Рос Макдоналд
Пулсираща вена (27)

Двайсет и седма глава

Отидох в Сикамор Пойнт и почуках на вратата на къщичката на Джейкъб Уитмор. Отвори ми приятелката му. Ниското слънце докосна лицето й с розов отблясък и я накара да присвие очи. Не даде вид, че ме е познала. Наложи се да й припомня кой съм.

— Бях тук по-миналата вечер. Купих от вас няколко картини на Джейк.

Тя засенчи очи и ме загледа. Лицето й беше бледо и нефокусирано. Русата й коса не беше сресана и се развяваше от вечерния бриз, който връхлиташе от клисурата.

— Картините в ред ли са? — запита тя.

— Да.

— Ако искате, имам още.

— Ще обсъдим този въпрос.

Пусна ме в хола. Нищо в него не се бе променило съществено, като се изключи това, че беше потънал в още по-пълен хаос. Един стол лежеше преобърнат. По пода се търкаляха бутилки, а на масата — остатъци от храна.

Тя седна край масата. Вдигнах падналия стол и седнах срещу нея.

— Говорихте ли днес следобед със следователя?

Поклати глава.

— С никого не съм говорила, поне не си спомням такова нещо. Моля ви, извинете ме за състоянието на стаята. Снощи пих прекалено много бяло вино и сигурно съм бесняла. Струваше ми се… струва ми се толкова несправедливо, че Джейк се удави. — Помълча известно време и добави: — Вчера ми искаха разрешение за аутопсия.

— Днес са я направили. Джейк се е удавил в сладка вода…

Тя отново поклати изрусената си глава.

— Не. Грешите. Удавил се е в океана.

— Трупът му е бил открит в океана, но водата, в която е умрял, е била сладка. Можете да вярвате на следователя.

Погледна ме мрачно изпод спуснатите си клепачи.

— Не разбирам. Значи ли това, че се е удавил в някой поток и тялото му е било изхвърлено от него в океана?

— Не е много вероятно. Потоците са плитки през лятото. По всичко личи, че е бил удавен във вана или в басейн и извършителят е хвърлил трупа му в океана.

— Не го вярвам. — Огледа стаята, сякаш убиецът се спотайваше зад мебелите. — Кой би сторил това на Джейк?

— Вие трябва да ми кажете, мисис Уитмор.

Поклати глава.

— Не бяхме женени. Казвам се Джеси Гейбъл.

При произнасянето на името си се просълзи. Премигна и сълзите се затъркаляха по бузите й. — Казвате ми, че Джейк е убит, така ли?

— Да.

— Не разбирам. Никога никому не е причинил злина. Освен на мен. Но аз му простих.

— Убитите обикновено не заслужават съдбата си.

— Та той нямаше нищо, което да си струва да се открадне.

— Може и да е имал. Пол Граймс не купи ли някои от картините му?

— Вярно, купи — кимна тя. — Но той всъщност не се интересуваше от картините. Бях в тази стая, когато Граймс разговаряше с Джейк. Мъчеше се да измъкне някакви сведения от него и купи картините му, за да му развърже езика.

— За какво?

— За другата картина. Онази, която Джейк му беше продал предишния ден на базара за картини на плажа.

— Джейк задоволи ли любопитството му?

— Не знам. Излязоха вън да говорят за това. Не искаха да чуя какво си приказват.

Извадих снимката на откраднатата картина на Бимайърови и й я показах на светлината от прозореца.

— Това ли е картината, която Джейк беше продал на Граймс предния ден?

Тя взе снимката и кимна.

— Със сигурност прилича на нея. Картината е наистина хубава и Джейк взе доста пари. Не ми каза колко, но трябва да са били поне неколкостотин долара.

— А Граймс вероятно я е продал за няколко хиляди.

— Възможно ли е?

— Не се шегувам, Джеси. Картината е открадната от хората, които са я купили. Те ме наеха да я намеря.

Тя изправи гръб и кръстоса крака.

— Не мислите, че съм я откраднала аз, нали?

— Не. Съмнявам се, че сте способна на това.

— Не съм — рече твърдо тя. — Никога нищо не съм крала. Освен Джейк от жена му.

— Това не е углавно престъпление.

— Не знам. Наказана съм, сякаш е тъкмо такова. И Джейк беше наказан.

— Всички умират, Джеси.

— Надявам се това скоро да ме сполети.

Изчаках.

— Но преди да умрете — казах й, — искам да направите на Джейк една услуга.

— Как бих могла? Вече е мъртъв.

— Можете да ми помогнете да намеря човека или хората, които са го убили. — Взех снимката от безжизнените й ръце. — Смятам, че е убит заради нея.

— Но защо?

— Защото е знаел или се е досещал кой я е нарисувал. Разбирате, че всичко това са догадки. Не знам със сигурност дали е така. Но смятам, че съм на прав път. Картината е свързващото звено между двамата убити мъже — Джейк и Пол Граймс.

Докато говорех, се сетих, че е убит и трети човек — Уилям Мийд, чиито труп е бил открит в пустинята на Аризона през хиляда деветстотин четиридесет и трета година и чиято майка беше нарисувана на картината. Фактите, които се сглобяваха в ума ми, ме накараха да почувствам нещо като подземен тласък, като трус при земетресение, който набира сила. Дишането ми се ускори, главата ми бучеше. Облегнах се на мръсната маса.

— Джеси, имате ли някаква представа откъде Джейк е намерил картината?

— Купи я.

— Колко плати за нея?

— Най-малко петдесет долара, може и повече. Не поиска да ми каже колко повече. Взе петдесетте долара, които пазех за краен случай, евентуално за да си платим наема. Казах му, че е луд да плаща пари в брой за картината и че е трябвало да му я дадат на доверие. Но той отвърна, че сега му е паднало да спечели нещо. И предполагам, че е успял.

— Видяхте ли човека, от когото я е купил?

— Не, но е била жена. Изпусна се.

— Колко годишна?

Джеси простря ръце, сякаш проверяваше дали вали.

— Джейк всъщност не ми обясни. Каза, че била възрастна жена, но това нищо не значи. Може да е била и седемнадесетгодишна, а той да ме е излъгал, че е възрастна. Знаеше, че го ревнувам от разни момиченца. И то не без основание.

Очите й се насълзиха. Не разбрах дали от яд или от мъка. Чувствата й се колебаеха в тези граници. Моите също. Бях се уморил да разпитвам вдовиците на убити мъже. Все пак имах да й задам още един въпрос.

— Жената ли донесе картината тук?

— Не. Не съм я виждала. Занесла картината в събота на плажа. През последните години Джейк припечелваше по нещо чрез препродажба на картини на съботния базар. Там е купил картината.

— Кога стана това?

Не бързаше да отговори, може би си припомняше поредица от минали дни, които по нищо не се различаваха — слънце и море, вино и наркотици, бедност и тъга.

— Трябва да беше преди около два месеца. Поне тогава ми прибра спестяванията. А когато продаде картината на Пол Граймс, не ми ги върна. Задържа всичко у себе си. Явно не искаше да разбера колко пари е взел. Но оттогава живеем от тях. — Огледа стаята. — Ако това може да се нарече живот.

Извадих от портфейла си една двадесетачка и я пуснах на масата. Тя погледна навъсено парите, а после мен.

— За какво е това?

— За информацията.

— Не можах да ви кажа много нещо. Джейк беше потаен в сделките си. Но май мислеше, че е попаднал на нещо голямо.

— И аз мисля така, поне се е мъчил да се добере до него. Искате ли да опитате да ми съберете още сведения?

— Какви?

— Откъде е дошла картината. — Показах й отново портрета на Милдред Мийд. — От кого я е купил Джейк. Всичко свързано с нея.

— Мога ли да задържа снимката?

— Не. Нямам друга. Ще трябва да я описвате.

— На кого?

— На търговците от съботния базар. Познавате ги, нали?

— Повечето от тях.

— Добре. Ако научите нещо полезно, ще ви дам още двадесет. А ако можете да ми съобщите името или адреса на жената, която е продала картината на Джейк, ще ви дам сто долара.

— Няма да ми се отразят зле. — Погледна ме, сякаш не се надяваше да ги види в този живот. — С Джейк имахме лош късмет. Не му вървеше, откакто заживя с мен. — Гласът й бе рязък. — Бих искала аз да съм умряла вместо него.

— Не го искайте — казах аз. — Всички ще умрем достатъчно бързо.

— За мен това не важи.

— Изчакайте малко. Животът ви ще потече отново. Вие сте млада жена, Джеси.

— Чувствам се стара като света.

Навън слънцето току-що беше залязло. Залезът са простираше над морето като огромен пожар, който разпалваше дори водата.