвърли върху мен.

— Имате ли въпроси към него?

— Да, благодаря, капитане. — Обърнах се към Рико. — Ако допуснем, че черепът не е на Ричард Чантри, какво според теб се е случило с него?

— Според мен си е отишъл.

— Защо?

— Не знам.

— Виждал ли си го някога след това, получавал ли си известие от него?

— Не, сър. Той остави онова писмо, сигурно сте го виждали в музея.

— Виждал съм го. Кога го написа?

— Не знам.

— След като уби онзи човек и преди да си отиде ли?

— Не знам кога го е писал. След онзи ден изобщо не съм го виждал и не съм приказвал с него.

— Казвала ли ти е мисис Чантри къде е отишъл?

— Не, сър. Мисля, че й тя не знае.

— Той взе ли нещо със себе си?

— Доколкото знам, не. Тя прегледа нещата му, след като той изчезна.

— Страдаше ли мисис Чантри от изчезването му?

— Не знам. Не ми е говорила за това.

— И в леглото ли?

Рико се изчерви.

— Не, сър.

— А тъмнокосата жена и момченцето? Виждал ли си ги някога пак?

— Не, сър, но и не съм ги търсил. Не ми влизаше в работата.

— А каква ти е работата, Рико?

— Да се грижа за къщата и за хората. Правя каквото мога.

— В къщата има само един човек, нали?

— Ами да. Мисис Чантри.

Обърнах се към Макендрик.

— Смятате ли, че тя ще отговаря на въпроси?

— Не съм готов да й ги задам — каза Макендрик с напрегнат глас. — Първо трябва да се консултирам с висшестоящите.

Моето желание беше да продължа да се консултирам с нисшестоящите, но имах нужда от съдействието на Макендрик. Изчаках, докато отведат Рико в килията му. Когато останах насаме с Макендрик, с черепа и костите, му разказах накратко какво се е случило или какво си мислех, че се е случило с Бети Сидън.

Макендрик не се свърташе на стола си. Лицето му почервеня и затъпя, сякаш веригите му се претовариха. Накрая избухна:

— Точно сега не мога да направя нищо за тази Сидън. Не бих могъл, дори да имах хора. Жените винаги изчезват някъде по свои работи. Тя е сочно парче и нищо чудно в момента да е в квартирата на гаджето си.

За малко не го ударих. Седнах и сдържах гнева си, който кипеше в главата ми, леден като втечнен газ. Повтарях си да внимавам. Ако изтървях нервите си, на ръба, на което бях през цялата вечер, можех да бъда отстранен от случая, а вероятно и заключен в килия като Рико.

Съсредоточих се върху черепа на бюрото, като си втълпявах, че мъжете би трябвало да стават по-сдържани с възрастта. Когато накрая се съвзех, казах:

— Аз й се падам нещо като гадже.

— Така си и мислех. Въпреки това не разполагам с хора, които да обикалят и да тропат по вратите! Няма защо да се безпокоите за нея, вярвайте ми. Тя е умно момиче и е в своя град. Ако до сутринта не се появи, ще преразгледам положението.

Започваше да говори като шеф на полицията. Усетих, че се надявам никога да не стане такъв, но, изглежда, бях предопределен да му помогна в издигането.

— Мога ли да ви направя няколко предложения, капитане? И да отправя няколко искания?

Той хвърли нетърпелив поглед към електрическия часовник на стената — наближаваше полунощ.

— Извоювахте си това право.

— Трябва да определим съвсем точно датата на смъртта на този човек. Вероятно съвпада с датата на изчезването на Чантри. Трябва да се провери дали същия ден е имало и други изчезвания, тук и в цяла Южна Калифорния, особено в болниците и лудниците. Човекът май е бил пациент в психиатрия. — Протегнах ръка и докоснах будещия съжаление счупен череп.

— При нас това е обичайна практика — рече Макендрик.

— Разбира се. Но положението е изключително. Мисля, че трябва да започнете веднага проверки по телефона.

— Защото се тревожите за момичето ли?

— Тревожа се и за нея, и за още няколко души. Не се занимавам с минали неща. И сега стават престъпления, включително убийства. И имам чувството, че всички са свързани.

— Как така?

— Вероятно чрез изчезването на Чантри. Изглежда, то е централното събитие в цялата серия от престъпления. — Накратко му разказах за другите от неоспоримото убийство на Уилям Мийд в Аризона преди тридесет и две години до смъртта на търговците на картини Пол Граймс и Джейкъб Уитмор.

— Защо сте толкова сигурен, че са свързани?

— Защото хората са свързани помежду си. Граймс е бил учител на Чантри и негов добър приятел. Граймс е купил портрета на Милдред Мийд от Уитмор. Уилям Мийд е бил брат по баща на Ричард Чантри и между другото син на Милдред Мийд. Милдред се явява като една от двете централни женски фигури в случая. Другата, разбира се, е мисис Чантри. Ако можехме да се доберем до тези жени и да ги накараме да говорят…

— Да изключим мисис Чантри — отряза Макендрик — поне засега. Не мога да я извикам на разпит само въз основа на Риковите думи. — Погледна ме, сякаш искаше да каже още нещо, но замълча.

— А Милдред Мийд?

Макендрик почервеня от гняв или смущение.

— Коя е тази Милдред Мийд? Никога не съм чувал за нея.

Показах му снимката на портрета и му разказах историята.

— Вероятно тя знае повече неща за същността на случая от всички други. Може би, с изключение на мисис Чантри.

— Къде можем да я намерим? В града ли живее?

— Доскоро да. Вероятно още е тук, в някой от старческите домове. Бети Сидън търси точно нея.

Макендрик седна и ме загледа. Лицето му мина като луна през няколко фази — от гняв и отвращение до съгласие, примесено с мрачен хумор.

— Добре — заключи той, — печелите. Ще обиколим старческите домове и ще видим дали ще намерим двете жени.

— Мога ли да дойда и аз?

— Не. Ще ръководя търсенето лично.