Рос Макдоналд
Пулсираща вена (25)

Двайсет и пета глава

Самолетът се издигна по плавна полегата линия. Денят беше ясен. Отляво се простираше безкрайната суха савана на Мексико. Отдясно виждах петхилядника, възправящ се над Тусон. С придвижването ни на запад той постепенно отплува назад като подвижна пирамида.

Фред беше извърнал глава встрани, очите му бяха приковани в гледката под нас. И момичето на мястото зад пилота изглеждаше унесено и отдалечено. В отдалечаващия се зад нас хоризонт, се издигаше висока планина.

Фред гледаше планините отпред, сякаш бяха стени на затвор, в който щяха да го осъдят да лежи. Обърна се към мен:

— Какво смятате, че ще ми направят?

— Не знам. Зависи от две неща. Дали ще намерим картината и дали ще се решиш да признаеш всичко докрай.

— Снощи ви казах всичко.

— Мисля по този въпрос и се чудя така ли е. Струва ми се, че пропусна някои съществени факти.

— Това си е ваше мнение.

— Не е ли и твое?

Отново извърна глава и се загледа надолу към огрения от слънце свят, в който бе избягал за ден-два. Изглежда се връщаше обратно в миналото. Планинските склонове се мержелееха отпред и самолетът забръмча по-силно в усилието си да ги прехвърли.

— Защо се интересуваш толкова много от Милдред Мийд? — запитах го аз.

— Ей така. Не се интересувам от нея. Не знаех дори коя е до вчера, когато мистър Лашман ми каза.

— И не знаеш, че Милдред преди няколко месеца се е преместила в Санта Тереза?

Обърна се към мен. Имаше очебийна нужда от бръснар и това го правеше по-възрастен, и в същото време по-плах. Но изглеждаше истински объркан.

— Разбира се, че не. Какво прави там?

— Очевидно търси къде да живее. Тя е болна стара жена.

— Не знаех това. Не знаех нищо за нея.

— Тогава защо толкова се заинтересува от картината на Бимайър?

Поклати глава.

— Не мога точно да ви обясня. Творбите на Чантри винаги са ме очаровали. Не е престъпление да се интересуваш от картини.

— Престъпление е само да ги крадеш, Фред.

— Но аз не съм смятал да я крада. Просто я взех за една вечер. Щях да я върна на следващия ден.

Дорис се бе обърнала към нас. Стоеше на колене върху седалката и ни наблюдаваше над облегалката.

— Това е вярно — обади се тя. — Фред ми каза, че е взел картината. Нямаше да го направи, ако смяташе да я краде, нали?

Освен ако не е смятал да открадне и теб, помислих си аз и казах:

— На пръв поглед е така. Но почти всичко придобива смисъл, когато се задълбочиш достатъчно.

Хвърли ми продължителен, хладен, преценяващ поглед.

— Наистина ли вярвате, че всичко има някакъв смисъл?

— Поне работя на този принцип.

Повдигна очи в ехидна молитва и се усмихна. За първи път я виждах да се усмихва.

— Имате ли нещо против да седна малко до Фред? — запита тя.

Срамежлива усмивка надникна изпод гъстите му мустаци. Той се изчерви от удоволствие.

— Нямам нищо против, мис Бимайър — отвърнах аз.

Размених мястото си с нея и се престорих, че спя. Разговорът им бе продължителен и тих, твърде тих, за да го чуя през бученето на двигателя. Накрая наистина заспах.

Когато се събудих, завивахме над морето към летището на Санта Тереза. Приземихме се с мек тласък и се отправихме към малката летищна сграда.

На вратата чакаше Джак Бимайър. Когато заслизахме по стълбичката, жена му се втурна покрай него и пое Дорис в ръцете си.

— О, мамо! — възкликна смутено момичето.

— Толкова се радвам, че си добре.

Погледна ме през рамото на майка си като затворник, надничащ над стена.

Бимайър взе да говори на Фред. Сетне закрещя. Обвиняваше го в изнасилване и други престъпления. Каза, че ще го тикне зад решетките до края на живота му.

Очите на Фред се навлажниха. Още малко и щеше да се разплаче. Захапа мустаците с долните си зъби. От сградата на летището излизаха хора и се спираха да гледат и да слушат на разстояние.

Опасявах се да не се случи и нещо по-лошо. Бимайър можеше да се самонавие и да налети на Фред или да го уплаши дотолкова, че младежът да му посегне.

Улових под ръка Фред и то преведох през сградата до паркинга. Преди да го измъкна оттам, приближи полицейска кола. От нея излязоха двама полицаи и арестуваха Фред.

Семейство Бимайър излезе точно когато го отвеждаха. Сякаш за да пародира ареста на Фред, Бимайър хвана дъщеря си за лакътя и я набута на предната седалка на мерцедеса. Заповяда на жена си да се качи. Тя отказа с жестове и той замина.

Рут Бимайър остана сама на паркинга, вцепенена от възмущение и пребледняла от яд. В първия момент сякаш не ме позна.

— Добре ли сте, мисис Бимайър?

— Да, разбира се. Но мъжът ми май замина без мен. — Усмихна се яростно. — Как мислите, че трябва да постъпя?

— Зависи какво искате да направите.

— Но аз никога не правя това, което искам — каза тя. — Никой никога не прави това, което иска.

Зачудих се какво ли всъщност иска да направи Рут Бимайър и й отворих дясната врата на колата си.

— Ще ви закарам вкъщи.

— Не искам да се прибирам — заяви тя, но влезе в колата.

Положението наистина беше особено. Съпрузите Бимайър въпреки всичките си изявления и усилия май наистина не искаха дъщеря си. Нито знаеха как да се отнасят с нея, нито какво да предприемат относно Фред. Аз също не знаех, освен ако не сътворяхме друг свят за хората, които не се вместваха в този.

Затворих вратата на Рут Бимайър, заобиколих колата и седнах зад волана. Въздухът вътре бе нажежен и тежък — колата бе стояла цял ден на паркинга. Отворих прозореца до себе си.

Намирахме се на голо и изоставено късче земя, притиснато между летището и пътя, и осеяно с празни коли. Синьото море намигаше и се бръчкаше в далечината…

Мисис Бимайър отбеляза, сякаш бе на среща със скучен кавалер:

— Живеем в странен свят.

— Винаги си е бил такъв.

— Преди не мислех така. Не знам какво ще стане с Дорис. Не може да живее с нас, а не умее да се справя и сама. Не знам бива ли я за нещо изобщо.

— А вие какво правихте, когато бяхте като нея?

— Омъжих се за Джак. Може и да не се оказа най-добрият възможен избор, но все пак живяхме някак си. — Говореше, сякаш животът й е свършил. — Надявах се, че Дорис ще си намери добра партия за женитба.

— Тя има Фред.

— Той е неподходящ — отсече жената студено.

— Поне й е приятел.

Вдигна глава, сякаш бе учудена, че някой може да се сприятели с дъщеря й.

— Откъде знаете?

— Говорил съм с него. Виждал съм ги заедно.

— Той просто я използва.

— Не вярвам. Но в едно съм сигурен, Фред не е взел картината ви, за да я продава или да печели пари. Без съмнение почти е откачил на тая тема, но то е друг въпрос. Искал е с нейна помощ да реши загадката на Чантри.

Хвърли ми остър въпросителен поглед.

— Нима вярвате в това?

— Да, вярвам. Той може да е емоционално лабилен. Нищо чудно за човек от такова семейство. Но не е нито обикновен, нито необикновен крадец.

— И какво е станало с картината?

— Оставил я в музея и тя изчезнала оттам.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

— И вие му вярвате?

— Не докрай. Не знам какво е станало с картината. Но се съмнявам, че и Фред знае. Все пак съм сигурен, че мястото му не е в затвора.

Тя вдигна глава.

— Там ли го закараха?

— Да. А ако вие искате, можете да го измъкнете.

— Защо трябва да го правя?

— Защото, доколкото знам, той е единственият приятел на дъщеря ви. А ми се струва, че тя е точно толкова отчаяна, колкото и Фред, ако не и повече.

Огледа паркинга и заобикалящия го монотонен пейзаж. Кулите на университета се мержелееха на хоризонта, отвъд блатото на прилива.

— Но от какво е толкова отчаяна Дорис? — продума тя. — Дали сме й всичко. Ами че когато аз бях на нейната възраст, ходех на курсове за секретарки и работех по половин ден. Даже ми харесваше — добави тя с носталгия и известна изненада. — Всъщност това беше най-щастливото време в живота ми.

— Но не и най-щастливото за Дорис.

Отдръпна се от вратата и се извърна към мен.

— Не ви разбирам. Вие сте особен човек. Мислех, че детективите гонят крадци и ги пращат зад решетките.

— Нали точно това сторих.

— Но сега искате да сторите обратното. Защо?

— Обясних ви вече. Фред Джонсън не е крадец, независимо от всичко, което е извършил. Той е приятел на дъщеря ви и тя има нужда от него.

Жената извърна лице и наведе глава. Русата й коса се разпиля и шията й се оголи някак уязвима на вид.

— Джак ще ме убие, ако се намеся.

— Ако казвате това буквално, може би Джак е човекът, чието място е в затвора.

Изгледа ме стреснато, но постепенно погледът й се смекчи и стана по-искрен и човечен.

— Ще ви кажа какво ще направя. Ще отнеса въпроса до адвоката си.

— Как се казва той?

— Рой Лакнър.

— С криминални дела ли се занимава?

— Има обща практика. Известно време е работил като назначаван от съда защитник.

— Той и на съпруга ви ли е адвокат?

Тя се поколеба, плъзна поглед по лицето ми и го отмести.

— Не. Не е. Отидох при него да разбера в какво положение ще се окажа, ако се разведа с Джак. Поговорихме и за Дорис.

— Кога беше това?

— Вчера следобед. Не трябваше да ви казвам тези неща.

— Мисля, че трябваше.

— Надявам се — рече тя. — Надявам се също, че сте дискретен.

— Старая се да бъда такъв.

Потеглихме към кантората на Лакнър в центъра и по пътя й разправих каквото знаех за Фред. Като обобщение добавих:

— Той може както да пропадне, така и да се оправи.

Това се отнасяше и за Дорис, но не сметнах за необходимо да й го казвам.

Кантората на Лакнър се оказа ремонтирана дървена едноетажна къща в горния край на бедняшките квартали в центъра. Адвокатът излезе на входната врата да ни посрещне — беше синеок млад мъж с руса брада и гладка дълга коса, която стигаше почти до раменете му. Видът му беше приветлив, а ръкостискането — здраво.

Искаше ми се да вляза и да поговоря с него, но Рут Бимайър ясно даде да се разбере, че няма да й бъде приятно. Отношението й беше собственическо и твърдо, и мимоходом се почудих дали между младия мъж и зрялата жена не се е породило някакво влечение.

Оставих й името на мотела си. След това се запътих към крайбрежието да предам на Паола петдесетте долара от майка й.