Рос Макдоналд
Пулсираща вена (28)

Двайсет и осма глава

Когато стигнах в центъра на града, червеното небе бе започнало да потъмнява. Магазините бяха ярко осветени, но безлюдни. Паркирах близо до редакцията и се качих по стълбите в репортерската стая. Там нямаше никой. От вестибюла зад мен се обади дрезгав и нерешителен женски глас?

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Много неща. Търся Бети.

Беше дребна прошарена жена с очила със силен диоптър, които уголемяваха очите й. Вглеждаше се в мен с приветливо любопитство.

— Сигурно сте мистър Арчър.

Потвърдих. Жената се представи като мисис Фей Брайтън, библиотекарка в редакцията.

— Бети Джо ме помоли да ви предам едно съобщение. Каза, че ще се върне тук най-късно до седем и половина. — Погледна малкия златен часовник на китката си, като го приближи до очите. — Вече е почти толкова. Няма да чакате дълго.

Мисис Брайтън се върна зад гишето в стаята, която приютяваше картотеките й. Чаках половин час, като се вслушвах във вечерните звуци на опустяващия град. Сетне почуках на вратата й.

— Бети може да ме е забравила и да се е прибрала вкъщи. Знаете ли къде живее?

— Всъщност не. След като се разведе, не знам. Но ще ви помогна с удоволствие.

Отвори указателя и ми преписа на листче адреса и телефона на Бети: „Сибри, Апартмънтс № 8, телефон 967-9152“. След това извади иззад гишето телефон. Очите й не се отместиха от лицето ми, докато набирах номера и слушах. Телефонът на Бети иззвъня дванадесет пъти, преди да затворя.

— Каза ли ви къде отива?

— Не, но преди това проведе много телефонни разговори, някои от тях от този апарат, и без да искам ги чух. Бети се обаждаше в различни старчески домове в града, търсеше някаква своя роднина. Или поне така каза.

— Спомена ли името й?

— Май беше Милдред Мийд. Дори съм сигурна. Мисля, че я намери. Изхвръкна оттук със светнали очи — млада, амбициозна журналистка на път към сензационен репортаж. — Въздъхна. — Аз самата бях такава.

— Каза ли накъде отива?

— Не е типично за Бети Джо. — Жената се усмихна с проницателно задоволство. — Когато работи нещо, забравя и най-добрите си приятели. Но вие сигурно го знаете, щом сте й приятел.

Неизреченият въпрос увисна във въздуха.

— Да — рекох аз. — Приятел съм й. Кога излезе оттук?

— Преди повече от два часа. — Погледна часовника си. — Мисля, че в пет и половина.

— С кола ли?

— Не разбрах. А и не спомена къде отива.

— Къде вечеря обикновено?

— На различни места. Понякога я виждам в „Тий Кетъл“. Сравнително добро кафене надолу по улицата. — Мисис Брайтън посочи с палец по посока на морето.

— Ако се върне тук, ще й предадете ли нещо от мен?

— С удоволствие, но няма да стоя дълго. Не съм яла цял ден и всъщност чаках само вас, за да ви предам съобщението на Бети. Ако искате, напишете й бележка, ще я оставя на бюрото й.

Подаде ми през гишето топ бели листчета и аз написах: „Съжалявам, че се разминахме. Ще ти се обадя по-късно. Довечера съм в мотела“.

Подписах бележката „Лу“. След моментна нерешителност добавих над името си „С обич“. Сгънах я и я подадох на мисис Брайтън, която я занесе в репортерската стая.

Когато се върна, ми хвърли леко смутен и замислен поглед, който ме накара да се зачудя дали не е прочела бележката. Внезапно ме обзе хладен порив да си я взема и да зачеркна думите, които бях добавил. Доколкото си спомнях, не бях ги писал или казвал на жена от доста години. Но сега се запечатаха в ума ми като пристъп на болка или надежда.

Минах по улицата, стигнах до червения неонов надпис „Тай Кетъл“ и влязох вътре. Наближаваше осем — твърде късен час за любителите на кафенетата, и заведението изглеждаше запустяло. На бара нямаше опашка, а по масите тук-там седяха по-възрастни редовни посетители.

Сетих се, че не съм ял нищо от сутринта. Взех чиния, напълних я с говеждо печено и зеленчуци и я занесох на една маса, от която се виждаше цялото заведение. Струваше ми се, че съм се озовал в друг, възстановяващ се след болест град, в който любовните войни са свършили, а аз съм просто един от застаряващите оцелели.

Усещането не ми хареса. Появата на мисис Брайтън съвсем не го разсея. Въпреки това, когато внесе подноса си в салона, аз се изправих и я поканих да седне при мен.

— Благодаря. Мразя да се храня сама. И без това, откакто мъжът ми почина, почти непрекъснато съм сама. — Отправи ми неспокойна бегла усмивка, сякаш искаше прошка, задето е споменала за загубата си. — А вие сам ли живеете?

— За съжаление да. Разведен съм от няколко години.

— Това е лошо.

— И аз мислех така навремето. Но бившата ми жена не.

Мисис Брайтън се посвети на макароните със сирене. Сетне добави в чая си мляко и захар. Разбърка го и вдигна чашата към устните си.

— Отдавна ли познавате Бети?

— Запознах се с нея по-миналата вечер на един коктейл. Тя присъстваше, за да го отрази във вестника.

— Затова я изпратиха. Но ако говорите за коктейла на Чантри, тя не представи нищо за печат. Заловила се е с някакво убийство и от два дни не се занимава с нищо друго. Знаете ли, тя е ужасно амбициозна млада жена.

Мисис Брайтън ми отправи един от увеличените си от лупите непроницаеми погледи. Запитах се дали ме предупреждава, или просто търси тема за разговор с непознат човек.

— Вие имате ли нещо общо с онова убийство? — запита тя.

— Да. Аз съм частен детектив.

— Мога ли да се заинтересувам кой ви е наел?

— Можете. Но е по-добре да не ви казвам.

— Хайде, хайде. — Усмихна се закачливо и лицето й се набръчка, но и някак се разхубави. — Вече не съм репортерка. Това, което кажете, няма да излезе в печата.

— Джак Бимайър.

Нарисуваните й с молив вежди се повдигнаха.

— Нима голямата клечка е замесена в убийство?

— Пряко не. Купил е една картина, която след това е била открадната. Той ме нае да му я върна.

— И успяхте ли?

— Не. Работя по въпроса. Днес е трети ден.

— А някакъв напредък?

— Има известен. Случаят непрекъснато се разраства. Стана и второ убийство — на Джейкъб Уитмор.

Мисис Брайтън рязко се наведе към мен. Блъсна с лакът чашата и разля остатъка от чая.

— Джейк се е удавил преди три дни, удавил се е случайно в океана.

— Бил е удавен в сладка вода — поправих я аз. — След това е хвърлен в океана.

— Но това е ужасно. Познавах Джейк. Познавах го от ученик. Продаваше вестника ни по улиците. Беше най-кротката душа, която съм срещала.

— Често убиват именно кротките.

В момента, в който го изрекох, се сетих за Бети. Лицето й и твърдото й беззащитно тяло изникнаха в ума ми. Усетих парещо стягане в гърдите, неволно поех въздух и го изпуснах в едва чута въздишка.

— Какво има? — запита ме мисис Брайтън.

— Не обичам да виждам как умират хора.

— Тогава сте направили странен избор на професия.

— Знам. Но тя от време на време ми помага да предотвратя по някое убийство.

И от време на време да предизвикам някое. Помъчих се да държа тази мисъл настрани от мисълта за Бети, но двете се побутваха една друга като съзаклятници.

— Яжте си зеленчуците — подкани ме мисис Брайтън. — Мъжете имат нужда от витамини. — И добави със същия делови глас: — Безпокоите се за Бети Джо Сидън, нали?

— Да.

— И аз. Особено откакто ми казахте, че Джейк Уитмор е убит. Човек, когото съм познавала през целия си живот. Това не може да не ме засегне. А ако нещо се случи с Бети… — Гласът й пресекна и зазвуча в по-нисък регистър. — Привързана съм към това момиче и ако нещо й се случи… няма да се спра пред нищо.

— Какво може да е станало?

Тя огледа заведението, сякаш търсеше поличба или пророк, но видя само няколко хранещи се старци.

— Бети се е захванала със случая Чантри — въздъхна тя. — Не ми е говорила, но признаците са ми познати. Самата аз навремето, преди повече от двадесет години, бях решила да открия Чантри, да го върна жив и здрав и да стана най-известната журналистка на своето време. Бях си издействала пътуване до Таити, след като някой ми подшушна за това. Гоген е оказвал огромно влияние върху Чантри. Но той не беше в Таити. И Гоген го нямаше.

— Все пак смятате, че е жив, така ли?

— Тогава смятах. Сега не знам. Смешно, как се променят възгледите на хората с годините! Вие сте достатъчно възрастен да ме разберете. Когато бях млада си въобразявах, че Чантри е постъпил така, както аз бих искала да постъпя. Плюл е на това затънтено градче и го е напуснал. Бил е едва тридесетгодишен, когато е изчезнал. Пред себе си е имал всичкото време на света, време за нов живот. Сега, когато моето собствено време изтича, не знам. Допускам, че е възможно да е бил убит още тогава.

— Кой е имал причина да го убие?

— Не знам. Може би жена му. Съпругите често имат причина. Не ме цитирайте, но смятам, че тя е способна на това.

— Познавате ли я?

— Доста добре, поне навремето. Тя много държи на рекламата. Когато престанах да работя като репортер, загуби интерес към мен.

— А познавахте ли самия Чантри?

— Никога не съм го виждала. Той беше отшелник. Живя в този град седем или осем години, но хората, с които е разговарял, са по-малко от пръстите на ръката ми.

— Можете ли да назовете някои от тях?

— Сещам се за един — рече тя. — Джейк Уитмор познаваше Чантри. Той му носеше вестника. Струва ми се, че познанството му с Чантри го направи художник.

— Дали познанството му с Чантри не е причина за смъртта му?

Мисис Брайтън сне очилата си и ги избърса с кърпичка, поръбена с дантела. Сложи ги и започна да ме изучава през тях.

— Не съм сигурна, че схващам мисълта ви. Бихте ли ми обяснили какво точно имате предвид, но кратко и ясно. Прекарах дълъг и тежък ден.

— Имам чувство, че Чантри е тук, в града. Всъщност нещо повече от чувство. Откраднатата картина на Джак Бимайър вероятно е от Чантри. По пътя си към Бимайър тя е преминала през два чифта ръце — на Джейк Уитмор и на Пол Граймс. И двамата са мъртви. Предполагам, че знаете това.

Тя сведе прошарената си глава под тежестта на фактите.

— Смятате, че Бети е в сериозна опасност, нали?

— Не е изключено.

— Мога ли да ви помогна? Искате ли позвъня в старческите домове?

— Да. Но, моля ви, внимателно. Не споменавайте имена. Имате възрастна леля, която се нуждае от болнични грижи. Накарайте ги да ви опишат заведението. Вслушвайте се за гузни гласове или за признаци на неприятности.

— Бива ме за това — каза сухо тя. — Чувам в службата ми само такива слухове. Но не съм сигурна, че това най-добрият подход.

— Какъв предлагате?

— Нямам предвид нищо конкретно. Зависи от теорията, от която изхождате. Според мен Бети е открила старческия дом, в който се намира Милдред Мийд, била е подмамена да отиде там и е била отвлечена. Не е ли малко мелодраматично?

— Непрекъснато се случват мелодраматични неща.

— Май сте прав — въздъхна тя. — И в службата ги слушам по цял ден. Но не е ли точно толкова вероятно Бети просто да е открила някаква следа и да се появи всеки момент?

— Може и така да е. Но не забравяйте, че Джейк Уитмор се появи ударен, а Пол Граймс — пребит до смърт.

Лицето й попи фактите и натежа от тях като стара гъба, просмукана с вода.

— Прав сте, разбира се. Трябва да направим каквото можем. Но защо да не идем в полицията?

— Ще отидем, щом се доберем до нещо определено. Трудно е да убедиш Макендрик.

— И още как! Добре. Ако ви потрябвам, в редакцията съм.

Даде ми телефона и го записах. Сетне я помолих да ми направи списък на старческите домове, в които щеше да се обажда, както и на телефоните им.