Рос Макдоналд
Пулсираща вена (24)

Двайсет и четвърта глава

Влезе в канцеларията си в дъното на магазина и се върна, размахвайки пощенска картичка. Представляваше цветна снимка на „Сиеста Вилидж“ — един от новите крайбрежни мотели в Санта Тереза. На гърба с несигурна ръка до името и адреса на Хуанита Граймс в Копър Сити беше написано:

„Скъпа Нита,

Отседнала съм временно тук, докато намеря нещо по-добро. Мъгливото време не ми понася и не се чувствам твърде добре. Калифорнийският климат далеч не е това, за което го представят. Между нас да си остане, търся старчески дом, където временно да се настаня, докато се попривдигна. Не се тревожи, тук имам приятели.

Милдред“

Върнах картичката, на мисис Граймс.

— Милдред май е закъсала — подхвърлих.

Тя поклати глава не толкова в знак на отрицание, колкото като отказ да приеме тази мисъл.

— Възможно е. Не е в стила на Милдред да се оплаква от здравето си. Винаги е била корава душа. Трябва да е над седемдесетте.

— Кога получихте картичката?

— Преди няколко месеца. Писах й в мотела, но не съм получила отговор.

— Знаете ли кои са приятелите й в Санта Тереза?!

— За съжаление не. Милдред никога не говореше за приятелите си. Меко казано, водеше много разнообразен живот. Но накрая възрастта й натежа. — Сведе очи към възвишенията на тялото си. — На младини Милдред имаше големи неприятности. Но и не правеше нищо, за да ги избегне. Винаги е била по-смела от необходимото.

— Бяхте ли близка с Милдред?

— Не повече от всяка друга жена в града. Тя не беше… не е за женска близост. Създадена е да живее с мъже, но не се омъжи.

— И аз така разбрах. Уилям не беше ли незаконороден?

Мисис Граймс кимна.

— Тя имаше голяма любов с Феликс Чантри, човекът, който разработи медната мина. Уилям беше негов син.

— Познавахте ли добре Уилям, мисис Граймс?

— Двамата с Пол го виждахме често. И той беше начеващ художник, преди да постъпи в армията. Пол смяташе, че Уилям има по-голям талант от брат си Ричард. Но не доживя да го развие. Беше убит неизвестно от кого през лятото на четиридесет и трета.

— Същото лято, когато Ричард и жена му са отишли в Калифорния.

— Същото — повтори тя мрачно. — Никога няма да забравя това лято. Милдред пристигна от Тусон, тогава живееше с един художник там и я извикаха в моргата да разпознае трупа на клетия Уилям. След това дойде у дома и остана да спи при мен. Тогава беше здрава и силна, нямаше още четиридесет години, но смъртта на сина й беше ужасен удар за нея. Когато влезе вкъщи, приличаше на старица. Двете седнахме в кухнята и изпихме цяла бутилка уиски. Обикновено Милдред обичаше да бъбри, но онази нощ почти не обели дума. Беше напълно смазана. Уилям беше единственото й дете и тя много го обичаше.

— Имаше ли някаква представа кой го е убил?

— Дори и да е имала, не ми каза. Но мисля, че нямаше. Убийството не беше разкрито. Не е разкрито и досега.

— А вие не сте ли мислили по този въпрос, мисис Граймс?

— По едно време ми се струваше, че е едно от безсмислените убийства, каквито стават толкова често. И сега ми се струва така. Бедният Уилям е спрял някоя кола, пълна с негодници, и те вероятно са го убили, за да му вземат парите. — Вглеждаше се настойчиво в лицето ми, сякаш то беше замъглен прозорец. — Виждам, че не ви се вярва.

— Може да е било и така. Но изглежда прекалено лесно. Нищо чудно Уилям да е спрял кола с негодници, но се съмнявам, че не ги е познавал.

— Така ли? — Тя се наклони към мен. Пътят на косата й беше бял и прав като шосе в пустиня. — Смятате, че Уилям е убит от човек, когото е познавал? Защо мислите така?

— Главно поради две неща. Когато говорих с полицията, останах с впечатлението, че знаят повече, отколкото казват, и че може би умишлено или подсъзнателно прикриват някого. Вярно, че това е доста отвлечено предположение. Другото, което си мисля, е още по-отвлечено. Според мен обаче то е по-вероятно. Разследвал съм няколко десетки убийства и често се е случвало няколко от тях да са дело на един и същи човек. В почти всички случаи от този род убийствата са свързани помежду си. Истината е, че колкото повече се задълбочаваш в серията от престъпления или в обстоятелствата, в които са замесени познаващи се един друг хора, толкова по-голяма връзка намираш.

Очите й не се откъсваха от лицето ми, имах чувството, че се старае да надникне направо в мозъка ми.

— И вие вярвате, че смъртта на Пол миналата нощ е свързана със смъртта на Уилям Мийд през хиляда деветстотин четиридесет и трета година?

— Да. Поддържам тази теория.

— Каква е връзката?

— Не съм сигурен.

— Смятате, че и двамата са убити от един и същ човек, така ли? — Въпреки възрастта й, гласът й звучеше като на младо момиче, неспособно да изхвърли от ума си страшна история, чиито край може да го изплаши още повече. — И кой мислите, че е той?

— Не искам да ви подсказвам. Вие май познавате всички заподозрени.

— Нима са повече от един?

— Двама или трима.

— Кои са те?

— Вие ще кажете, мисис Граймс. Интелигентна жена сте. Вероятно познавате всички участници и знаете за тях повече, отколкото аз някога ще науча.

Гърдите й бързо се надигаха и спускаха от учестеното дишане. По някакъв начин я бях развълнувал и разтревожил. Може би чувстваше, че онова, което ще каже или направи, в крайна сметка ще бъде от огромно значение или ще засегне мъртвия й съпруг.

— Името ми ще бъде ли споменато? — попита тя.

— От мен не.

— Добре. Знам нещо, което е известно на много малко хора. Научих го от Милдред Мийд.

— Вечерта, когато изпихте бутилката уиски ли?

— Не. Малко преди това, почти веднага след като синът й Уилям отиде в армията. Трябва да беше през хиляда деветстотин четиридесет и втора. Милдред ми довери, че някакво момиче е забременяло от него и той трябвало да се ожени. Но в действителност беше влюбен в жената на Ричард Чантри. А и тя обичаше Уилям.

— И предполагате, че Ричард е убил Уилям?

— Във всеки случай е имал мотив.

— От думите ви, останах с впечатление, че Ричард Чантри е бил хомосексуалист.

— Бисексуален като мъжа ми. Това не изключва нищо, знам го от собствен опит.

— Допускате ли, че Ричард е убил и мъжа ви?

— Не знам. Може и да го е убил. — Надникна през рамото ми към огряната от слънцето пуста улица. — Изглежда, никой не знае къде е Ричард и е какво се занимава. Както е известно, той изчезна преди двадесет и пет години.

— Къде? Имате ли някаква представа, мисис Граймс?

— Имам. Когато чух, че Пол е убит, нещо ми мина през ума. Зачудих се дали Ричард не се крие някъде в Санта Тереза. И дали Пол не го е видял, та затова устата му е трябвало да бъде затворена. Това са ужасни мисли, но те не ме напускат.

— И мен — признах аз. — А какво мисли дъщеря ви Паола за всичко това? Казахте, че сте говорили по телефона.

Мисис Граймс прехапа долната си устна и отмести поглед.

— За съжаление не знам какво мисли. С Паола не се разбираме. Говорила ли е с вас?

— Малко след убийството. Тогава не беше съвсем на себе си.

— Боя се, че още е в това състояние. Ще бъдете ли така добър да я потърсите, като се върнете в Санта Тереза?

— Смятах да го направя.

— Добре. Ще й занесете ли малко пари от мен? Каза, че е съвсем закъсала.

— С удоволствие. Къде е отседнала?

— В хотел „Монте Кристо“.

— Звучи надуто.

— Името лъже.

— Добре.

Тя взе две двадесетачки и една десетачка от касата и ми ги подаде.

— С това ще плати хотела си поне за няколко дни.

Времето течеше. Върнах се в Югоизточната спестовна банка, която вече бе отворена, и се приближих до бюрото на интелигентна на вид жена. Табелката съобщаваше, че името й е мисис Кончита Алварес. Представих й се.

— Търся една позната на име Милдред Мийд. Разбрах, че сметката й е при вас.

Мисис Алварес ми отправи твърд поглед, който беше почти осезаем. Изглежда, реши, че не съм мошеник, защото кимна с тъмнокосата си глава и рече:

— Да. Така беше. Но тя се премести в Калифорния.

— В Санта Тереза ли? Често говореше, че ще се мести там…

— Е, сега се премести.

— Можете ли да ми дадете адреса на мисис Мийд? Случайно съм на път към Санта Тереза. Мистър Бимайър ме изпраща там с един от самолетите на фирмата.

Мисис Алварес се изправи.

— Ще видя какво мога да направя.

Излезе през някаква врата и се позабави. Върна се с леко разочарован вид.

— Единственият адрес на мис Мийд, с който разполагам, е мотел на име „Сиеста Вилидж“. Но той е отпреди два месеца.

— Там ли изпращате вноските й от изплащането?

— Не. Проверих и това. Наела е пощенска кутия… — Мисис Алварес погледна листчето в ръката си. — Номер сто двадесет и едно.

— В Санта Тереза?

— Да, в централната поща на Санта Тереза.

Отидох до летището и върнах колата. Самолетът на фирмата вече бе с включени двигатели, а Дорис и Фред седяха вътре.

Дорис отпред, зад кабината на пилота, а Фред отзад. Между тях сякаш нямаше нищо общо, може би защото шерифът вардеше на вратата. Като ме видя, му олекна.

— Опасявах се, че няма да успеете. Помислих, че ще се наложи да отида до Калифорния.

— Имахте ли неприятности?

— Не. — Хвърли студен поглед към Фред, който премигна и отмести очи. — Вече не се доверявам на никого под четиридесетте.

— Боя се, че съм достоен за доверието ви.

— Да. Вие наближавате петдесетте, нали? А аз на следващия си рожден ден ще навърша шестдесет. Смятах, че това никога няма да се случи, а сега мисля за пенсия. Светът се мени, знаете ли?

Но не достатъчно бързо, помислих си аз. Все още си беше свят, в който парите купуваха думи или мълчание.