Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Blue Hammer, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Савина Манолова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- hrUssI(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Рос Макдоналд. Прощален поглед. Пулсираща вена
Американска. Първо издание.
Издателство „Народна култура“, София, 1991
Редактор: Надя Баева
Коректор: Стефка Добрева
История
- —Добавяне
Двайсет и четвърта глава
Влезе в канцеларията си в дъното на магазина и се върна, размахвайки пощенска картичка. Представляваше цветна снимка на „Сиеста Вилидж“ — един от новите крайбрежни мотели в Санта Тереза. На гърба с несигурна ръка до името и адреса на Хуанита Граймс в Копър Сити беше написано:
„Скъпа Нита,
Отседнала съм временно тук, докато намеря нещо по-добро. Мъгливото време не ми понася и не се чувствам твърде добре. Калифорнийският климат далеч не е това, за което го представят. Между нас да си остане, търся старчески дом, където временно да се настаня, докато се попривдигна. Не се тревожи, тук имам приятели.
Върнах картичката, на мисис Граймс.
— Милдред май е закъсала — подхвърлих.
Тя поклати глава не толкова в знак на отрицание, колкото като отказ да приеме тази мисъл.
— Възможно е. Не е в стила на Милдред да се оплаква от здравето си. Винаги е била корава душа. Трябва да е над седемдесетте.
— Кога получихте картичката?
— Преди няколко месеца. Писах й в мотела, но не съм получила отговор.
— Знаете ли кои са приятелите й в Санта Тереза?!
— За съжаление не. Милдред никога не говореше за приятелите си. Меко казано, водеше много разнообразен живот. Но накрая възрастта й натежа. — Сведе очи към възвишенията на тялото си. — На младини Милдред имаше големи неприятности. Но и не правеше нищо, за да ги избегне. Винаги е била по-смела от необходимото.
— Бяхте ли близка с Милдред?
— Не повече от всяка друга жена в града. Тя не беше… не е за женска близост. Създадена е да живее с мъже, но не се омъжи.
— И аз така разбрах. Уилям не беше ли незаконороден?
Мисис Граймс кимна.
— Тя имаше голяма любов с Феликс Чантри, човекът, който разработи медната мина. Уилям беше негов син.
— Познавахте ли добре Уилям, мисис Граймс?
— Двамата с Пол го виждахме често. И той беше начеващ художник, преди да постъпи в армията. Пол смяташе, че Уилям има по-голям талант от брат си Ричард. Но не доживя да го развие. Беше убит неизвестно от кого през лятото на четиридесет и трета.
— Същото лято, когато Ричард и жена му са отишли в Калифорния.
— Същото — повтори тя мрачно. — Никога няма да забравя това лято. Милдред пристигна от Тусон, тогава живееше с един художник там и я извикаха в моргата да разпознае трупа на клетия Уилям. След това дойде у дома и остана да спи при мен. Тогава беше здрава и силна, нямаше още четиридесет години, но смъртта на сина й беше ужасен удар за нея. Когато влезе вкъщи, приличаше на старица. Двете седнахме в кухнята и изпихме цяла бутилка уиски. Обикновено Милдред обичаше да бъбри, но онази нощ почти не обели дума. Беше напълно смазана. Уилям беше единственото й дете и тя много го обичаше.
— Имаше ли някаква представа кой го е убил?
— Дори и да е имала, не ми каза. Но мисля, че нямаше. Убийството не беше разкрито. Не е разкрито и досега.
— А вие не сте ли мислили по този въпрос, мисис Граймс?
— По едно време ми се струваше, че е едно от безсмислените убийства, каквито стават толкова често. И сега ми се струва така. Бедният Уилям е спрял някоя кола, пълна с негодници, и те вероятно са го убили, за да му вземат парите. — Вглеждаше се настойчиво в лицето ми, сякаш то беше замъглен прозорец. — Виждам, че не ви се вярва.
— Може да е било и така. Но изглежда прекалено лесно. Нищо чудно Уилям да е спрял кола с негодници, но се съмнявам, че не ги е познавал.
— Така ли? — Тя се наклони към мен. Пътят на косата й беше бял и прав като шосе в пустиня. — Смятате, че Уилям е убит от човек, когото е познавал? Защо мислите така?
— Главно поради две неща. Когато говорих с полицията, останах с впечатлението, че знаят повече, отколкото казват, и че може би умишлено или подсъзнателно прикриват някого. Вярно, че това е доста отвлечено предположение. Другото, което си мисля, е още по-отвлечено. Според мен обаче то е по-вероятно. Разследвал съм няколко десетки убийства и често се е случвало няколко от тях да са дело на един и същи човек. В почти всички случаи от този род убийствата са свързани помежду си. Истината е, че колкото повече се задълбочаваш в серията от престъпления или в обстоятелствата, в които са замесени познаващи се един друг хора, толкова по-голяма връзка намираш.
Очите й не се откъсваха от лицето ми, имах чувството, че се старае да надникне направо в мозъка ми.
— И вие вярвате, че смъртта на Пол миналата нощ е свързана със смъртта на Уилям Мийд през хиляда деветстотин четиридесет и трета година?
— Да. Поддържам тази теория.
— Каква е връзката?
— Не съм сигурен.
— Смятате, че и двамата са убити от един и същ човек, така ли? — Въпреки възрастта й, гласът й звучеше като на младо момиче, неспособно да изхвърли от ума си страшна история, чиито край може да го изплаши още повече. — И кой мислите, че е той?
— Не искам да ви подсказвам. Вие май познавате всички заподозрени.
— Нима са повече от един?
— Двама или трима.
— Кои са те?
— Вие ще кажете, мисис Граймс. Интелигентна жена сте. Вероятно познавате всички участници и знаете за тях повече, отколкото аз някога ще науча.
Гърдите й бързо се надигаха и спускаха от учестеното дишане. По някакъв начин я бях развълнувал и разтревожил. Може би чувстваше, че онова, което ще каже или направи, в крайна сметка ще бъде от огромно значение или ще засегне мъртвия й съпруг.
— Името ми ще бъде ли споменато? — попита тя.
— От мен не.
— Добре. Знам нещо, което е известно на много малко хора. Научих го от Милдред Мийд.
— Вечерта, когато изпихте бутилката уиски ли?
— Не. Малко преди това, почти веднага след като синът й Уилям отиде в армията. Трябва да беше през хиляда деветстотин четиридесет и втора. Милдред ми довери, че някакво момиче е забременяло от него и той трябвало да се ожени. Но в действителност беше влюбен в жената на Ричард Чантри. А и тя обичаше Уилям.
— И предполагате, че Ричард е убил Уилям?
— Във всеки случай е имал мотив.
— От думите ви, останах с впечатление, че Ричард Чантри е бил хомосексуалист.
— Бисексуален като мъжа ми. Това не изключва нищо, знам го от собствен опит.
— Допускате ли, че Ричард е убил и мъжа ви?
— Не знам. Може и да го е убил. — Надникна през рамото ми към огряната от слънцето пуста улица. — Изглежда, никой не знае къде е Ричард и е какво се занимава. Както е известно, той изчезна преди двадесет и пет години.
— Къде? Имате ли някаква представа, мисис Граймс?
— Имам. Когато чух, че Пол е убит, нещо ми мина през ума. Зачудих се дали Ричард не се крие някъде в Санта Тереза. И дали Пол не го е видял, та затова устата му е трябвало да бъде затворена. Това са ужасни мисли, но те не ме напускат.
— И мен — признах аз. — А какво мисли дъщеря ви Паола за всичко това? Казахте, че сте говорили по телефона.
Мисис Граймс прехапа долната си устна и отмести поглед.
— За съжаление не знам какво мисли. С Паола не се разбираме. Говорила ли е с вас?
— Малко след убийството. Тогава не беше съвсем на себе си.
— Боя се, че още е в това състояние. Ще бъдете ли така добър да я потърсите, като се върнете в Санта Тереза?
— Смятах да го направя.
— Добре. Ще й занесете ли малко пари от мен? Каза, че е съвсем закъсала.
— С удоволствие. Къде е отседнала?
— В хотел „Монте Кристо“.
— Звучи надуто.
— Името лъже.
— Добре.
Тя взе две двадесетачки и една десетачка от касата и ми ги подаде.
— С това ще плати хотела си поне за няколко дни.
Времето течеше. Върнах се в Югоизточната спестовна банка, която вече бе отворена, и се приближих до бюрото на интелигентна на вид жена. Табелката съобщаваше, че името й е мисис Кончита Алварес. Представих й се.
— Търся една позната на име Милдред Мийд. Разбрах, че сметката й е при вас.
Мисис Алварес ми отправи твърд поглед, който беше почти осезаем. Изглежда, реши, че не съм мошеник, защото кимна с тъмнокосата си глава и рече:
— Да. Така беше. Но тя се премести в Калифорния.
— В Санта Тереза ли? Често говореше, че ще се мести там…
— Е, сега се премести.
— Можете ли да ми дадете адреса на мисис Мийд? Случайно съм на път към Санта Тереза. Мистър Бимайър ме изпраща там с един от самолетите на фирмата.
Мисис Алварес се изправи.
— Ще видя какво мога да направя.
Излезе през някаква врата и се позабави. Върна се с леко разочарован вид.
— Единственият адрес на мис Мийд, с който разполагам, е мотел на име „Сиеста Вилидж“. Но той е отпреди два месеца.
— Там ли изпращате вноските й от изплащането?
— Не. Проверих и това. Наела е пощенска кутия… — Мисис Алварес погледна листчето в ръката си. — Номер сто двадесет и едно.
— В Санта Тереза?
— Да, в централната поща на Санта Тереза.
Отидох до летището и върнах колата. Самолетът на фирмата вече бе с включени двигатели, а Дорис и Фред седяха вътре.
Дорис отпред, зад кабината на пилота, а Фред отзад. Между тях сякаш нямаше нищо общо, може би защото шерифът вардеше на вратата. Като ме видя, му олекна.
— Опасявах се, че няма да успеете. Помислих, че ще се наложи да отида до Калифорния.
— Имахте ли неприятности?
— Не. — Хвърли студен поглед към Фред, който премигна и отмести очи. — Вече не се доверявам на никого под четиридесетте.
— Боя се, че съм достоен за доверието ви.
— Да. Вие наближавате петдесетте, нали? А аз на следващия си рожден ден ще навърша шестдесет. Смятах, че това никога няма да се случи, а сега мисля за пенсия. Светът се мени, знаете ли?
Но не достатъчно бързо, помислих си аз. Все още си беше свят, в който парите купуваха думи или мълчание.