Рос Макдоналд
Пулсираща вена (3)

Трета глава

Открих обиколния път към моста, който пресичаше клисурата, и паркирах пред дома на Чантри. Преди да посегна да почукам, вратата се отвори и срещу мен застана едър мъж, с нос като клюн. Беше облечен в бяла копринена риза. Той престъпи прага и затвори вратата зад себе си.

— Какво обичате? — Имаше глас и вид на разглезен прислужник.

— Бих желал да видя мисис Чантри.

— Няма я вкъщи. Ако искате, мога да й предам съобщение.

— Бих предпочел да говоря лично с нея.

— За какво?

— С ваше разрешение ще й кажа сам. Стига да ми съобщите къде е.

— Предполагам, че е в музея. Днес е денят за посещенията й там.

Реших да се свържа най-напред с търговеца Пол Граймс. Подкарах по крайбрежната улица към долния град. По повърхността на водата се мяркаха бели платна, а във въздуха над тях кръжаха чайки и рибари като техни летящи двойници. Спрях и наех стая в един мотел с изглед към пристанището.

Долният град беше запуснат район, заемащ десет квартала от брега навътре към сушата. Опърпани мъже се мотаеха по главната улица или стояха облегнати на вратите на дюкянчета с преоценени стоки.

Агенцията на Пол Граймс се намираше през един квартал от главната улица, между магазин за алкохолни напитки и евтин ресторант. Външността й не беше впечатляваща — просто една сграда с олющена фасада и вероятно с жилищни помещения на втория етаж. Над централната витрина висеше надпис с позлатени букви „Пол Граймс — картини и декорации“. Паркирах отпред до зеления бордюр.

Когато влязох, над вратата издрънка звънче. Личеше старание да се прикрие мизерната обстановка с боядисани шперплатови паравани и окачени по стените сиви платна. Към тях бяха прикрепени няколко картини, които ми се сториха доста любителски. Зад евтино бюро в ъгъла седеше мургава жена, облечена в свободен пъстър костюм, и се опитваше да изглежда заета. Имаше големи тъмни очи, силно издадени скули и бюст, и дълга гарвановочерна коса. Беше много привлекателна и много млада.

Представих й се и я подсетих:

— Мистър Граймс ме очаква.

— Съжалявам, но му се наложи да излезе.

— Кога ще се върне?

— Не ми каза. Мисля, че отиде извън града по работа.

— Вие секретарка ли сте му?

— Може и така да се каже. — Усмивката й блесна като мярнало се острие на кама. — Вие ли се обадихте за някаква картина?

— Да.

— Мога да ви покажа някои неща. — Тя посочи към изложените платна. — Повечето са доста абстрактни, но отзад имаме и по-представителни.

— Имате ли нещо от Ричард Чантри?

— Не вярвам. Нямаме.

— Мистър Граймс е продал един Чантри на семейство Бимайър. Според тях той разполагал със снимка на картината.

— Нищо не зная по този въпрос.

Тя разпери недоумяващо длани и широките ръкави оголиха, закръглените й мургави ръце. Лекият мъх по тях ги обгръщаше като дим.

— Можете ли да ми дадете домашния адрес на мистър Граймс?

— Той живее горе, но го няма.

— Кога очаквате да се върне?

— Нямам представа. Понякога отсъства по цяла седмица. Не ми казва къде ходи и аз не го питам.

Благодарих й и влязох в съседния магазин за алкохолни напитки. Чернокожият мъж на средна възраст зад тезгяха ме попита може ли да ми услужи с нещо.

— Надявам се. Познавате ли мистър Граймс?

— Кого?

— Пол Граймс, търговеца на картини в съседната сграда.

— Възрастния мъж със сива козя брадичка? — Оформи с пръсти остра брада. — И с бяло сомбреро, нали?

— Съвпада по описание.

Той поклати глава.

— Не мога да кажа, че го познавам. Май не пие. Във всеки случай с мен не е имал работа.

— А момичето му?

— Идвало е веднъж-дваж за цигари. Мисля, че се казва Паола. Знаете ли, че има индианска кръв?

— Не бих се учудил.

— И на мен тъй ми се стори. — Изглежда, идеята му допадна. — Хубаво маце е. Не знам как оня старец го е хванал.

— И аз не знам. Интересува ме кога ще се върне мистър Граймс. — Оставих две банкноти по един долар на тезгяха и ги покрих с визитната си картичка. — Мога ли да проверявам при вас?

— Защо не?

Подкарах по главната улица и стигнах до целомъдрената бяла сграда, приютила музея на изкуствата. Младежът при въртящата се метална вратичка на входа ми каза, че Фред Джонсън си е тръгнал преди около час.

— По личен въпрос ли го търсите или във връзка с музея?

— Разбрах, че се интересува от художника Ричард Чантри.

Усмивката на младежа стана по-широка.

— Всички се интересуваме. Не сте ли от нашия град, сър?

— От Лос Анджелис съм.

— Разглеждали ли сте нашата постоянна изложба на Чантри?

— Още не.

— Идвате в удобно време. Мисис Чантри тъкмо е тук. Тя ни посвещава по един следобед всяка седмица.

Упъти ме да мина през една зала, в която се бе скупчила бледа смирена група класически скулптури. Оттам влязох във втора зала, съвсем различна от предишната.

Първите картини, които зърнах, приличаха на прозорци, към някакъв друг свят, подобни на прозорците, през които пътешествениците в джунглите нощем наблюдават животните. Но у животните в картините на Чантри имаше нещо много човешко. А може и да бяха хора, принизени до животински стадий.

Зад мен в залата влезе жена и отговори на незададения ми въпрос.

— Тези картини са известни като „Сътворението“ — отразяват въображаемата концепция на художника за еволюцията и представляват първият му голям творчески изблик. Колкото и невероятно да изглежда, нарисувал ги е за шест месеца.

Обърнах се и се загледах в жената. Въпреки строгия тъмносин костюм и доста надутия си брътвеж, в нея имаше нещо първично. Благопристойно причесаната й посребрена коса сякаш блестеше от жизненост.

— Вие ли сте мисис Чантри?

— Да. — Изглеждаше зарадвана, че отгатнах коя е. — Всъщност не трябваше да съм тук. Довечера давам коктейл. Но ми е трудно да не дойда в музея в обичайния си ден.

Поведе ме към отсрещната стена, на която висеше серия от етюди на жени. Един от тях привлече вниманието ми. Млада жена седеше на скала, върху която се диплеше дреха от кожа на бик, загърната около талията на жената. Красивите й рамене и гърди бяха голи. Зад гърба й високо горе бе изобразена вирнатата глава на бик.

— Нарича се „Европа“ — каза мисис Чантри.

Обърнах се към нея. Усмихваше се. Погледнах отново момичето на картината.

— Това вие ли сте?

— В известен смисъл. Често позирах на Ричард.

За момент очите ни се срещнаха. Тя беше може би моя връстница или малко по-млада, със стегнатото тяло на Европа под синия костюм. Зачудих се каква ли натрапчива мисъл, каква ли гордост, свързана със съпруга й и със самата нея, са я накарали да поеме задълженията на музеен работник в залата с неговите картини.

— Виждали ли сте друг път творби на Чантри? Изглеждате поразен.

— Така е.

— Това е обичайното въздействие на картините му върху хора, които ги виждат за първи път. Кажете ми, защо се интересувате от тях?

Разказах й, че съм частен детектив, нает от семейство Бимайър да разследва кражбата на картината им. Исках да видя реакцията й. Тя пребледня под грима си.

— Те са напълно невежи. Картината, която са купили от Пол Граймс, е фалшификат. Той ми я предложи дълго преди те да я видят. Не пожелах дори да я докосна. Беше очевидна имитация на стил, който Ричард отдавна изостави.

— Колко отдавна?

— Преди около тридесет години. Характерен беше за аризонския му период. Нищо чудно Пол Граймс да я е нарисувал сам.

— С такава репутация ли се ползува Граймс?

Този въпрос й дойде много.

— Не мога да обсъждам репутацията му с вас или с когото и да било. Той беше приятел и учител на Ричард в Аризона.

— Но май не е бил и ваш приятел.

— Предпочитам да не се спирам на този въпрос. Пол много помагаше на мъжа ми, когато той имаше нужда от него. Но с годините хората се променят. Всичко се променя. — Тя се огледа и плъзна очи по картините на съпруга си, сякаш дори те й бяха станали чужди като забравени сънища. — Старая се да опазя чисто името на мъжа си, да съхраня творчеството му неопетнено. Какви ли не хора гледат само да си напълнят джобовете за негова сметка.

— Смятате ли, че Фред Джонсън е от тях?

Въпросът ми, изглежда, я учуди. Тя поклати глава, а косата й се разлюля като гъвкава сива камбана.

— Фред е очарован от творбите на мъжа ми. Но не бих казала, че се опитва да забогатее от тях. — Помълча за минута. — Да не би Рут Бимайър да го е обвинила, че е откраднал отвратителната й картина?

— Името му беше споменато.

— Глупости. Дори ако беше нечестен, какъвто не е, Фред има прекалено добър вкус, за да се заблуди от такава лоша имитация.

— Все пак бих искал да поговоря с него. Не знаете ли случайно къде живее?

— Мога да разбера. — Тя влезе в канцеларията и след минута се върна. — Фред живее с родителите си на Олив^[1] Стрийт две хиляди двадесет и четири. Бъдете мил с него. Той е чувствителен младеж и разпален почитател на Чантри.

Благодарих й за информацията. Тя пък ми благодари за проявения към съпруга й интерес. Имаше вид на изпълнителка на сложна роля — отчасти на делова жена, отчасти на жрица в светилище, отчасти на нещо друго. Не можех да не се запитам дали тази неопределима част не е неутолената чувственост на вдовица.